петък, 17 февруари 2017 г.

Синодът и ракията – КОЙ, кого „поръча“ и КОЙ, кого „ПРЕ…поръча“!?

Снимка: Flashnews
Неотдавна гръмна скандал с алкохола в Троян и Бачково - две от ставропигиите ни. Тогава игуменът на Троянския манастир, Велички епископ Сионий заяви: „Ще платим акциза, колкото и да струва, ако трябва ще помолим за помощ приятели на манастира”. Още тогава коментирахме, че това, че ЩЕ се плати нещо, не означава, че вече Е платено, тоест, нарушението е факт, още при самото установяване на наличието на този алкохол. 

Но да оставим това, защото излезе официално изявление на Светия ни Синод, в което се казва: „…Нееднократно е взимано решение за това, че всички поделения на БПЦ-БП са длъжни да спазват стриктно нормативната уредба и законите в страната при производството и съхранението на високоалкохолни напитки...“. До тук добре, но какво от това, след като решението на Синода не е било реализирано на практика в цитираните манастири. 

„…Съответните решения на Св. Синод са били своевременно изпратени до епархийските митрополити и ставропигиалните манастири за сведение и съобразяване…“, се казва още в изявлението. 

Добре, само че нито сведението е било прието както се полага, нито пък е било съобразено, както е казал Синодът, както става видно, иначе нямаше да има намеса на митниците…! 

И сега питаме, кой крив, кой прав!? От една страна Сионий Велички твърди, че „…1500-те литра ракия в Троянския манастир, за която агенция „Митници” заподозря контрабанда, е колекция и приемственост, събира се и се съхранява в светата обител от години…“, от друга страна Синодът ясно е заявил още преди, че „…всички поделения на БПЦ-БП са длъжни да спазват стриктно нормативната уредба и законите в страната…“! 

Очевидно в този случай става дума за безотговорно съхраняване на алкохол, при това, въпреки изричните разпоредби на Синода и пряко законите в държавата! 

И питаме, до кога някои хора в Църквата ще се държат като средновековни феодали и надзаконови нормоползватели! Законът е един за всички, няма Църква, няма фирма, няма гражданин, няма селянин, няма епископ, няма патриарх, всички сме равни пред закона в държавата, а и пред Бога…! Е, очевидно има и някои, които са малко „по-равни“, както винаги…! 

Интересно, дали това мероприятие с проверката, особено в Троянския манастир, не е „поръчано“ от някого, защото предстоят избори за Врачански владика, а епископ Сионий Велички е един от кандидатите за поста, спряган като човек със шансове. Той беше кандидат вече за няколко митрополитски катедри и все не успява, но все някога се очаква да дойде и неговият ред, защото броят на епископите намалява, а нови се правят рядко, а в същото време епархийските ни митрополити са възрастни и периодично се налага смяната им, по обективни, или субективни причини…! 

Ако е така, интересно, КОЙ би имал интерес да поръча подобна проверка, освен - някой от останалите кандидати за митрополитската катедра във Враца…! 

Според запознати, фаворитите за врачанския архиерейски трон са трима и те са епископите Поликарп, Йеротей и Сионий. Дали обаче ще останем изненадани от двойката, която ще се определи за избор в Синода, предстои да разберем. 

Едно обаче е сигурно, някой изглежда „поръча“ Сионий Велички, защото едва ли това е просто една „романтична“ случайност и след проверката от митниците и изявлението на Синода, в което тонът е доволно остър, шансовете на Величкия епископ за Враца намаляха значително, поне за сега…! 

До изборите обаче има време, току виж някой се сетил и за дипломата на епископ Поликарп, и за ракията в Поморийския манастир, защото ако на някого паметта е услужливо къса, то нашата никак не е…! 

За Фейсбук-групата "Православни новини"

СЕМ ЗАЩИТИ РАЗСТРИГАНИЯ МОНАХ ФИЛАРЕТ!

Председателят на Съвета за електрони медии /СЕМ/ е изпратила писмо до разстригания от Синода монах Филарет, който нашумя в предаването „Господари на ефира“ с груба намеса в личния му живот. 

„На базата на осъществен експресен и фокусиран мониторинг на предаването „Господари на ефира“ от 2 и 6 февруари 2017 г. по Нова телевизия и съобразно правомощията си СЕМ започна административно-наказателно производство“, се казва в писмото-отговор до монаха. 

Председателят на СЕМ Мария Стоянова, която лично е подписала документа, пише още, че тези действия на медийния регулатор не лишават монаха от правото да търси обезщетение по съдебен ред. Тя изразява още „съчувствие за претърпяната медийна намеса“ в личния живот на Владимир Цанев /бивш монах Филарет/. 

Стоянова уточнява ще, че „…СЕМ не може да спира предавания на доставчиците на медийни услуги, защото цензурата е забравена от Конституцията на Република България…“. По думите й, „…надзорът над медийното съдържание е последващ излъчването на програмите…“! 

Това е първата инстанция, от няколкото, на които бившият монах Филарет се жалва за намеса в личния му живот, от която получава реален отговор. 

