петък, 25 януари 2008 г.

Една следучилищна история

Б А Л Ъ Т

Най-различни разноцветни балони, пъстри, почти кичозни коли, чисто нови тоалети…Това остана в съзнанието на абитуриентите Климент, Васко и Краси. Денят беше твърде слънчев, сутринта беше спокойна и леко зачервена от предстоящите емоции в следобеда. Абитуриентите знаеха, че ще стане купон и се шегуваха:

- Пичове, довечера ще си спретнем много яко купонче. Предлагам като ни писне в ресторанта, да отидеме до някой клуб с музика на живо. Ще си изкараме до сутринта и после ще помним този ден, бъбреше небрежно наоколо Краси.

- Абе пич, немаш грижи, естествено…ще пийнем, а може и по една цигарка да свием…от онези…веселите…, закачаше се Климент, който знаеше, че Краси и Васко поприпалват по някоя и друга тревичка, но не редовно, само от време на време.

- Слушайте бе момчета, айде стига сте дрънкали, вижте идва Дани с приятеля си, онзи с беемвето. Егати колата, тя май наистина вози само отличниците, е не, че Дани е нещо кой знае какво, ама…бива си я, ше знаете, каза Васко, докато гледаше към входа на училището, пред който с тържествена стъпка спря въпросното беемве.

Абитуриентите се събираха постепенно. Родителите им стояха леко в страни и наблюдаваха, кой със сълзи, кой с пищни тоалети, кой с каквото може…Тълпяха се хора като в мравуняк, сякаш се предлагаше нещо за ядене, което беше без пари. Това си мислеха тримата приятели. Те знаеха, че нещо се случва, че нещо предстои и то е важно, но не можеха да разберат, какво е то, защото още не се беше случило. Тримата вече бивши съученици - Васко, Краси и Климент започнаха да се отегчават. Родителите им се бяха слели с тълпите около входа на училището, суматохата беше невъзможна.

- Братче, аре да ходиме да дръпнеме по една весела пафла, подметна Краси към Васко, с надеждата Климент да не разбере!

- Чакай бе, после ше гледаме като гробари, не става, чакай да се наснобиме…има време за всичко, нравоучително отбеляза Васко и се обърна към тълпите с усмивка, която искаше да каже: “Уф, кога ще свърши това…?!”

Краси се отдалечи незабелязано, мина зад ъгъла на физкултурния салон и се сгуши в тишината на ъгъла до вратата, която беше затворена, а около нея се бяха скупчили валма от околните тополи. Извади една от неговите весели цигари и запали. Постепенно денят започваше да изглежда по-различен. Нахлуваха мисли - шарени и ароматни, придаваха свежест и настроения. Е, фалшът се роеше от тромавата обстоятелственост на следобеда, но пък чувството беше различно…то всеки път е различно, само цигарата е една и съща…

- Ех, свърши се, мислеше си Краси, даскалото вече е минало свършено и добре забравено, сега…университет, може да вляза, може и да не вляза, поне ще се опитам. Абе, нали вече няма да имам нужда от фалшиви бележки за отсъствия, извинени, неизвинени, забележки, че говоря в час, ами говоря, да не съм риба, естествено че ще говоря…От утре съм свободен, мечтаеше Краси и присвиваше погледа си от удоволствието от цигарата.

И все пак, нещо не беше на ред. Нещо тежеше в душата му, караше го да страда незнайно защо, дали от напрежението от абитуриентската вечер, дали от необичайното облекло, с което не беше свикнал да ходи, но нещо се случваше, а той имаше чувството че остава извън това. Някъде на близо глъчката утихваше в собствената си лудост. Тишината заспиваше в откъслечни викове, които достигаха своевременно до сетивата на Краси. Той все още знаеше, че нещо се случва там някъде наблизо.

- По дяволите, как може да съм такъв идиот, хората се радват, а аз пуша трева и се чувствам гадно. Защо и на мен не ми е гот като Васко и Климент, питаше се Краси и докато гледаше към гълъбите на ръба на улуците над физкултурният салон, някой се приближи зад гърба му от към ниската ограда. Бяха Васко и Климент.

- Къде си бе пич, какво си оскотял тука като ученичка…, пошегува се Васко?

- Абе нещо ми е кофти пичове, не знам, може би е заради това, че завършихме и вече всеки ще тръгне нанякъде. Ще се виждаме по-рядко, ще се забравяме и това е тъпо, ако ме разбирате…, опитваше се да обяснява Краси. Той търсеше онзи жаргон, който му беше близък, за да бъде по-изразителен, за да въздейства по-силно.

