четвъртък, 28 юни 2018 г.

ИЗТОЧНИТЕ И ЗАПАДНИТЕ „ФЕЙК НЮЗ“ – ОПИТ ЗА ЕДНО СРАВНЕНИЕ


Напоследък в българското, а и не само в българското общество е особено модерно да се говори за „фейк-нюз“ – фалшивите новини. За онези, които все още не са напълно наясно, какво точно е това, нека да поясним! Става дума за изработването, да, именно за изработването на новина, която се представя като новина, но всъщност е пълна измислица.

Всъщност, като журналист се налага да направя уговорката, че новините не се изработват, те се „отразяват“. Медиите и журналисти, поне в нормалните държави, представят новините като събития от деня, седмицата, месеца, те не ги „обработват“, защото това е промяна на посланието и акцента. Една новина е новина тогава и само тогава, когато представлява самороден къс информация, който се предава, тоест се ретранслира от журналистите, като се представя в различна форма, но при строго спазване на акценти от съдържанието, без промяна на послание, адресат, адресант и без да се внушава позиция. Ако тези изброени фактори са налице, то тогава вече не говорим за новина, не говорим и за журналистика, говорим за пропаганда. Границата между новината и фейк-новината, тоест – лъжливата новина е огромна, но все пак двете понятие напоследък сякаш се доближиха опасно и вече лъжливата новина все по-лесно сякаш намира път до медията, а журналистите, в търсене на вечната сензация, се възползват от фалшивите новини, за да постигнат висок рейтинг на медиите, което се превръща в порочен кръг на социалното взаимодействие – общество-обществени събития-медии.

Сякаш за фалшивите новини се заговори, когато американският президент Доналд Тръмп извика от трибуната на своето слово към някои медии, че произвеждат имено „фейк нюз“. От там, като че ли тръгна вълната на търсенето и най-вече на изобличаването на така наречените фалшиви новини.

Само че, както повечето неща, има известни, при това не толкова малки разлики, между фейк-нюз в САЩ, за които говори президентът Тръмп и фейк-нюз в Европа, а особено пък в Източна Европа.

Ето например, през изминалата седмица излезе „новината“ в българските медии, че видите ли, премиерът ни Бойко Борисов си купил остров в Гърция…! Това разбира се оказа абсолютно стандартна „фейк-нюз“, но се наложи самият министър-председател да дава обяснения, да отрича това и да се ангажира. В резултат, поне така се твърди, един журналист, водещ на предаване в национална телевизия в България. Въобще, настана едно странно и трудно обяснимо движение на репортери от медии, назначавания, уж напускания по собствена воля, премествания, повишавания, понижавания в длъжност в медиите ни. И всичко това настъпи в момента, в който стана ясно, че един същият този водещ журналист е бил освободен от национална медия, защото щял, видите ли, да обсъжда темата с острова на премиер-министъра Бойко Борисов!

Проблемът в случая не е в журналиста, всъщност, не е и в Бойко Борисов, проблемът е в подхода. Първо, самоцензурата у нас е не просто нещо често срещано, нито пък нещо нормално, това е начинът на работа на повечето медии и от тук произлизат редица други проблеми. Има и още нещо и то е, че ако трябва да се вземе някаква мярка, по повод разпространението на тази класическа „фейк-нюз“ за острова, то това не е да се затвори устата на един водещ журналист, а да се потърси, от къде идва идеята за тази фалшива новина, кой пръв я пуска и защо. Ако това се направи, няма да има проблем, нито за премиера, нито за журналиста, нито за публиката.

Когато Доналд Тръмп обвини една медия, че поризвежда „фейк-нюз“,       нямаше уволнение на журналисти от същата, нито дори главният редактор си отиде от поста, още по-малко пък Тръмп се намеси, за два провокира кадрови рокади във въпросната медия. При нас, без вина ставаме виновни. Още няма скандал, но ние вече уволняваме журналист, защото, …за всеки слечай…! Ето така работи автоцензурата на високите и след това по силата на обстоятелствата и най-вече на прецедентите – и на ниските нива. Така се култивира антижурналистика, така се създава усещането за пропаганда, все още не от Гьобелсов вид, но …този път води имено натам…!

