За морето!

За морето

Светлината нежно докосва пръстите на брега, играе си с тръстиковите коси на сушата, разресва пустинните треви на плажовете, а сетне спокойно се оттегля отвъд хоризонта. Тук остават празните бутилки на мълчанието, чашите, изтръпнали от очакване и разпалувалата се страст – нетърпелива, бързала, обичала, искала, търсила, очаквала и дочакала своето време – нощта.

Ръцете на морето се протягат неудържимо и воплите му стигат чак до устните на тръстиките. А те, сякаш подредени в луксозна бонбониера, ефирно се оглеждат, невиждайки и правейки се, че никой не ги наблюдава. Тръстиките са готови да посрещнат своите деца, те идват всеки ден, те я милват всеки ден с телата си и тя им се отдава, защото те я носят в сърцата си и тя ги носи в своето проветриво сърце, но ги пази, така, както и те я пазят.

Тишината на тръстиките е измислена измамна, пълна с въздишките на нейните деца, тишината всъщност е препълнена с усмивките на птици, които пеят любовните си песни и се радват на самите себе си, защото са красиви и защото са талантливи.

Всеки може да се протегне, да, да се протегне и да вземе късмета си от бонбониерата. А бонбоните са различни и на вкус и по съдържание. Някои са с надежда, други са пълни с флирт, трети имат дъх на море, четвърти са с глазура от вятър …за всекиго по нещо.

Оставяме тръстиките да подишат свежия въздух на очакването. След време ще ги потърсим отново, така, както оставихме и всевиждащите си очи там, при морето, при осиротялата фрегата, при елегантно полегналите дюни, при ненаситните чайки, гларусите, облитащи нашите мисли и днес…и се разделяме бавно и тържествено….

…Сякаш оставаме там завинаги, при лъвицата Стефка-огнеметка, прелъстителната Къцелина, “лалугера” с оранжевата тениска и шорти с американското знаме, който не знае и български, русата улулица, Шумахер с тридсет-сантиметровото “махало” и още много и много… Всички те вероятно нищо не ви говорят, но ние знаем кои са, защото ги видяхме, защото дори ги и опитахме…вкусвахме бонбоните на морето…!