- Ооо, нещо ни гони носталгия, какво ти става бе Красйо, да не си дръпнал вече една цигара от ония, или май уискито у вас ти е дошло в повече, стегни се бе пич, кво си се разкиснал, смееше се Климент, но в погледа му проникваше съчувствие, защото и той чувстваше същото.

- Нали сме приятели, няма да се забравяме, заедно ще отидем в университета, заедно ще завършим, може и заедно да си работим, ще си спретнем една фирма, ще печелим, ще живеем добре, бърбореше Васко, но и той все повече се замисляше за бъдещето.

Новодошлите две момчета седнаха на асфалта до Краси и млъкнаха. Гледаха се отдолу, мълчаха и разсъждаваха. Тишината беше засягана само от глухите шумове от глъчката пред училището.

- Красйо, дай и аз да запаля, разруши тишината Васко с гръм и трясък…

Краси извади цигара, подаде му я и погледна към Климент. Той беше събрал веждите си. Бореше се с нежеланието да говори и дългът да се противопостави. Изминаха няколко минути откакто двете момчета пушеха мълчаливо и чакаха усмивките им да дойдат постепенно, макар и за малко. Изведнъж Климент се изправи, беше силно зачервен, с рязко движение направи знак към Краси да му подаде цигара и го загледа натрапчиво…

- Стига бе, не ти трябва, нали не ги харесваш тия неща, айде сядай…, притеснено дрънкаше Краси, за да има все пак какво да каже.

- Слушай, дай ми цигара, иначе ще се ядосам, не ме прави на бабичка, искам да бъда с Вас, Вие сте готини и с Вас ми е добре, а тия глупости дето ги дрънкаше преди малко…не искам да Ви загубя, за мен е важно, че Ви има и така ще си остане, почти като на сън казваше Климент. След това седна до Краси, сложи ръката си на рамото му и го загледа, сякаш го виждаше за първи път. Краси извади цигара и за него. Запали му я. Климент дръпна силно и бавно издиша дима. Почувства се лек. Погледна към Краси и почти през сълзи забеляза:

- Красйо, ти си пич, не искам да се забравим, тъпо е, че пушиш трева, но си готин. След това го прегърна, зарови косата си някъде в основата на дясното му рамо и задиша тежко.

Настана непоносима тишина. Отново Васко се зае със задачата да я разсее.

- Момчета, имам една идея. Когато брат ми завърши училище с неговия курс от техникума се разбраха всяка година на 19 май да се чакат в пет и половина следобед на аптеката на “Витошка” и “Патриарха”. Искате ли и ние да се разберем за нещо такова, ама по - диво. Всяка дата 15 - ти на месеца точно в 12 часа в полунощ да се виждаме през лятото на стълбите на училището. Всеки ще носи по една бира и ще си говорим, така ще знаем кой до къде е стигнал в живота и какво му предстой, а..., какво ще кажете…?

- Става, изхлипа Климент от рамото на Краси. Краси вече гледаше тежко. Беше се понапушил, а и трудно изживяваше слабостта на Климент, който за първи път си позволяваше да плаче пред приятелите си. Това беше наистина особен ден и за тримата.

* * *

Беше изминал повече от месец. Датата 15 юни наближаваше постепенно и силно осезаемо. Трите момчета отдавна бяха забравили за терзанията си в деня на абитуриентската им вечер. Всеки от тях се беше уединил в собствения си живот и се готвеше за изпитите в университета. А времето се проточваше като розова дъвка “Орбит” в горещите юнски дни. Една вечер Краси се сети за уговорката да се виждат всяка 15 - та дата на стълбите на училището. Той помисли малко и вдигна телефона…

- Васко, бартче, как си бе, ти знаеш ли че днес е 15 - ти…?!

- !?…

- Абе не се ли сещаш, нали се разбрахме да се виждаме на стълбите на училището и да пием бира. Ако искаш аз съм готов. Сега е десет часа, след час и половина съм там! Става ли?

- Абе виж, аз след два дни имам изпит в Химикотехнологичния и…не знам…май не е много добра идеята, какво ще кажеш…?

- Ами,….добре…може да го оставим за другия месец…, каза малко неуверено, почти с надежда да не прозвучи, Краси и вяло пожела успех на изпитите на Васко. После затвори телефона и се умисли. Изглежда забравянето вече беше започнало. Всеки гони себе си по собствения си път. Всеки бърза да стигне до някъде, а после тръгва да гони отново себе си, докато се настигне и тогава... животът е свършил…Такива мисли минаваха през главата на Краси и го тревожеха непрекъснато през последния един час. Вече беше наближило 11 часа преди полунощ. Той реши все пак да отиде на стълбите на училището, да си вземе една “Ариана” от литър и половина и да поседи там. Взе такси, плати му бакшиш от 3 лева, който шофьорът си прибра всъщност сам, и се запъти към капанчето “Чочко” на спирката на тролеите. Взе си бирата и почти незабележимо се запъти към стълбите. Отвори бавно бутилката, изхвърли капачката с намерението да я изпие цялата и отпи една дълга и мъчителна глътка, пропита от самотата на лунната светлина. Внезапно вратата зад гърба му изскърца.