Целта е, не да се затвори устата на журналистиката, за да се спре дадена фалшива новина и нейното разпространение, целта е да се окаже натиск и да се вземат процесуални мерки спрямо производителя на тази фалшива новина. Става дума за това, че журналистите, ако са коректни и са истински журналисти, те не са виновни за това, чуе отразяват една новина. Те са ретранслатори, те препредават информацията, а не са неrн източник.

Необходимо е да се атакува източникът, а не „подизпълнителят“, какъвто се явява журналиста. И именно заради това в САЩ не наказаха медията като източник на „фейк-нюз“, а президентът Тръмп я обвини само в това, че разпространява такива новини. У нас, вместо да търсят „автора“ на фалшивата новина, те уволниха „коментатора“ й, ето как са дискордирани ценностите на демокрацията ни. И в САЩ, и в България има демокрация, само че в САЩ следват алгоритмите на първопричината, а у нас се ръководят от дисбаланса на интересите, а това води до малформации в обществените отношения, които се израждат в корупция и деформация на обществения договор, който в крайна сметка е в основата на демокрацията ни…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

петък, 15 юни 2018 г.

ЗА ХОРАТА И ЩЪРКЕЛИТЕ…!


Още от преди 20-тина години, българските села започнаха да умират бавно и постепенно. Причините бяха няколко и основни. Първо, хората тръгнаха към града, защото сметнаха, че там уж се живее по-добре и по-лесно, после, там имаше и повече работа, освен това, на село животновъдството и селското стопанство постепенно започнаха да западат. Впоследствие тези процеси се ускориха и днес селото не просто бавно умира, то вече умира бързо, много бързо…!

Все повече са селата в България, където има само по един жител – той е и кмет, и пощаджия, и фелдшер, и поп, и обикновен селянин, той е просто човекък, с главно „Ч“, защото е само един!

Угасват прозорците на къщите в българските села, очите на домовете се затварят и светлината в тях е спорадична – на празник, на сбора, при помен...! На вратите увисват все по-едри и все по-модерни катинари, повечето вносни…, зад които остават заключени семейни истории, цели саги, съдби, епохи…!

Плодните дръвчета, някога облагородени от дивите полета, днес подивяват в питомните си дворове. Сливите избуяват като храсталаци с остри бодли, а по-едрите плодове опадват и създават гъста мрежа от саморасляци и дворът в един момент, само за няколко години, заприличва на един куп от храсти, расли на воля треви, шипоци, къпини и много, много самота и забрава.

Зад всичко това остават домовете – празни, тихи, на пръв поглед спокойни, но обезумели от скука, от страх, от празнота. Някога тук се е чувал детски смях, майки са въртели вкусни баници, баби са прели топла вълна за зимата, а бащи и дядовци са опъвали кожи на чекръци и за елеци, а и за тъпани, за да има, с какво зимата да се веселят на топло, пък и лятото…!

Сега тези къщи са празни, токът отдавна е прекъснат, жиците са се скъсали, дали сами, дали с помощ от някой „доброжелател“, не рядко са изпочупени и стъклата. Това е нещо като повсеместен ритуал, когато един дом е изоставен, непременно трябва да му се счупят стъклата на прозорците…! Сякаш не е малко мъката на дома, че е пуст, ами допълнително трябва да се създаде усещането за безхаберна изоставеност, за  порочна безстопанственост, са самота, за една голяма, огромна самота…!!!

Децата и внуците са заминали, кои по чужбина – да учат, да работят, кои в града, кои към небето. Бабите и дядовците са положени в недалечните запустели гробища. Паметниците им, килнати на една страна, едва се различават – овехтели от времето, от снеговете, от слънцето. Надписите им почти не се четат, дали е Георги, дали е Гергина, …това вече няма никакво значение за никого. Отдолу, под камъка лежи историята на нашето лично изначално и сякаш почти безкрайно минало.

