ЗА ХОРАТА И ЩЪРКЕЛИТЕ…!

Още от преди 20-тина години, българските села започнаха да умират бавно и постепенно. Причините бяха няколко и основни. Първо, хората тръгнаха към града, защото сметнаха, че там уж се живее по-добре и по-лесно, после, там имаше и повече работа, освен това, на село животновъдството и селското стопанство постепенно започнаха да западат. Впоследствие тези процеси се ускориха и днес селото не просто бавно умира, то вече умира бързо, много бързо…!

Все повече са селата в България, където има само по един жител – той е и кмет, и пощаджия, и фелдшер, и поп, и обикновен селянин, той е просто човекък, с главно „Ч“, защото е само един!

Угасват прозорците на къщите в българските села, очите на домовете се затварят и светлината в тях е спорадична – на празник, на сбора, при помен...! На вратите увисват все по-едри и все по-модерни катинари, повечето вносни…, зад които остават заключени семейни истории, цели саги, съдби, епохи…!

Плодните дръвчета, някога облагородени от дивите полета, днес подивяват в питомните си дворове. Сливите избуяват като храсталаци с остри бодли, а по-едрите плодове опадват и създават гъста мрежа от саморасляци и дворът в един момент, само за няколко години, заприличва на един куп от храсти, расли на воля треви, шипоци, къпини и много, много самота и забрава.

Зад всичко това остават домовете – празни, тихи, на пръв поглед спокойни, но обезумели от скука, от страх, от празнота. Някога тук се е чувал детски смях, майки са въртели вкусни баници, баби са прели топла вълна за зимата, а бащи и дядовци са опъвали кожи на чекръци и за елеци, а и за тъпани, за да има, с какво зимата да се веселят на топло, пък и лятото…!

Сега тези къщи са празни, токът отдавна е прекъснат, жиците са се скъсали, дали сами, дали с помощ от някой „доброжелател“, не рядко са изпочупени и стъклата. Това е нещо като повсеместен ритуал, когато един дом е изоставен, непременно трябва да му се счупят стъклата на прозорците…! Сякаш не е малко мъката на дома, че е пуст, ами допълнително трябва да се създаде усещането за безхаберна изоставеност, за  порочна безстопанственост, са самота, за една голяма, огромна самота…!!!

Децата и внуците са заминали, кои по чужбина – да учат, да работят, кои в града, кои към небето. Бабите и дядовците са положени в недалечните запустели гробища. Паметниците им, килнати на една страна, едва се различават – овехтели от времето, от снеговете, от слънцето. Надписите им почти не се четат, дали е Георги, дали е Гергина, …това вече няма никакво значение за никого. Отдолу, под камъка лежи историята на нашето лично изначално и сякаш почти безкрайно минало.

Някога тези хора също са били млади, надявали са се, радвали са се, обичали са се, мразели са се, плакали са, смели са се. Днес вече ги няма, няма го и споменът за тях. Този спомен е отнесен някъде далече в чужбина, в друга държава, в друга земя, в друга култура, при друга история.

Семейните традиции пазят някои бегли остатъци от миналото, но то остава тук – в забравеното село, където къщите и гробовете се сливат в едно цяло – погребани хора, погребани къщи, погребан живот…!

Българските села подивяват. Тук-там все още на пролет израстват кокичета и бели нарциси, някакви жалки остатъци от някогашните красиви градини и в дворовете, а и извън тях, пред вратите. Пейките са ръждясали и прогнили. На тях никой не присяда, защото няма кой да седне. Селските клюки ги няма, защото отдавна няма кой и да клюкарства. Магазинът е затворен. Старата кръчма се е наклонила леко на една страна – уморена от собственото си минало. Църквата, ако я има, е глуха, камбаната също е покойна, кръстът на купола се е накривил, придържал не едно и две щъркелови гнезда през годините. А реката, реката е източник на жаби и насекоми за прехраната на малките щъркелчета. Само те се завръщат – щъркелите…, хората не се връщат назад. Пътят на хората е само напред, пътят на щъркелите е и двете посоки.

Първо изчезнаха едрите домашни животни, после – кокошките, петелът спря да кукурига – нямаше вече смисъл, нямаше и за кого, котките се разбягаха, кучетата останаха последни, но когато хората си отидоха, те също прегризаха връзката си към колибата и хукнаха по полето да търсят прехрана и може би нови стопани. 

Българското село умира, то почти се е споминало – изоставено, забравено, ненужно. Само детските спомени остават, но и те са до време. Старите люлки на площада скърцат самотно под напора на вятъра. Дърветата огъват снаги и се привеждат в поклон пред участта си – уморени, досадени, самотни. Клоните се олюляват някак заучено, а после внезапно се прекършват някъде по средата и се стоварват в подножието на стволовете – останали без дъх и без думи.

Само пролет, когато старите сливи разцъфтят с белоснежните си перелини, селото се оживява като в магия, като в някакъв лъжовен мираж, че нещо се случва, не нещо е живо…все още, но само дни след това, още с първите майски дъждове, цветовете прецъфтяват, а на тяхно място се появяват малки зелени пъпки, от които ще се развие плод, плод, който никога няма да бъде вкусен от никого, защото хората вече ги няма…!!!