Очакват се отговори и от останалите институции, които са компетентни по проблема, за да бъде овъзмезден един обикновен човек, който вече не е монах, според решение на Синода, но притежава правата на всеки български гражданин по закон. 

За фейсбук-групата "Православни новини" 





четвъртък, 16 февруари 2017 г.

КОГАТО НАКАЗАНИЕТО УБИВА…!!!

Вземаме повод от едно писмо, което получихме неотдавна. Написа го човек, чието име спестяваме, защото не ни е упълномощавал да го цитираме, но писмото му е дълбоко, искрено и от него личи болка, а и от самото него боли...! Става дума за реакцията на обществото ни спрямо монаха, за когото вече се разбра, че е разстриган, тоест, че според Синода ни, той вече не е монах.

„Никой вече не иска да зачита това, че човек се бори с греховете си. Аз не оправдавам духовника,…но зная какво му е!

Хомосексуалните хора са раними по природа. Бившият монах е изигран. Това е поставило печат не само върху неговото обществено положение, но и върху личната му съвест!

Има хора с хомосексуална ориентация в църквата. Аз съм един от тях. Знам, че до края на живота си няма да спя с мъже и не трябва, за да спася душата си, но е трудно! Много е трудно! Да се бориш до края на живота си….! Не всички успяват! И този монах е пример…!“.

Този човек пише, че е в Църквата, но как, не става ясно, монах ли е, свещеник, ли е, мирянин ли е, не е ясно, но все пак, поставя един важен въпрос, въпросът за прошката и за мярката. Именно заради това вземаме повод за настоящото писание точно от това писмо, защото е случайно, от напълно непознат е, но е и искрено, мислено е, изживяно е, преболедувано е дори и най-важното – не е анонимно…!

Нека първо да кажем нещо за прошката!

Тези дни почетох коментар, пак по същия повод, за разстригания монах, че когато синът обиди баща си, той не го гони от къщи, а се опитва да го приеме, такъв, какъвто е, за да може да има време и шанс да се промени, той да му даде този шанс…! Е, Църквата ни в лицето на Синода разстрига монаха, тоест – изгони го от „дома“ му и как сега се очаква той да се поправи, как,…като го изгониха от „къщи“ ли…!?

Другото мнение беше, че Църквата ни най-сетне взе реални мерки и реагира като взе крайно решение, но все пак – решение!

Добре, нека е и така, но питаме, след като се видяха записи на порно-клип с епископ, заради което той се раздели с поста си на игумен, защо не го наказаха и него…!? Значи за монаха може, за епископа – не…!?!?!? Свалиха епископа от игуменство, и …толкова, а монахът – аут от Църквата! Е що за двоен стандарт е това – за едни - майка, за други – мащеха! Стандарт ли е и това, или е активна мимикрия на лустросан морал от твърде ниска проба – публична демонстрация за демагогия!?

Толкова за прошката, каквато всъщност няма!!! Сега да кажем няколко думи за мярката.

Да накажеш някого е едно, наказанието има възпитателен ефект, наказваш, за да си вземе бележка наказаният и повече да не прави така, за да се поправи…! В случая монахът е изваден от Църквата, наказан е, на практика е „убит“ като монах…! Е, какво наказание е това, та това си е истинско „убийство“! Как „убитият“ ще осъзнае, че е сгрешил, та той вече е „умрял“..!?

Тук е важна именно целта на наказанието, защо се наказва – за да се потърси правилното през катарзиса на осъзнаването!? А какво се очаква да осъзнае монахът, след като той и да осъзнае въобще нещо, вече няма как и да се поправи дори, понеже е разстриган като монах…!?

„Бащата не гони сина си с камъни“, така написа някой в коментар някъде из форумите...!

Ето и част от останалите коментари на читатели:

„Филарет "изпра пешкира", а другите…? Висшестоящите….?“, „Филарет беше "петното" в църквата, и край ... вече всичко е идеално.Край!Изчистихме се!Нема вече поквара, нема срам, няма проблеми ...“, „Срамно и бесрамно наказание!Отивам в друга поместна църква“, „Филарет горкия цялото наказание отгоре му и обра парсата а другите които ходят гримирани на служби и си уреждат срещи с момичета и ги викат при себе си, в самата обител в която живеят, да си праят юргийте .. Е браво постигнахте своето, но помнете, има и други които трябва да съдите…!“, „Те не барат големите риби в морето, ползват малките за плячка, а когато отново огладнеят, си търсят нова малка риба-плячка за ненаситните акули - големите лъвове !....“, „…Нали когато ги изгониха през 2014, нали казаха,че целта на наказанието е не да унищожи падналия, а той да се поправи? И как-като ги държаха без утеха 2,5 години? Нали църквата трябва да е за утеха на вярващите-каза един митрополит …?“, „Сега Филарет може да се оплаче в Комисията за защита от дискриминация, защото него за хомосексуални актове, заснети във видео, го разстригват, а дедо Боре за хетеросексуална порнография, пак заснета (самозаснета - от него) във видео-клипове, в които е главно действащо лице, си го оставиха епископ!... Каква църква е само, БПЦ!??“.

Това са мненията на читатели, както се вижда, почти липсват негативни мнения, защо…, защото хората осъзнават имено това, за което говорихме по-горе, че наказанието не е за да те унищожи, а за да те накара сам да се поправиш и да продължиш по същия път, който си избрал и за който си бил избран…!