Някога тези хора също са били млади, надявали са се, радвали са се, обичали са се, мразели са се, плакали са, смели са се. Днес вече ги няма, няма го и споменът за тях. Този спомен е отнесен някъде далече в чужбина, в друга държава, в друга земя, в друга култура, при друга история.

Семейните традиции пазят някои бегли остатъци от миналото, но то остава тук – в забравеното село, където къщите и гробовете се сливат в едно цяло – погребани хора, погребани къщи, погребан живот…!

Българските села подивяват. Тук-там все още на пролет израстват кокичета и бели нарциси, някакви жалки остатъци от някогашните красиви градини и в дворовете, а и извън тях, пред вратите. Пейките са ръждясали и прогнили. На тях никой не присяда, защото няма кой да седне. Селските клюки ги няма, защото отдавна няма кой и да клюкарства. Магазинът е затворен. Старата кръчма се е наклонила леко на една страна – уморена от собственото си минало. Църквата, ако я има, е глуха, камбаната също е покойна, кръстът на купола се е накривил, придържал не едно и две щъркелови гнезда през годините. А реката, реката е източник на жаби и насекоми за прехраната на малките щъркелчета. Само те се завръщат – щъркелите…, хората не се връщат назад. Пътят на хората е само напред, пътят на щъркелите е и двете посоки.

Първо изчезнаха едрите домашни животни, после – кокошките, петелът спря да кукурига – нямаше вече смисъл, нямаше и за кого, котките се разбягаха, кучетата останаха последни, но когато хората си отидоха, те също прегризаха връзката си към колибата и хукнаха по полето да търсят прехрана и може би нови стопани. 

Българското село умира, то почти се е споминало – изоставено, забравено, ненужно. Само детските спомени остават, но и те са до време. Старите люлки на площада скърцат самотно под напора на вятъра. Дърветата огъват снаги и се привеждат в поклон пред участта си – уморени, досадени, самотни. Клоните се олюляват някак заучено, а после внезапно се прекършват някъде по средата и се стоварват в подножието на стволовете – останали без дъх и без думи.

Само пролет, когато старите сливи разцъфтят с белоснежните си перелини, селото се оживява като в магия, като в някакъв лъжовен мираж, че нещо се случва, не нещо е живо…все още, но само дни след това, още с първите майски дъждове, цветовете прецъфтяват, а на тяхно място се появяват малки зелени пъпки, от които ще се развие плод, плод, който никога няма да бъде вкусен от никого, защото хората вече ги няма…!!!

четвъртък, 14 юни 2018 г.

СЪВРЕМЕННИ ЦЪРКОВНО-ПОЛИТИЧЕСКИ АСПЕКТИ


Понастоящем пред православния свят стои един голям проблем и той е свързан с Украинската църква и евентуалната нейна автокефалия. Там тлее разкол вече трето десетилетие. Ако говорим за назрял проблем, то това е именно този, а не свързаният с Македонската църква, твърдят богослови.

Има реална конфроннация между вселенския патриарх и руския му събрат. Тук въпросът е, кое е по-стойностно – да бъдеш старши по чест, или да си предстоятел на най-многочислената по брой вярващи поместна православна църква. Това съревнование ще се реши на полета на Украйна, защото там предстои сблъсък на авторитети. Това е геополитическата точка на конфликт между двете патриаршии. 

Вселенският патриарх се позовава на това, че повечето поместни православни църкви са гръкоезични, или са под влияние на Вселенска патриаршия и той ще се възползва от това, за да наложи своето влияние върху славяноезичните поместни православни църкви.

Има само една църква от всичките, която е различна и това е Грузинската църква. Тя не е нито гръкоезична, нито е славяноезична. Понастоящем опитите на руския патриарх да срещне съучастие в лицето на грузинския патриарх, поне според официалните изявления от Грузия, са неуспешни.

