Пътепис за Дойран

Един ден в сърцето на българската военна история

Има нещо символично в началото на пътуването до Дойран. То започна от гроба на Иван Вазов до патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски". Именно от тук тръгна групата на четирите военнопатриотични организации в България - Съюзът на военноивладите и пострадалите от войните и в мирно време, Съюзът на офицерите и сержантите от запаса, Съюзът на ветераните от войните в България и Съюзът на възпитаниците на военното на Негово Величество училище. Това бяха два дена, през които природата не се смили и не спря да вали. В същото време това не уплаши участниците в екскурзията. Още докато автобусът ни излизаше от София, участниците в мероприятието решиха да го кръстят - Военноисторически поход "Дойран 2003". За първи път от 85 години българи посещават организирано тези места, където нашите сънародници са оставили младите си години, мечтите си, надеждите си, кръвта си, дори живота си. Късно следобеда се настанихме в хотел "Детелина" в град Сандански. Това беше първата ни спирка. Предстоеше тук да се нощува. Рано сутринта на следващия ден, групата на ветераните и журналистите потегли към ГКПП Златарево. Първо минахме през град Петрич - "градът на милионерите". От там се отправихме към границата. Край Петрич беше показан паметникът на ослепените Самуилови войници. Точно в 9 часа сутринта бяхме на границата с Македония. Тук групата беше посрещната от екип на българското посолство в Скопие с кола, която ни придружаваше през цялото време на престоя ни в Македония. Митницата и КПП - то бяха преминати без каквито и да било проблеми и се насочихме към първото населено място по пътя ни в Република Македония - Ново село. Следваше село Босилово, Струмица, Валандово, Нови Дойран и накрая Стари Дойран. По пътя си групата спря край Валандово, на разклона за Нови Дойран. Там посетихме гръцко гробище от Балканските и Първата световна война. Гробището беше заключено, но впечатление направи фактът, че на входа бяха поставени две надгробни плочи на български войници, надписите на които бяха заличени, но стояха кръстовете за храброст, като монументални символи на едно отдавна забравено величие. В дясно от гробището се намира паметен кръст на Десета ирландска дивизия. Това е едно оградено пространство, където в четирите ъгъла бяха поставени малки плексигласови кръстове за памет, поставени от ветерани. От тук, настроението на групата ни започна да спада.
По пътя към Нови Дойран видяхме чешма на Втора - девета полева българска болница. Тук е била разположена Втора болница на Девета дивизия от Българската войска. Чешмата, макар и в окаяно състояние е запазена, а от банята са запазени само основите. Строежите са от 1918 г., а чешмата се намира в непосредствена близост до село Дедели, което в момента е населено предимно с турско население. Пътят ни по-нататък водеше северно от позициите на армията ни, при Дойран. Нови Дойран и Стари Дойран се намират до самия бряг на Дойранското езеро. От тук нагоре по хълмовете са се намирали българските позиции по време на Балканската война. Левият бряг на езерото днес се намира в Гръцка територия и първото село в Гърция, което се вижда от окопите на хълмовете е Дросатон. Автобусът ни спря в подножието на хълма. От тук започнаха мъчителните ни стъпки нагоре към славата на българския войник. Полицейска кола почти веднага пристигна на мястото, но нямаше никакви проблеми с властите. Окопите все още се виждат. Стоят и бетонните укрития. Полковник от резерва Никола Рухчев обясни пред присъстващите, че укритията са били 294 на брой и за първи път се използва бетон в инженерното строителство в Българската армия. Окопите са били с по-голяма дълбочина от обикновеното - 1,10 м. Цели три години са били подготвяни тези позиции, за да може впоследствие те да бъдат наистина непробиваеми. И тук Министерството на отбраната беше организирало посещението перфектно. Групата ни разполагаше с "екскурзовод" от Стари Дойран - Бранко Попов. Това беше човекът, който ни разказа едни от най-интересните истории, които някога бяхме чували за съдбата на българските паметници в Македония.
Пътят ни продължи към българското гробище край Дойран. Всъщност това вече не е гробище, защото е било разкопано от иманяри преди години. Камъните са разпилени, а седем - метровият паметник отдавна го няма. На практика това е един хълм, на който няма нищо, освен едни празни спомени, изгорели тръни, студ, дъжд и много надежди. Тук се случи едно от най-трогателните неща по време на посещението ни в Република Македония. Пръст от София беше посипана на мястото на осквернените гробове. Тази пръст покри славата на нашите сънародници и всички изразиха надежда, че така те получават покой след 85 години забвение. В пликът, в който беше донесена пръстта, беше взета пръст от Дойран, която беше донесена в София. Този символичен акт предизвика сълзи в очите на всички нас, които измокрени до кости в непрестанния дъжд и студ, коленичихме пред паметта на българската бойна слава. Тук бяха български генерали и офицери от резерва, български журналисти, родолюбиви българи...Всички свалиха шапките си, затвориха чадърите и в продължение на една минута върнаха спомените от онези славни и героични дни от националната ни история. Набезите срещу българските паметници и гробове в околността продължават и днес. Има все още хора, които си мислят, че в гробовете на българските герои има злато. Всъщност в тях има нещо много по-ценно, в тях са заровени едни от най-златните страници на миналото ни.
Гледката на осквернените български гробища е зловеща, вятърът не ни позволи дори и свещ да запалим, но се случи нещо. Съвсем спонтанно към нашата група се беше присъединил и един приятел на Бранко Попов. Той е от турски произход. Именно там - на осквернените български военни гробища, се роди идеята да бъде възстановен паметникът, който се е извисявал на седем метра височина. И местният жител, който, още веднъж казвам, е от турски произход /!/, предложи да окаже помощ при възстановяването на паметника. Дали от вълнението ни, на това наистина свято място, дали от студа или умората, но това предложение просвистя в съзнанието на всички нас там в Дойран. Това са думи, това са спомени, които един българин никога не може да забрави. Участниците в похода направиха кратка почивка в Струмица и в късния следобед преминаха границата Ново село - Златарево между планините Беласица и Огражден и по поречието на река Струмешница, а след това и по Струма, се отправиха към София. Обратният път беше изпълнен с много спомени, вълнения, усмивки и сълзи. Завърши едно наистина историческо пътуване до бойните позиции на Българската армия при Дойран. За първи път от 85 години българите отдадоха заслуженото на своите сънародници - оставили костите си под алените нарови дървета на Дойран, там, където и сега наровете са кърваво червени, като кръвта на загиналите.