Уви, у нас не е така…! У нас грешката за някои е равносилна на смърт, а за други – няма нищо…! Въпрос на ниво, на място в йерархията, на връзки, на контакти, на лоби…или….!?!?!?

За фейсбук-групата "Православни новини"

сряда, 15 февруари 2017 г.

КОЛКО „НЕРЕДОВНИ“ СА „НЕРЕДОВНИТЕ“ УЧИТЕЛИ?!

Снимка: Mediapool
Хиляди учители без дипломи за висше образование обучават децата ни в училище. Новината дойде сякаш като гръм от ясно небе, а всъщност, това въобще не е новина! И сега има много педагози, които преподават по определени предмети, на практика по почти всички, които са със средно образование, но не са по-малко добри преподаватели от останалите. Тези учители се назначават със статут на „нередовни“, защото нямат педагогическа правоспособност.

В същото време, нали за това постоянно се говори, че правоспособността не е от такова значение, защото „книжката не кара колата“, призванието е онова, което прави от един обикновен човек – учител. Разбира се, не бива да се подценява специализираното образование, допълнителните изпити и обучение, но и не бива то да се абсолютизира до степен на фетишизиране.

Твърди се, че такива „нередовни“ учители има предимно в малките населени места. Всъщност, такива учители има и имаше и в София, дори и пред 10 ноември 1989 г., когато обществото ни беше доста по-многобройно и на практика недостиг от учители не се констатираше, поне не и в големите градове.
Така наречените „нередовни“ учители получават заплата с 15% по-ниска от останалите. Това разграничение е именно заради образователния ценз.


Въпросът има две страни и те са доста ясно обусловени. Едната е, че няма нищо лошо да преподават учители и със средно образование, без педагогическа правоспособност, защото примери за това има много и в практиката е доказано, че такива учители са не по-малко успешни от останалите в общия случай. Другата гледна точка, която е по-скоро на действащи учители, които са с висше образование и притежават педагогическа правоспособност, твърди, че по този начин се девалвира професията. 

Добре, но в същото време, ако наистина, както твърдят от Синдиката на учителите, има остър недостиг на преподаватели, особено в малките населени места, тогава, какво правим..!? Или трябва висшисти с тапия и за учители да отидат по селата, или просто системата трябва да приема и хора със средно образование, и без тапия за учители, защото иначе, КОЙ ще преподава в тези малки населени места!?

За teacher.bg

вторник, 14 февруари 2017 г.

ЗАЩО СЕ СТАВА МОНАХ…!?

Защо се става монах, това е въпрос, който вероятно си задават доста хора, християни, а и не само, които някак не могат да разберат, как така един нормален мъж, или жена, изведнъж решават да станат монаси. Всъщност, това решение нито е изведнъж, нито пък е лесно!

„…Искам в този манастир да живея, разбираш ли, искам, това място ми е слабост, обичам го повече от родния си дом, това е късче от рая на Земята, обожавам го манастира…”. Това ми каза неотдавна едно момче, което искаше да стане монах. Попитах го, защо иска да става монах, а той каза: „…Не мога да го обясня, просто го имам като нужда, изгаря ме, нещо като да си влюбен, ама е по-силно и като пообиколиш манастирите, усещаш, кой е твоят манастир…!”. Това  е първото толкова точно и в същото време искрено обяснение, което получавам в отговор на въпроса, „защо искаш да станеш монах…?”.

Сякаш сме свикнали да мислим, че калугерите са едни нещастни хора, които са приели монашество, защото са преживели някакво мъка. Възможно е да има и такива, но монашеството не е бягство, то е призвание. Когато човек е пристъпил към него доброволно, волево и честно, тогава не би трябвало да е нещастен, напротив, трябва да е щастлив, защото живее така, както той е искал и както сам той е избрал.

Кой става монах, защо става монах, кога става монах? Изборът е един, изборът не е обусловен възрастово, има хора, които избират този път съвсем млади/малки, други пък избират това на една доста по-напреднала възраст. Истината е, че всеки отива при Бог, когато Той го повика, когато усети вътрешната необходимост от това, когато бъде призован.

В обществото битува мнението, че монаси стават само хора, които са нефелни за друго, които бягат от света, които искат да се скрият, да бъдат анонимни, да се „покрият“ буквално с булото, за да скрият нещо от света и от самите себе си. Понякога се счита, че едва ли не това е начин хора с нетрадиционна сексуалност да потърсят убежище в Църквата, да направят „кариера“, да успеят, въпреки „порока“ си!

Това обаче оказва се, далеч не е така и то се потвърждава от данните, които открихме и анализът на които показва нещо съвсем различно, закономерно и дори бих казал планомерно, колкото и това да не е уместно като израз именно в тази тема!

За какво става дума?! Манастирите у нас в далечната 1957 г. са били  общо 120, от които действащи са 90, почти по равно разпределени – мъжки и женски манастири. През 1971 г. манастирите вече са 102 общо, но няма данни за действащите, които очевидно намаляват, защото властта тогава не толерира монашеството, още по-малко пък строителството на нови храмове манастири. По данни от 1974 г. действащите манастири са 98, а изоставените са 25. Странно е, дали пък 98 не са общо манастирите, тогава, но това сочат данни, публикувани в изследването на Момчил Методиев „Между вярата и компромиса“.