Руската православна църква днес е оръдие в ръцете на руската държава. През 1991 г. започна опита за възстановяване на симфонията – съзвучието в управлението между държава и църква, но за съжаление това стана в най-уродливата форма. В този случай политическото ръководство на страната яхва църковното и го третира като подразделение, което е обидно и унизително. В гръцката държава понастоящем по същия начин църквата е част от държавата. Духовниците са като чиновници. Те получават заплата от държавата. Гръцката православна църква обаче по всеки повод и начин показва своята независимост от гръцките политици, които са временни и преходни, а църквата е вечна.

Вселенският патриарх всъщност иска това, което се случи във Финландия да се случи и в Украйна. Говорим за една държава с две православни църкви. Вселенският патриарх направи нещо парадоксално там, без да знаем, дали това е правилно или е грешно. Това ще го каже историята поне след 100 години. Едната православна църква във Финландия сега е с глава московският патриарх, а другата има за глава именно вселенския патриарх. В руските църковни кръгове се коментира, че Киевският патриархат ще се преобразува в митрополия  с глава Филарет Денисенко и ще бъде в състава на Вселенската патриаршия, а Онуфрий ще получи друга духовна част от Украйна и  ще бъде към Московската патриаршия. Така вселенският патриарх ще получи някаква реална канонична територия. Той се бори за нови канонически територии, защото той живее на територията на Република Турция, в която християни почти няма.

Вселенският патриарх канонически държи остров Крит, но там има Критска архиепископия, която има супер широка автономия и той е само символичен глава. Северна Гърция също символично го признава за глава. Атон също са под властта, така да се каже на Вселенска патриаршия.

В Северна Америка и в Европа има някои малки канонически територии под властта на вселенския патриарх. Броят вярващи обаче, които могат да застанат зад вселенския патриарх на практика са по-малко от тези, които могат да застанат зад така наречения македонски архиепископ Стефан. Ако вселенският патриарх успее да отцепи 70% от Украйна той ще има много по-явно основание за претенция за върховенство и по чест, а вече и по многочисленост на паство.

Автокефалията обаче не е едноличен акт, това трябва да се съгласува със сестрите-православни църкви. А те са проблемни. Антиохийският патриарх е във война, защото неговата каноническа територия е Сирия. Руснаците обаче са стъпили там при това с двата крака и духовно, и политически.

Йерусалимска патриаршия също е проблемна. Вселенският патриарх имаше изключителен противник в лицето на йерусалимския патриарх Диодор. Той го изобличаваше публично и искаше да води църковен, надюрисдикционен съд срещу него, който да го осъди. След смъртта на Диодор следващият патриарх Ириней също не беше благоразположен към Вартоломей Вселенски и той го затвори. Теофил сега също има проблеми със скандали в диоцеза си. Има проблем с евреите, като те са във война с палестинците, а пък последните се явяват гръбнака на Йерусалимска патриаршия.

Александрийският патриарх на практика е патриарх на група туземци. На територията на Египет той е в особена ситуация. Мюсюлманската част на Египет е войнствено настроена спрямо християните. Патриархът стои в така наречената „черна Африка“.

Оказва се, че Гърция е натоварена с издръжката на половината древни патриаршии, а там където не може финансово да се справи да ги подпомага, се появява старият спонсор на древните патриаршии – Русия, която от векове е държавата, която е издържала и Антиохийската, и Йерусалимската патриаршии, а дори  и Александрийската патриаршия. Поради това, много от патриарсите са били руски възпитаници. Заради това и вселенският патриарх днес не може да получи реална подкрепа от тези диоцези, защото те се намират под руско духовно, а някъде и политическо, влияние.


За вестник "България"-Чикаго-САЩ

КАКВО СИ КАЗАХА И КАКВО НЕ СИ КАЗАХА ТРЪМП И КИМ III-ти…!?


Отмина една наистина историческа среща на лидери от голяма, но противоположна величина. Единият е неформалният лидер на така наречения „свободен свят“ – Доналд Тръмп, а другият е лидер на един народ, който съществува, защото това на практика не е нормален живот, в условията на трудов, концентрационен лагер – Ким Чен Ун.

Какво обаче си казаха и което е по-важно, какво не си казаха двамата лидери…!?