- Тук не е много редно да стоиш, не мислиш ли…., прокрадна се глухият сънлив глас на човека от нощната охрана, който имаше намерение да прогони натрапника в нощта. Беше Стефо, Краси го знаеше от преди две години. Стефо го позна…

- Краси, какво става, да не би да имаш поправителни изпити, ама те не са през нощта бе момко…, шеговито подхвърли той.

- Не, не са изпити, имам, но са в университета след три дни, почти едносрично отговори Краси и се умълча…

- Има ли бира за мен…, запита закачливо Стефо, който не беше много по-голям от Краси на години, а и на ръст?

- Има, дай си чаша, ако искаш, и му наля в една пластмасова чаша от кафе, която Стефо донесе от кабината на охраната вътре.

- Нещо май те мъчи, нещо не е на ред, да не би някоя…, засуети се Стефо?

- Не е това, което си мислиш, отново едносрично отговори Краси. - По-скоро момчетата…ние решихме да се виждаме на всяка 15 –та дата на стълбите на училището и да пием бира в полунощ, но Васко имал изпити, с нескривана ирония си изкриви гласа Краси,- …а онзи…Климент, понеже живее на един…място и може да му е далече да дойде, ако не е забравил въобще за това…абе кво те занимавам, айде да си пиеме бирата и това е…, свърши набързо Краси и бръкна в джоба за една от веселите цигари…

- Слушай, не че ти се бъркам, ама ако дойдат полицаи, на мен ще ми резнат главицата ако те видят да пушиш марихуана, притеснено забеляза Стефо, който наскоро беше завършил българска филология в Софийския университет, но нямаше друга работа и затова се хвана като охрана в училището, където преди това беше учил.

- Споко, усмихна се Краси, ще те почерпя и теб, нали сме приятели, уж, добави той някак приглушено и с доза съмнение в гласа.

- Виж, не ми се занимава с тия боклуци, но ако ми дадеш, може и да си дръпна веднъж от твоята цигара, присъедини се Стефо.

Наближаваше полунощ. Стълбището на училището беше покрито с думите на Стефо и мълчанието на Краси. Огорчението беше част от светлината на тази нощ, което я крепеше да не заспи там някъде горе в небесата.

Краси вече се пренасяше в своя свят на мечтите. Бирата го поддържаше да извършва необходимите движения към устните си, само и само да не заспи. Стефо седеше на стълбите до него и го гледаше тъжно, сякаш искаше той да замести липсващите му приятели.

* * *

Беше 12 и 30 ч. Едно такси спря до училището. От него слязоха две момчета. Бяха Васко и Климент. Бавно се приближиха към стълбите и застинаха прави пред Краси. Той ги погледна и отново наведе глава, посегна към шишето с бирата и отпи. След това изплю част от течността на стълбите, а останалото преглътна шумно и се опита да заговори:

- Ооо, момчета, да не сте се загубили някъде тази нощ…?

Нескриваната ирония и гротеската провокираха момчетата:

- Ние не, но ти май вече си се загубил, каза Климент и се обърна към Васко:

- Взе ли бирата от таксито…?

- Васко погледна тъжно към улицата и с жест показа, че шишето е останало в таксито.

- Е, май ще се наложи да ви почерпя, обърна се Краси към двамата си приятели след дълго мълчание. А те, разбрали, че Краси или е много пиян и напушен, или просто е забравил, приседнаха едно стъпало по-ниско от него на стълбите на входа на училището и се усамотиха в току що отминалата мълчалива и притеснителна глъчка.

Краси помоли Стефо да донесе още две пластмасови чашки от кафе, а той с тънка усмивка на задоволство стана и се упъти към кабината до входа.

Нощта се разрои на парчета - хиляди блестящи и устремени към очите на тримата приятели. Момчетата седяха на стълбите и мълчаха. Мълчеше и цялата нощ. Краси се усмихваше и леко поклащаше главата си, натежала от оскъдното улично осветление и мислите. Васко и Климент мълчаха заедно.

- Момчета, добре е, че дойдохте, прошепна Краси в просъницата си и протегна ръце към приятелите си. Те ги поеха и се усмихнаха. Здрависването беше продължително, толкова продължително, че и тримата бяха сигурни, че ще продължи вечно.

1 коментар:

Анонимен каза...

проба