За същите години, данните за монаси, включително и висшето духовенство сочат следното: за 1957 г. – 440 монаси, от които 183 мъже и 257 жени, за 1971 г. – 425 монаси, от които 210 мъже и 215 жени, за 1974 г. – 379 монаси, от които 159 мъже и 220 жени, разполагаме и с данни за монасите през 1978 г., когато те общо са 391 – може и жени.

Днес монашеството е не повече от около 300 човека – мъже и жени, включително с висшия клир, а манастирите, заедно с църквите са около 500!

Какво показва това, че във времената на атеизъм, когато религията беше „опиум за народите“, монасите са били дори повече, отколкото сега. В някои православни държави само един голям манастир има толкова монаси, колкото са те всичките в България днес!

И ако днес някой ни обяснява, че видите ли, момчета и момичета избират манастира, за да намерят анонимност там, бягайки от някакви срамни, или „безсрамни“ тайни, то това няма как да е вярно.

Първо, ако някой търсеше „сексуална анонимност“ в манастира днес, то по време на комунизма, когато това се преследваше по Наказателния кодекс, кандидатите за монаси трябваше да са повече, а те реално са почти същия брой като сега!

Едва ли днес, в свободното време, в което живеем, хората ще имат желание да напускат света и да отиват в манастир, само и само да скрият от света това, че имат различна сексуална нагласа. Така че, данните показват, че днес в избора за приемане на монашески постриг водещо е друго, но не и търсенето на „сексуална анонимност“, в което биват обвинявани много от вече приелите подвига.

Второ, очевидно става дума за информиран и волеви избор, става дума за вярващи хора, които отиват да станат монаси, не за да живеят в леност, нито пък, за да правят „кариера“ а отиват, защото вярват. Разбира се, че има и такива, които търсят по-лесния начин на живот – без данъци, без задължения за ток и вода, без плащане на наем за квартира, но такива са единици.

Едва ли това може да е водещо за един съвременен млад човек да се затвори като в „затвор“, само и само да се храни без пари…, освен ако той наистина не е психично болен! Напротив, очевидно има друго, освен бита, което кара тези съвременни млади хора да избират монашеството и това е най-вероятно е именно вярата им. Не можем да я измерим, кой колко вярва и кой колко е достоен, но поне можем да забележим, че при повечето именно това е водещият мотив – вярата и отдадеността.

Момчето, за което стана дума по-горе, на практика „осъзнава“, колкото и това да е невероятно, едва на 8 г., че иска да остане в манастира…! Заминава на екскурзия със съучениците си, води ги учителката му. В църквата той се заговорил с някакъв млад калугер. Попитал го, дали може да остане в манастира, а той се засмял и му казал да дойде, когато порасне. Когато учителката събрала децата, за да си тръгват, нашият човек казал, че остава в манастира, разревал се, тръшкал се и казал, че в манастира му харесва и иска да живее тук! Разбира се, нямало как да остане, защото бил още дете…!

Тоест, изборът е волеви, но има и елемент на призоваването. Едва ли едно 8-годишно дете може да разсъждава така рационално, че да знае, че е призвано за монашество, но понякога се случва точно така.

Ето за това говорим, за правото на всеки да избира да бъде, или да не бъде монах. И когато изборът е да бъде, това не означава непременно, че този човек е нещастен, че е гей, или че е луд…! Да, на някои може да им се струва, че да се откажеш от света е лудост, но, зависи как конкретния човек е възприемал света, важно е, дали той, света, го е удовлетворявал така, както например може да бъде удовлетворен в Църквата, като нейн служител. И тук не става дума за блажната романтика на манастирските докси, красиви градини и храмова пищност, напротив, тук става дума отново за избор, за правото на личен избор.

Да, някои може и да търсят в Църквата анонимност, която да ги изведе до значителна кариера на едни водевилни ритуалчици, но повечето са наистина отдадени на Църквата, защото вярват, а не защото се крият там.

Няма как в разгара на най-дивия атеистичен комунизъм – 1957 г. монасите общо да са били почти толкова, колкото са те и днес – в уж свободна България! Тогава хората са имали много повече причини да бягат в манастирите, за да се спасяват, въпреки репресията спрямо свещеници и монаси. Дори и да предположим обратното, че тогава не са искали да ходят в манастирите, да стават монаси, защото са ги преследвали. Тогава как да си обясним днес, че пак толкова хора имат интерес към този подвиг, както и тогава, явно друго е водещото, защото времената и причинно-следствените връзки поне се предполага да са различни…!?

За да избягат от света, за да се скрият, за да се прикрият от срамните си тайни ли са ставали монаси…!? Едва ли, твърде плоско би било това явление да се обясни точно по този начин!

Заради това, нека да не обвиняваме монасите, че са такива, или онакива, те са такива, каквито сме и ние-останалите хора в това общество - някои са добри монаси, други не са чак толкова добри, трети пък не стават за монаси! Това е същото, както и навън, в света – едни хора са добри, други не са чак толкова добри, а трети са направо лоши хора!