На първо място, срещата им, като се махне времетраенето на преводите в двете посоки, продължи около 20 минути. Ръкостискането им, според формалистите, е продължило точно 12 секунди. Това обаче няма чак такова значение, макар, че е знаково. Става дума за символите, които се крият зад това. В тези 20 минути двама души могат да си кажат и много, и малко, а дори и съвсем нищо.

На практика обаче, след това, което стана явно, не е ясно едно – кой повече спечели и кой повече загуби от тази среща и мненията тук също са двупосочни. Според едните, Тръмп спечели доверие, донякъде, на един отявлен диктатор, какъвто е Ким и по това не виждам, кой би имал дори намерение да спори. Тръмп си спечели и репутация на миротворец, на преговарящ, на дипломат, пак донякъде обаче.

Ким от своя страна сякаш спечели повече, а това е и мнението на други коментатори. Според тях, Ким успя да се „изравни“ чисто формално, но реално, с лидера на „свободния свят“. Тръмп сякаш „слезе“ на нивото на Ким, или пък Ким се „изкачи“ на нивото на Тръмп. Те се изравниха политически като лидерски силуети, които сякаш определят баланса, или може би дисбаланса, на съвременния свят.

Не че Тръмп може да направи нещо, кой знае колко значимо, без дори формално одобрение от останалия цивилизован свят и ООН, да речем, но Ким, сякаш се докосна до голямата политика, той като че ли беше легитимиран от американския президент като световен лидер и той до голяма степен е такъв, защото има ядрени оръжия, той е спокоен и във физически, а и в психологически план, както се убедихме.

Какъв е изводът от срещата на двамата? Големият извод е, че те се разбраха, да не се използват ядрени оръжия. Добре, но това е стара постановка, договорка от преди. Ново на практика няма, освен препотвърждаване на старото. Бяха ли създадени екипи за продължаване на преговорите, или те ще се провеждат само в този формат – на най-високо лидерско ниво? Дали има дипломатически контакти или поне планират ли се такива? Не е ясно още, дали САЩ запазват пълната си и безусловна подкрепа за Южна Корея. А тя, в лицето на президента Мун Дже-ин, направи не по-малко за възможността тази среща въобще да се състои, защото помним, как тя можеше и да не се състои.

Тръмп даде ясен знак, че още в първите секунди ще разбере, дали има смисъл от срещата му с Ким.

На практика няма реални договорки за нещо ново, освен потвърдено старо, което обаче е по-крехко и от яйце, защото Ким във всеки едни момент може да се отметне от така наречените договорки! Северна Корея е страна на тоталната демагогия и едно отмятане на Ким от всичко, което до момента уж е потвърдено, може да бъде изкарано дори като успех на севернокорейския трудов лагер, организиран в държава.

Тръмп, впрочем, също даде ясен знак, че може и да се отметне. Та той дори и срещата си с Ким първо отмени, след това потвърди! Това е демонстрация на сила, но от слаба позиция. На всички е ясно, че Ким е опасен, защото има ядрени ракети. Всички са наясно, че една евентуална конфронтация, да не говорим за директна атака по Северна Корея, не е изгодна за никого, нито за самата Северна Корея, нито пък за останалия свят, защото когато змията умира, тогава хапе най-смъртоносно!

Има обаче и още един аспект на тази среща и това е, че Тръмп не каза нищо за условията на живот в тази държава, той не повдигна въпроса за трудовия концентрационен лагер, наречен Северна Корея. Да, вероятно не е мястото, не е форматът, не е времето, не е моментът, не е и дипломатично. НО, голямото НО е, че всъщност, така, както Америка декларира, че не води преговори с терористи, така тя всъщност участва със своя политически лидер и на най-високо ниво в преговори с един откровен диктатор, който е по-непредвидим и от тази позиция и по-страшен и от терористите. Последните, поне според официална информация, нямат, може би за сега, ядрено оръжие, докато Ким има такова. Ким заради това е и „равнопоставен“ на Тръмп. Сега остава последният да посети и Пхенян и тогава Ким ще е бетониран на кървавия си престол, до девето коляно…!

