ГЪЛЪБИ
Да ги наречем Стефка и Сийка! Какво значение имат имената…?
Стефка беше кротка жена. Сутрин ставаше, коленопреклонно пазаруваше в недалечната квартална бакалия, дори с някаква носталгия, която отдавна беше застинала във времето като смола. Отнасяше с театрално нетърпение продуктите в дома си, отново обличаше шарения халат, включваше телевизора, прегръщаше чашата горещ билков чай и с благоговение следеше смъртоносната динамика на поредния сапунен сериал.
Така беше до днес, когато внезапно звънецът простена, прочурулика и загадъчно затихна в очакване.
- Извинявай Стефче, правих кекс, но не ми достига чаша захар, можеш ли да ми услужиш, връщам цял пакет захар? – беше съседката Сийка от долния етаж.
- Ама разбира се, влез, аз гледам ”……”, гледаш ли го…? – сприхаво попита Стефка, докато доотваряше вратата, за да влезе съседката Сийка.
- Ами да, видя ли я тази ……., няма срам това същество, горкия ……, на маймуна го направи! – подпали фитилите и Сийка.
- Нямам думи Сийче, нямам думи, то бива………такава жена, ама не се спря бе, че един, че втори, че трети, ма те седмина станаха мъжете на тази….!
Докато течеше този разговор-рецензия на крак, Стефка напълни една бяла порцеланова чаша със захар, подаде я на Сийка и наля чай и на нея.
- Сийче, абе аз ще правя пилешка супа днес, много хубаво я правя, с масло е, защо не минеш към обяд? – с известно притеснение започна Стефка.
- Ами ….аз, мислех да излизам, ама….може да обядваме заедно, ще донеса кекс! – недоверчиво подхвана Сийка, защото до сега никога не беше получавала покана от Стефка за обяд.
Откакто и двете станаха пенсионерки, а то беше в разстояние на няколко месеца една от друга, двете жени живееха сами, разведени ли бяха, вдовици ли бяха, никой не знаеше. При Стефка от време на време идваше синът й, а Сийка винаги даваше вид на загрижена, скромна, величава, суха, забързана и вглъбено устремена към ежедневната си цел.
Пилешката супа беше готова, кексът се опече и съседките се събраха на обяд. Сийка чувстваше, че е добре дошла в апартамента на Стефка. И двете бяха сами жени, защо да не са приятелки, или поне да са добри съседи. Човекът има нужда от човек до себе си. Супата беше вкусна, крехкото пилешко месо, маслото и ароматните подправки й придаваха екзотичен привкус на нещо споделено, нещо, което силно напомняше за себе си. Сийка си спомни за неделните обеди, когато със семейството й се събираха, тогава също готвеха пилешка супа. Този вкус й напомняше за онези отминали дни, когато къщата й беше пълна, така, както и сърцето й.
Стефка се радваше, че съседката й дойде на гости, толкова отдавна искаше да се сближи с нея. Какво толкова, съседки са, горе-долу на една възраст са, защо да не си помагат, да се поддържат една друга.
- Много беше вкусна супата Стефче, благодаря ти, върна ме години назад, когато…, е то е минало…! – с носталгия сподели Сийка.
- Ех, мила, и аз съм сама тука, хубаво е да имаш другар, пък ние сме и съседи….! – подхвърли уж небрежно Стефка.
Двете жени пиеха билков чай и похапваха кекс, който Сийка беше донесла. Разговориха се за времето, за магазините, за цените. Стигнаха и до там, колко е скъпо всичко за пенсионерите.
- Така е сестро, така е, аз заради това сама си разреших някои от проблемите с продуктите..! – смигна й Стефка.
- Така ли, как..?-почуди се Сийка.
- - Ами я виж каква тераса имам, подхвърля няколко трошици на нея и се пълни с гълъби, като затворя остъклението и……ето ти обяд! – усмихна се доволно Стефка.
Сийка я погледна уплашено и с недоумение:
- Ама как така…?
- Ами лесно е, два гълъба стигат за една тенджерка. Виж колко са вкусни, пък и сами идват. – сподели с лекодоловимо притеснение Стефка.
Сийка се повдигна с ръце на масата, стана от стола, цялата беше зачервена, очите й светеха, посивелите й коси се разплетоха върху раменете и придобиваше все по-ясно вид на кълбовидна мълния:
- Каквооооо, ама…ама ти гълъби ли готвиш…? – ужасено запита Сийка.
- А, ми….., да, гълъби, по два ми стигат за една супичка! – обясняваше Стефка с притеснена усмивка.
- Ти……….., Боже мой, как не те е срам…..и да ме поканиш на тази ….”супа”…….., това е направо безобразие! – просъска Сийка с възторжено възмущение.
- Е, недей така сега де, какво е станало толкова, те са чисти животни, все едно са кокошките на село, и те са птици, аз си ги храня…? – виновно обясняваше Стефка.
- Хранила ги,……….. абе как не те е срам бе жена, не, ….не…..!- енергично протестираше Сийка докато се упътваше към вратата на апартамента.
- Сийче, ама какво толкова е станало…при тези скъпи магазини….а и аз си ги храня, те ме познават…..какво толкова стана, не разбирам….! – обидено и притеснено разсъждаваше Стефка.
Сийка напусна жилището ужасена и погнусена. Прибра се, изми лицето и ръцете си. Седна на дървения стол, който скоро облече с възглавничка и с възмущение се замисли за съседката си Стефка, която остави да плаче сама на входа на апартамента. В това време Стефка разчистваше масата, събра трохите, остави настрани лопатката и четката, седна на стола, където до скоро седеше Сийка, подпря чело с дланите си и отново заплака. А навън пърхащи гълъби весело ръкопляскаха със сивите си пера, сякаш искаха да я повикат, да ги нахрани.
Няма коментари:
Публикуване на коментар