Манастирът за някои може и да е убежище по някаква лична причина, но повечето, поне се надяваме, са избрали манастира по съвест, по призвание, по вътрешно убеждение и духовна необходимост…! Така е било, когато при комунизма се преследваха нетрадиционните сексуални интереси, така е и сега, когато вече никой, поне нормативно, не преследва същите тези нетрадиционни сексуални нагласи.

Времената са различни, мотивите за приемане на монашески подвиг обаче трябва да са еднакви, след като бройката на монасите и тогава, и сега е почти еднаква, а бройката на манастирите вече е по-голяма и реално има повече места за възможно уединение и духовно усамотение.


Ако тогава, при комунизма, не са толерирали определени практики поради което някои са ставали зорлем монаси, то сега същите тези практики отново не се толерират обществено, но не са наказуеми, за разлика от тогава, следователно няма логика някой да избира да стане монах днес само, за да бъде свободен, защото навън, в света, той би бил много по-свободен, отколкото в манастира днес, когато разбира се говорим за условна свобода! 

За фейсбук-групата "Православни новини"

ОБРАЗОВАНИЕТО КАТО ИНВЕСТИЦИЯ В БЪДЕЩЕТО!

Ако мислите за един ден напред - вземете си храна! Ако мислите за една година напред - посадете дърво! Ако мислите за сто години напред - образовайте децата си! Това гласи китайска поговорка и всъщност, като се замислим, става ясно, че поговорката не е просто едно клише, а е самата истина за поколения българи и не само.

Кое е било най-важното за нашенците по време на Възраждането, а и преди това, за да дойде то, за да има на какво да стъпи…!? Това е образованието. Хората са събирали пари, давали са и последните си пари, за да могат децата им да се образоват навън, да станат даскали, свещеници, за да успеят в живота. 

Днес, повишената покупателна способност на някои българи, предвид нормалното социално неравенство в условията на свободна пазарна икономика, също търсят и повечето и намират начини да образоват децата си навън и защото е по-престижно, поне така се разсъждава, и защото е сякаш някак си по-сигурно, че след това те ще останат да работят там, за повече пари, в една далеч по-нормална среда и като икономика, а и като социални условия. Това е и разликата с времената на Възраждането и днес. Ако тогава хората са пращали децата си да се изучат в Европата, то днес целта е пак същата, но е допълнена с надеждата те да останат там.

От една страна е нормално родителите да искат детето им да се завърне, да си е тук, до тях, но от друга сработва инстинкта за самосъхранение и те са наясно, че детето им ще живее много по-добре в Западна Европа, вместо в България, където все правим реформи и все нещо им куца, все нещо не е на ред.

Така образованието отново се оказва приоритет в обществото ни, било то патриархалното възрожденско семейство, или днешното модерно българско семейство, само че с известни нюанси.


И отново се връщаме на китайската поговорка, защото образованието за нашенеца и преди, а и сега винаги е било инвестиция, а не моментно решение не – самоцелен опит за социално отграничаване от останалите.

За teacher.bg 

КОГАТО РОДИТЕЛИТЕ ГИ НЯМА, А ДЕЦАТА СТАВАТ РОДИТЕЛИ!


Снимка: Български новини
Хайки от социални служители, психолози и общинари тръгват през март по училища и детски градини, за да броят децата на гурбетчиите, това стана ясно в последните дни.

Истината е, че все повече деца са отглеждани от бабите и дядовците си, защото родителите им се налага да пътуват извън страната, за да работят, за да могат да осигурят по-добър живот тук, в България на своите семейства. Проблемът е, че това понякога, все по-често обаче, става факт и за двамата родители и тогава децата остават на практика без родителски контрол. Това пък води след себе си до ред проблеми.

Известно е, че бабите и дядовците са склонни повече да глезят внуците си, защото се умиляват от факта, че техните деца са станали родители като самите тях. От тук обаче следват съществени промени във възпитанието на тези деца, които промени дават своите рецидиви и в образованието на същите тези деца. Когато те са възпитавани „по-свободно“, те придобиват определени навици, които оказват влияние върху образованието им, защото такива деца понякога са по-трудно схватливи, те са свикнали да получават информацията за каквото и да било в един „по-сдъвкан“, по-готов вид и когато я получат във вид, който ги провокира сами да достигнат до даден извод, след активен процес на анализ и оценка, тоест – мислене, те имат известни проблеми!

Ето как социалните проблеми, честото и хронично отсъствие на родителите, може да се отрази, при това съвсем закономерно, на образованието на децата.

Не са редки и случаите, когато деца стават „родители“ на по-малките си братя и сестри, пак заради отсъствието на „натуралните“ родители. Тук проблемът с отглеждането на деца от баби и дядовци се редуцира значително, но не отпада необходимостта от това истинските родители да поемат функциите си на такива, защото когато децата станат „родители“ по принуда, тогава те спират да бъдат деца, което пък ощетява самите „деца-родители“!