За да се постави на мястото му, а именно в ъгъла на историята, че дори и извън нея, диктаторът трябва да бъде лишен от ядрените си оръжия, а за да стане реалност това трябва да се направи едно. Първо, той трябва да обяви списък на ядрените си площадки и обема на придобитите и произведени ядрени оръжия. Това трябва да се сравни с разузнавателните данни и да се провери на практика готовността му да унищожи тези ядрени арсенали.

Така и само така Ким ще бъде поставен на заслуженото си място, но и само така, той може да се задържи на власт, чрез именно тези свои оръжия. Заради това той по никакъв начин няма да се лиши от тях, защото това е гаранция за неговото физическо, не дори само политическо, оцеляване в бъдеще. В този смисъл срещата на Тръмп с Ким, поне от този ракурс на разсъждение, е едно голямо, добре опаковано, ароматно и доста престижно НИЩО, за голямо съжаление…!

И накрая, САЩ и Северна Корея, на практика все още са в състояние на война, те са подписали само примирие, но е и мирен договор! Срещата на двамата все пак е обнадеждаваща, но дано е начало на нещо ново, макар и - твърде формалистично начало…, иначе всичко би било просто едно наивно „ТРПЪМПорене“ и упорито „КИМчене“…!



понеделник, 11 юни 2018 г.

ГЕН.-М-Р ПОРТЪР: ОБЩЕСТВОТО ДА СЕ УБЕДИ В НУЖДАТА ОТ КАПЕЛАНИ

Вярата помага по много начини, когато един военнослужещ е на мисия

Генерал-майор (о.р.) Роди Портър е завършил училището Шербърн, Кралската военна академия  „Сандхърст“ и университета на Нюкасъл-на-Тайн (бакалавър със златен медал по немски език и история). Той е назначен в британската армия през 1980 г. и е служил в множество мисии и институции като офицер от Кралските свързочни войски. Бил е също адютант, командир на рота, на полк, участва и в няколко мисии. Генерал-майор Портър е главен изпълнителен директор на Military Ministries International.

– Г-н генерал-майор, четейки вашата биография, се питам, кога и как се появи у вас отношението към вярата и Бог или винаги ги е имало?

– Дойдох до вярата в Иисус Христос, когато бях на осемнайсет години. Не мога да кажа, че търсих Бога, защото Бог ме намери. Работех в едно училище. Отидох в църква, където се говореше за вярата и за спасението и така Бог ме привлече към това. Приех в живота си Иисус Христос на 18-годишна възраст и когато станах на 19 г., се присъединих към армията.

– Били сте на мисии в Северна Ирландия, Босна и в Персийския залив. Този тип служба е тежък, защото рисковете са по-големи. Какво Ви направи впечатление там, къде е мястото на вярата, на Господ сред военнослужещите по време на мисии?

– Вярата помага по много начини, когато един военнослужещ е на мисия. Първият е, че човек има една духовна сигурност, че Бог присъства в неговия живот. Бог се грижи за теб и ако се случи най-лошото, всеки знае, че отива при него. Така човек може да се концентрира върху мисията, а не да се притеснява за своята безопасност. Християните вярваме, че в определени обстоятелства е допустимо да се воюва, ако каузата е справедлива. Например такъв е случаят, когато  се говори за операция, която е антитерористична, или пък за операция за възстановяване или опазване на мира. Така вярата подпомага човек да участва в такава мисия напълно и безрезервно. Като офицер и командир вярата ми помага да се осигури по-добра грижа за подчинените. Военнослужещите, знаейки, че техният командир е вярващ човек, уважават това и търсят морална подкрепа и духовна насока в критични моменти по време на военна операция.

– Бихте ли дал пример от вашата практика за това, което споделяте?

– Участвах през 1991 г. в първата иракска война, когато международната коалиция изтласка силите на Саддам Хюсеин от Кувейт. Беше много важно да има възможност да кажа молитва там в пустинята за близък приятел. И също можех да предложа молитвена грижа и молитвена подкрепа за млад военнослужещ – сержант, който беше доста объркан и несигурен.

