Историята на една бреза

* * *

Не е ли малко налудничаво, когато човек е влюбен,...когато е влюбен в една бреза...? Може би в това има поне малко психопатология, защото ако човек обича бреза, тя не може да му отвърне със същото...Така смятат повечето хора, но има и една много малка част от целокупното човечество, която знае, че брезата може да отвърне на чувствата на човека. Тази част са лудите, които могат да усещат паралелните животи и паралелните любови през своята собствена лудост. Само те например могат да разберат любовта на Пушкин към Ана Петровна Керн, която продължила двадесет години и която според някои била несподелена, защото била тайна. Тайна ли казах,... да, тайна, като любовта към една бреза, защото Ана Петровна Керн никога нямаше да стане съпруга на Пушкин, а може би и не е трябвало. Ако Пушкин беше обявил открито любовта си, щеше да има дуел, но ако човек обяви любовта си към една бреза, дуел нямаше да има, освен може би “схватка” със специализирани медицински кадри.

* * *

Всъщност, може ли човек да обича една бреза? Дали брезите се обичат помежду си и ако го правят, не е ли болезнено да не могат да се докосват? Човекът обаче може да докосне брезата, онази, която е на хълма... Тя е толкова сама, че сигурно има нужда от човешкото докосване. До нея има само един огромен камък. Мълвата наоколо разказва, че това било сърцето на гората. Когато тя започнала да умира, сърцето започнало да расте, но и да се вкаменява, а когато гората умряла напълно, тя оставила в наследство едно живо същество – брезата и своята вкаменена душа. Вятърът “на промяната” и дъждът “на спомена” полагат усилия да ерозират тази вкаменелост, за да изтрият сълзите от брезата, но тя е мазохист и продължава да се покланя на сърцето на гората, като вярва, че то е поне малко живо. Може пък камъкът да е кух, вътре може да живее нещо, което осмисля нищото на опаковката. За бандероли да не говорим... Камъкът-сърце е напълно незаконен, не е осчетоводен, не е здравно застрахован, а и данъкът му не е плащан от много време.

- Ти можеш ли да говориш?-попита човекът брезата.

- Шшшшшшш..., беше нейният отговор, а след това се поклони на сърцето на гората и се разсмя от сърце, прелиствайки самата себе си. Или пък брезата му каза, че трябва да мълчи, или му отговори на въпроса...? Човекът седеше пред нея и се питаше, не й ли е самотно и страшно тук – на хълма. Път до там нямаше, имаше съмнителни пътеки, които отдавна водеха към едно бъдещо никъде - постлани с меки чимове, пълни с какви ли не бубулечки, папрати – убежище на замислени горски обитатели и все пак един стар, стар черен коларски път, осеян с едри камъни, пясък и деградирали скални отломъци. Този път обаче завиваше нанякъде, навсякъде, но не и към брезата...Това беше и си остава домът й – див, окосмен с твърде много умишлено търсени заблуди, обладаван безброй пъти от натрапчивите и напълно незадоволими насекоми. Затова човекът се чудеше, не се ли страхува брезата от неочакваните нощи, или недочакания ден. А тя мълчеше и нетърпеливо се озърташе,...може би внезапно очакваше някого?

* * *

Това беше една история, която не беше разказана, а внушена. Лекарите биха препоръчали тя да не се чете, защото може да предизвика трайни увреждания на предния, задния, средния и другите видове мозъци, а ако вече е прочетена, би било добре да се потърси направление от личното GP за преглед при специалист.

Авторът не носи авторски права, поради което и не носи отговорност за значението и влиянието на думите си.

Използваната пряка реч може да бъде тълкувана и като шум от стартирането на модем, за dial-up connection, но връзката не може да бъде осъществена – please try again later!