Именно поради това, вместо от Държавната агенция за закрила на детето да правят ефектни акции – тип медийни фойерверки, по-добре да се замислят поне, защото друго не могат да направят реално, защо тези родители са принудени да работят извън България и кога това ще може да се промени така, щото те да работят в родината си и да могат успешно да осигуряват добър живот на децата и семействата си, без да се налага да „жертват“ бъдещето на наследниците си! Останалото са студени статистики за „топли“ проблеми – с една дума – обикновено социално счетоводство!

За teacher.bg 

УЧИТЕЛИТЕ НЕ СА МАГЬОСНИЦИ!

Все по-често ни се случва да критикуваме неграмотно написани статии. Дали имената ще са объркани, дали ще има неточности,  дали изреченията ще са недовършени, но все има някакъв проблем…! За всичко това повечето сме склонни да обвиняваме учителите, че не са си свършили работата – да обучат тези млади хора и да ги научат на граматика, но не е съвсем така! Истината е, че не всичко зависи от учителите,  и те далеч не са магьосници, все пак!

Дразнещо е, защото повечето така наречени „журналисти“ на практика са неграмотни. Липсата на запетаи на определени за това места е най-малкият проблем. Става дума за това, че децата излизат от средното училище с лоша граматическа култура, за което е възможно да имат вина и учителите, но все пак нека не забравяме и семейната среда, контролът, който се упражнява в семейството е важен и като поведение, но и като пример, който се дава на подрастващите.

Не е нормално децата ни да излизат от средното училище, без да знаят, че пред „ако“ се пише запетая, а пред „като“ - също се пише запетая, но не и когато внася сравнение! На пръв поглед това е малък проблем, но ако тръгнем по тази линия, то на практика, за какво въобще се учи граматика…!?

Ниската грамотност на децата ни е проблем, който след това става основа на друг проблем – неглижирането на езиковата култура води до неглижиране на всичко останало, което касае не само образованието, но и начина на живот въобще.

Децата ни, когато пораснат вече знаят английски, френски, немски, дори и екзотични езици, но….не знаят български език! Все по-често те знаят тези езици и защо пътуват с родителите си, когато те са извън България. Проблемът обаче е, че не е достатъчно само да знаеш чужд език, да, предимство е, но първо трябва да знаеш родния си език и не за друго, а поне защото основата на изразяване, а и на мислене, се гради първо на роден език, който и да е той. И ако човек не познава добре родния си език, той не може да се изразява добре, на какъвто и да е друг език, още повече пък – да мисли, защото мисленето е езиково обусловено, поне в общия случай е така!

Ето от тук идва и големият проблем за това, че децата ни са езиково бедни, каквито статистики постоянно се появяват напоследък. Децата не общуват по нормален начин, те комуникират със щампи, готови, маскирани фрази, които изразяват даден вид емоция, защото така е прието, а не защото това се разбира от изразните средства. Така расте поколение, което е „алитератно“ по отношение на възможностите си да осъществява нормална форма на социален контакт.

За teacher.bg

неделя, 12 февруари 2017 г.

БЪЛГАРИН ВДИГНА „ОСКАР“ ЗА "НАУЧНИ И ИНЖЕНЕРНИ ТЕХНОЛОГИИ"!

"Честито на Владо, на всички в „Chaosgroup“ и на всички, които ни помогнаха през годините.... Беше фантастично пътуване и да... има още!". Това написа във фейсбук-профила си Петър Митев, съдружникът на Владимир Койлазов, българинът, който спечели наградата „Оскар“ за цялостен принос, в категорията "Научни и инженерни технологии" за "оригиналната концепция, дизайн и прилагане на технологията V-Ray", която е използвана в продукции като "Игра на тронове" (Game of Thrones), "Доктор Стрейндж" (Doctor Strange), "Дедпул" (Deadpool) и много други.

Припомняме, че носителят на наградата – Владимир Койлазов е възпитаник на русенската английска гимназия. Той произхожда от семейство на учители. Негови преподаватели в средното училище споделиха още при новината, че той е номиниран за отличието, че техният някогашен ученик винаги е давал признаци за талантлив млад човек, който един ден със сигурност ще постигне много. Е, този  ден дойде за Владимир и той се превърна във водеща новина за повечето медии не само у нас, а и по света.

Петър Митев сподели още преди време, че един филм, в който има V-Ray-технология може да е напълно нереален, тоест, да е виртуален, несъществуващ, измислен, фиктивен, имагинерен…! Именно за тези си „чудеса“ българинът беше отличен с високата награда.


Компанията, в която работи Владимир Койлазов е световен лидер в компютърната графика. Те създават технологии, които помагат на артистите и дизайнерите да създадат анимации и виртуални реалности за дизайн, телевизия, и филми на бъдещето. Компанията е базирана в София и има клонове в Балтимор, Лос Анжелис, Сеул, и Токио.

 За teacher.bg

ДЕДЕАГАЧ – БЪЛГАРСКИЯТ ПРИСТАН НА ПРИСТИГАЩИТЕ ОТ САЩ

Пристанищетко на Дедеагач
през 40-те години на миналия век.
Снимка: http://www.lostbulgaria.com/
Дедеагач е едно от гръцките, а всъщност, оказва се и български, че дори и турски пристанища, където някои от нашите сънародници, които са били на гурбет в САЩ, акостират, когато се прибират в „стария край“.