– В България вече са проведени две православни консултации по повод възстановяване на института на военното свещенство. Каква е вашата позиция по този въпрос?

– Убеден съм, че военното свещенство е изключително важен елемент в подготовката на един военнослужещ за бъдеща битка. Един войник може да бъде обучен как да се бие, но да знае, че има морална и духовна подкрепа, е нещо, което също е особено важно за него в процеса на бойната му подготовка. Вярвам, че тези две консултации са нещо много позитивно  и приветстваме тази инициатива.

– Как би се осъществило евентуално възстановяване на капеланите у нас, при положение че страната ни не е религиозно еднородна, болшинството сме православни, но има и католици, мюсюлмани и представители на изповедания и вярвания?

– Аз вярвам, че е възможно да се изгради такава институция, която да се грижи за военнослужещи от различни религиозни традиции. Във Великобритания повечето войници биха се определили като протестанти, но имаме и католици, мюсюлмани, сикхи, които са индуси. Институтът на военното свещенство осигурява, независимо от веровата традиция, всеки военнослужещ да има духовна подкрепа спрямо неговото вероизповедание.

– Каква е мисията ви в България в качеството ви на главен изпълнителен директор/ръководител на екипа на Military Ministries International?

– Моята мисия тук е да осигуря подкрепа на регионалните ръководители в различните региони, като създам една среда за стратегическа насока и ръководство, както и грижа за тях.

– Как постигате това в нашата страна?

– Пастор Гроздан Стоевски е регионален ръководител за Европа на нашата организация и моята работа е да го подпомогна, като му осигуря ресурси и необходимите контакти, както и да му дам насока, за да си върши най-добре работата. По същия начин това се прави за регионалните ни ръководители за Африка Югоизточна Азия и Близкия изток.

– Как смятате, че може да се възстанови военното свещенство в общество като нашето, което сякаш е поизгубило от вярата си?

– Ние се намираме в подобно положение и във Великобритания. Нашето общество също се обезверява. Когато обаче на хората им е дадена възможност за една реална вяра в Иисус Христос, те откликват на това. Ние се стремим да насърчим една жива и реална вяра между хората, а не една номинална, традиционна религиозност, има разлика. Понякога дори е по-лесно за хора, които не са израснали в религиозна среда, да възприемат една жива, действена вяра в Иисус Христос спрямо тези, които са религиозни по възпитание.

– Какво е най-важното за един военен свещеник?

– Много е важно за военните свещеници да могат да разбират ситуациите в обществото и духовното състояние на войниците и да могат правилно да се отнесат към това.

– При евентуално възстановяване на капеланите в България вие как бихте помогнали за това?

– Държави, където има добре уредено военно свещенство, със сигурност биха били заинтересовани да помогнат. Имахме среща в българското Министерство на отбраната, в Дирекция „Връзки с обществеността“. Това беше предварителна консултативна среща, в която бяха очертани идеи и бяха обсъдени възможности как нашите организации практически да подпомогнат възстановяването на капеланството в България. Първата стъпка за това е да се убедят обществото и хората, които вземат решения, е, че военното свещенство няма да създава повече проблеми, а напротив, ще предложи отговори на духовни проблеми и нужди, които военнослужещите имат. Така че в тази посока вече се работи. 



За вестник "Българска армия" 

БПЦ-то МИ Е МНОГО ПО-ГОЛЯМО ОТ МПЦ-то ТИ…!!!

 „Част от големия проблем за статута на Православната църква в днешна Република Македония е въпросът за историческата съдба на съществувалата в миналото Българска Охридска архиепископия, от чието учредяване през настоящата 2018 година се изпълват хиляда години. Проведени бяха и предстоят чествания на тази важна годишнина, които са поредно свидетелство за дълбочината на разделението сред братските Православни църкви по този въпрос.