Повечето реклами за пътувания от САЩ към България и Македония обясняват, че има няколко варианта, когато се пътува с кораб. Вариантите са от САЩ до Европа – най-често това са някои френски пристанища и след това към Гърция – пристанищата Пирея, Пиракус, Каламата и Солун. Цените от Ню Йорк до първите три гръцки пристанища е 48 долара, до Солун е 50 долара, а до Дедеагач е 51 долара. Това са цените за трета класа.

Предимно италиански, френски и английски параходи пътуват директно от САЩ до Дедеагач и Солун. Проблемът е, че повечето хора, които пътуват, искат да спрат, колкото се може по-близо до България, за да имат по-малко път по суша, защото пътуването по суша е доста по-трудно, отколкото с парахода. Именно заради това повечето предпочитат да пътуват до Европа с параход, след това от френските пристанища, директно, или след пътуване от единия до другия френски бряг с влак, да се качат отново на параход, който да ги откара най-често до Солун, а още по-често до Дедеагач. Именно това виждаме и в цените на билетите. Разлика от три долара, което в онези години никак не е малко, е доплащането, когато се пътува до Дедеагач, който е само на около 40 километра на юг дори и от съвременната българо-гръцка граница.

Дедеагач, или както е известен днес - Александруполис е сравнително нов град с кратка история. През 1847 година на мястото на града е съществувало кафене и караулен пост против контрабандисти. След 1850 година рибари от околни села се събират тук и образуват малко село, наречено Дедеагач, което в превод от турски означава "старо дърво” или ,,дърво на отшелник”.

На това място действително е имало вековен дъб, под сянката на който е живеел, а в последствие е и погребан турският отшелник на име Деде. 

Градът е преименуван за кратко на Неаполис, а после на Александруполис, в чест на тогавашния гръцки крал Александрос I, а не на древния цар на Македония Александър Велики – както понякога се твърди, който непосредствено след развоя на тези събития е посетил града заедно с Елевтериос Венизелос – тогавашния министър председател на Гърция.

В Дедеагач се открива и българско училище. През 1896-1900 г. учител е Кирил Совичанов, а в 1900-1901 година  - Иван Липошлиев, Ат. Думчев, Иван Чонтев, Фания Ташкова. През 1902 г. идват още нови учители. Така през учебната 1905-1906 г. работят три български училища — две основни и едно трикласно „Св. св. Кирил и Методий“. През 1909 г. е избран първият български кмет на Дедеагач - Никола Табаков.

С акт на Народното събрание от 14 май 1941, точно 21 години от датата, когато градът е даден на Гърция, той заедно с цялото Беломорие пак е част от България, второ по значение българско пристанище на Бяло море, след Кавала. Българин отново става кмет на Дедеагач. Това е Иван Попянчев.

Визитната картичка на града е фарът - поставен на висока кота, той е втори по големина в света с неговите 27 м. височина и е запазен и днес.

Дори и в по-ново време, когато нашенците пътуват по този маршрут от САЩ към „стария край“, през френските пристанища и до Гърция, те винаги предпочитат именно Александруполис, или Дедеагач. 

повечето рекламни агенции за продажба на билети в онези години споменават, че техните кораби не пренасят контрабанда и поради тази причина няма да бъдат забавяни по пристанищата от проверки, както и няма да има „арестуване“ на кораби.

Така те успокояват своите потенциални клиенти-пътници, за да бъдат спокойни за пътуването си, като ги уведомяват и за това, че могат, един вид като екстра, да ползват корабите, които пътуват между френските и гръцките пристанища, чак до Дедеагач!

Това наистина е „българският“ пристан за нашенците, които пътуват от САЩ за дома си по този маршрут. Дори  и когато Дедеагач не е в пределите на географската карта на България, дори и тогава нашенците го предпочитат, защото е най-близо до границата с родината. Така най-безопасно, безпроблемно и бързо ще се придвижат до родните си места, а веднъж влезли в България, пътят им, поне така те мислят, ще е по-лесен, защото ще се движат по родна земя, могат да отседнат при българи, макар, че такива живеят и в повечето населени места в Северна Гърция.

В онези години, заради войни, границите се менят често и населението не може постоянно да се мести, за да е все в пределите на България или Гърция. Така хората дори и днес са смесени, в южните български земи има хора и с гръцки произход, а в северните гръцки земи пък е пълно с хора с български корени!

Дедеагач, или Александруполис днес е един прекрасен град, който отново посреща българи, но сега вече той е туристическа дестинация, която отново се ползва, защото е близо до граничния пункт с България и само за някакви си 40 мин. човек може да се окаже от южната ни граница направо на Беломорието, където плажовете са прекрасни, а на тях отново се развява и българското знаме, заедно с гръцкото…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

Дедеагач или Александруполис днес, с една от забележителностите – фарът. 

Военната гара на Дедеагач, от която вероятно са пътували и българските емигранти, завръщащи се от САЩ – 20-те години на миналия век.



събота, 11 февруари 2017 г.