Същевременно, във връзка с отказа на Българската Православна Църква да участва в тържествата, проведени на 27 и 28 май в историческия храм на Божията Премъдрост в град Охрид, към Свещеноначалието на светата Българска Патриаршия бяха отправени незаслужени упреци, достигащи до обвинения в предателство – тежки упреци, които, независимо дали са били плод на неразбиране или на недоброжелателство, донесоха ненужна горчивина на цялата ни Църква“. Това се казва в съобщение от Светия Синод на Българска православна църква – Българска патриаршия, което получихме официално.

Първоначално се акцентираше, че това мероприятие в Охрид ще бъде уважено от сестрите-поместни православни църква, ще има едва ли не измерение на някакво едва ли не всеправославно събрание, или съвещание. Би било странно ние да не участваме като църква, но ние видяхме, че на практика никой не уважи това събитие в Македония.

БПЦ го игра остро по допирателната – защото зае прекалено открита, яростна и бурна теза за Македония. А иначе БПЦ се слави с това, че е изключително пасивна и незабележима, без позиция по никой въпрос, освен сателитна такава, преповторена от Москва. Всяко едно решение на БПЦ, което изглежда смело и поривисто, ако се загледаме, можем да видим, че е много умело дирижирано от Московската патриаршия. Тоест, след 1945 г. няма смели решения на БПЦ. Единствените по-смели неща, които се случиха от 1945 до 2018 г., това е поведението на патриарх Максим по време на разкола. Позициите винаги са били политкоректни. Конфронтацията на БПЦ с останалите църкви не е правилна, дори и най-вече по въпроса за автономия на македонската православна църква.

В общи линии църквата ни е разделена на две – половината искат дипломатическо решение на македонския църковен въпрос. Другите го играят русофоби, но на практика едва ли са такива, защото става дума за личностни противопоставяния.

Църквите ни – БПЦ и МПЦ няма да станат една, а и никой няма такова желание. Има много интервюта на така наречения архиепископ Стефан – главата на Македонската православна църква и той дори и хипотетично не допуска едно такова действие.

Че БПЦ е майка на МПЦ е просто един исторически факт. Молбата на Зоран Заев до вселенския патриарх няма да има никакво бъдещо значение твърдят още запознати с църковните дела, защото дневният ред е друг и той касае  евентуалната независимост на Украинската православна църква.

Въпросът е не, дали нашето неотиване в Охрид е проблем, а дали отиването ни там щеше да е голям проблем. Ние направихме прекалено много неща и те дразнят останалите поместни православни църкви.

Въпросът е до колко и дали въобще македонците ни искат като църква-майка, а камо ли пък като процес на обединяване на двете църкви.

Ето и някои акценти от изявлението на Синода ни по темата за Охридската архиепископия:

1. Историята на Архиепископската катедра на древния и прославен в църковното минало Охрид е органична, безусловна част от историческата приемственост на родната ни Българска Православна Църква – Българска Патриаршия, както е записано и в приетия и утвърден от Шестия църковно-народен събор (2008 г.) неин Устав.

2. Такава е била – по Божия воля – историческата съдба на родната ни Православна църква, такива са фактите от хилядолетната, но и превратна българска история, и те не могат да бъдат променени и изопачени, независимо от конюнктурата на деня. Историческите извори и църковната ни памет ясно свидетелстват, че при основаването си през 1018 г. – в тъжната година на изгубването на българската държавна самостоятелност, покорилият България ромейски император Василий II учредява в Охрид не друга, а тъкмо БЪЛГАРСКА архиепископия, каквато тя остава до самото си закриване през 1767 г. – седем столетия и половина след своето учредяване.

3. С това държавническо решение на императора Охрид – градът на българския и славянски просветител и Чудотворец Климент, където в дните на равноапостолния наш покръстител св. Борис I Михаил е процъфтявала дивна епископия и е работила една от първите български и славянски книжовни школи, е утвърден тогава като нова българска столица на духа, определена да пази, макар и частично, българската църковна и народностна памет. Затова и всички предстоятели на Охридската църква в дългите години на нейното съществуване изрично са добавяли в титлите си и титлата „Български – защото такава е историята на тази църква и с това съзнание тя е живяла до самия край на насилствено прекъснатия си през 1767 г. живот.

За фейсбук-групата "Православни новини"