ЕМИГРАНТСКИ ПРАЗНИК С ВЕСТНИК „БЪЛГАРИЯ“ В ПОЛИТЕ НА РИЛА

Истински празник на емиграцията в Северна Америка беше организиран в малкото и китно градче Сапарева баня, в полите на Рила планина. Потомците на известния в България военен музикант Христо Серафимов издадоха албум по повод 135 години от рождението на техния роднина, който се прочува и в Америка, като виртуозен музикант и един от основателите, заедно със Стойо Крушкин, на оркестър „Bulgarian Balkan Band“ в Стилтън, Пенсилвания, през далечната 1915 г.

Залата в Читалище „Просветен лъч-1905“ в Сапарева баня беше пълна. Организаторите бяха направили така, че всички да се чувстват уютно, да им бъде интересно и да научат нещо повече за града си, за хората, за историята и за музиката.

Много са въпросителните около името на този български имигрант в САЩ. В Списание „ЕК”-брой № 3 от 2005 г. Владимир Гаджев публикува статията си: „Първите български оркестри в Америка”, където той споменава за човек на име Христо Серафимов. Авторът изнася малко известни факти от културното житие на българската имиграция в САЩ през 20-те години на ХХ в. Именно в тази статия е поместена и снимка на Христо Серафимов, представен като музикант при музиката на Битлехем Стийл Ко. в град Стилтън, Пенсилвания.

Одисеята на Христо Серафимов е обвеяна в загадки, много от които може би никога няма да бъдат разбулени. И все пак, този човек, имигрант, оркестрант в един от най-успешните ни имигрантски оркестри в САЩ, оставя името си в историята и на музиката, и на българската колония в Америка.

Каквато и да е била съдбата му, струва си още веднъж да споменем името Христо Серафимов, защото той е един от хората, които с личната си съдба показват и доказват орисията на имигрантския живот-тежък, опасен и достоен!

Точно това искаше да покаже Радка Серафимова, която е автор на албума по повод 135 години от рождението на музиканта. „Когато дойдох в дома на Серафимови, като млада и много чистотна невеста, аз разчистих и унищожих писмата на дядо Христо до свекър ми Костадин“, разказа авторката на пособието. Сякаш, за да поправи тази грешка в младините си, тя събра и издаде житейската съдба на Христо Серафимов, за да може сборникът да се използва от всички, които имат интерес не само към родовата история, към историята на региона, но и към историята на музиката в България, а и в САЩ.

Радка Серафимова е и автор на поетичния цикъл „Ристо-кларнетисто“.

На презентацията в читалището на Сапарева баня специален гост беше и кореспондентът в София на вестник „България“ в Чикаго/САЩ и правнук на приятеля и съдружника на Христо Серафимов, Стойо Крушкин – Венцислав Жеков, който е историк по образование. Той подчерта, че родовата памет е в основата на националната памет, както и че патриотизмът започва именно от семейството и семейната история.

Жеков също подготвя сборник в памет на прадядо си, който ще надгради и допълни базисното издание на Радка Серафимова.

Местен музикант предложи общината в Сапарева баня да предприеме мерки за кръщаването на улица на името на Христо Серафимов, а също и да бъде издигнат паметник на музиканта в родното му място.

Сборникът „Памет за музиканта Христо Серафимов“ съдържа ценна информация за начина на пренасянето на модерната тогава американска музика в България, приноса на българите Стойо Крушкин и Христо Серафимов за обогатяването на музиката сред емиграцията ни в САЩ, много архивни снимки, факсимилета от документи, ценни исторически данни, които вече са били публикувани и във вестник „България“ в Чикаго, в статиите на Венцислав Жеков.

Изданието е в бутиков тираж и представлява истинска библиографска ценност.
Местният ветеринарен лекар-пенсионер припомни със сълзи на очи емигрантската съдба и на доктор Иван Гаджев, автор на двутомник за историята на емиграцията ни в САЩ и в частност за съдбата на Христо Серафимов, който също беше споменат като изследовател и общественик.

Вестник „България“ не просто беше споменат и представен чрез своя кореспондент в София на тържеството, но присъстваше и почти „на живо“, защото на информационно табло беше изложена и статия-препечатка от сайта на изданието в Чикаго - http://www.bulgaria-weekly.com/, която е била публикувана и в един от най-четените вестници в Югозападна България – вестник „Струма“.

Така имигрантското печатно издание в Чикаго, се оказа в основата на този празник, организиран от потомците на един достоен българин – емигрант в САЩ. Именно и чрез множеството публикации във вестник „България“, историята на Христо Серафимов във всичките й детайли и интересни подробности беше събрана и систематизирана в албум, който ще остане в библиотеката на Сапарева баня, като историческо, веществено доказателство за една превратна съдба на един обикновен българин, прекосил океана, за да весели с таланта си отрудените ни имигранти в началото и средата на миналия век, които след тежкия работен ден да могат поне за малко, чрез изкуството, да се пренесат в „стария край“, където са оставили майки и бащи, жени и деца, роднини и приятели!

Тържеството, посветено на Христо Серафимов беше едно от важните събития в културния календар на община Сапарева баня за февруари месец и привлече вниманието на местната общественост, защото хората имат интерес към успелите сънародници по широкия свят!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България“ в София