понеделник, 30 ноември 2015 г.

КОГАТО АМЕРИКА ИЗПРАЩАШЕ „ГАНГСТЕРИ” СРЕЩУ НАШИТЕ ДЕЦА…!

Снимка: europe.actualno.com
„Внимавай, дете, където и да ходиш, ако някой ти предложи дъвка, или нещо за игра, да не пипаш, защото или ще те отровят, или ще гръмне нещо и ще те убие…!”. Тази реплика много често можеше да се чуе едно време, през социализма в България, когато майките предупреждаваха децата си. Те наистина вярваха, че има едни хора, които раздават писалки, които като ги натиснеш, гърмят и откъсват ръката ти.

„Циркулираше масово легендата за играчки-бомби, които американците хвърляли след войната по нашите села и градове, за да осакатяват нарочно децата”, припомня komitata.blogspot.bg.  Всичко това е част от детството на всеки малчуган в онези години. Още от съвсем невръстно дете, всеки е облъчван, че американците са лошите, които хвърлят играчки-бомби.

Това не е случайно, властите в комунистическа България имат необходимост да пускат такива слухове, които да се превръщат планомерно в относителни „истини”. Така се поддържа „огъня”, за да не би случайно някой да се разколебае, че Америка е лоша!

В цитати от пионерско романче – „Воля“, се разказва как дете, загубило и двете си ръце от играчка-бомба:  „Зарко вървеше по застланата с борови игли пътека и си подсвиркваше весела училищна песничка.Зарко бе намерил една от ония избухливи играчки, които американските гангстери хвърляха със самолети над страната”, се казва още във форума komitata.blogspot.bg.

Американците не просто са лошите, те непременно трябва да са квалифицирани – гангстери…! Това подсилва значението на сътворената лъжа.

След Втората световна война, когато България, под давлението на Съветския съюз отказва Плана „Маршал”, постепенно започва да изпада под пълната опека на СССР – и в политическо, и в икономическо, и в идеологическо, и във всяко друго отношение. Така се стига до това, че Америка, която се явява най-големият враг на СССР, става обективно най-големият враг и на малка България.

Политиците в страната ни много бързо и с неприкривано удоволствие влизат в риториката на съветските политически лидери и приемат техните клишета, идеологически фрази и типови изказвания. Имено заради това дивотии от сорта, че американците се напивали с „Кока-Кола” и издевателствали над „негрите”, намират почва в пропагандата и в България. Дори след приемането на „Кока-Кола” за производство в България, впрочем първият пробив на тази напитка в социалистическия лагер, някои от българите вярват, че това е упойваща напитка!

„През неотдавна завършилата Втора световна война английските и американските империалисти не подбираха средства за воюване. Те хвърлиха от самолети над неприятелските им страни детски играчки, моливи, писалки и други предмети с красив, съблазнителен външен вид. Но вземеш ли такава писалка или играчка, опиташ ли се да си послужиш с нея, тя избухва със страшна сила и ти откъсва ръцете или те убива на място…”, се казва пак в пионерското романче – „Воля“. Така се прави промиване на мозъка.

Детето приема учителя си за авторитет, родителят в онова твърде натуралистично и патриархално общество е най-големият авторитет. Когато именно тези два колоса на образованието допускат да се появи дори, камо ли да се чете, такова силно идеологическо „четиво” като това романче „Воля”, то тогава детето приема, че това е истината. 

Така още от съвсем малки децата вече са заредени с отровата на една откровена лъжа, която трябва да ги извади от каквато и да е възможност и вероятност те да „залитнат” към самостоятелно мислене и търсене на истината.

Дори до 80-те години родители в България все още вярваха, че има такива хора, „гангстери”, които непременно идват от Запада и които убиват деца с играчки-бомби. Поради това, че самите тези родители са били възпитавани по този начин, така и те възпитават своите деца, толкова е силна тази психоза, която дори и днес в разни форуми в интернет все още намира почитатели и последователи!

Нормално е родителите да пазят децата си, защото опасностите наистина не са малко. Новото време предлага и нови опасности, разнообразни са вече рисковете, които застрашават децата. Когато обаче тези рискове някога, в епохата на „желязната завеса” се превърнат в идеологическа самоцел, нещата излизат извън контрол.

Няма начин някой да прояви „небрежност” и да не обърне внимание на предупреждението, че детето му може да пострада заради „американски гангстери”! Дори и да осъзнава, че това е пълна глупост, всеки родител „за всеки случай” би взел мерки. Именно на това разчита властта тогава – на такива „извънредни мерки”, защото те легитимират една откровена лъжа, която е продукт на изкривена „дипломация” от уродлив тип. Все пак, това се тръби от всички възможни източници – радио, телевизия, вестници, радиоточки, коментарни списания, брошури, идеологически документи. Един нормален човек не може дори да допусне, че е възможно да се осъществява толкова мащабна мистификации, манипулация и демагогия. И точно тук властта е постигнала своята горчива цел, когато твърди отривисто, че „американски гангстери” „атакуват” децата на България!

Една лъжа се е превърнала в очакваната „истина”, една идеология стъпва върху самата себе си и се издига „за собствената си коса”, за да се превърне в господстваща за десетилетия, с цената на мъчения и измами!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

МИРЪТ – НАЙ-ГОЛЯМОТО КЛИШЕ НА „ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА”

Мирът е една от характеристиките на историческото време, които най-силно са били и са употребявани. Мирът беше основната „дъвка” и по време на комунизма в България, защото именно с него най-много се спекулираше. Именно мирът беше разменната монета, когато социалистическият Изток обвиняваше капиталистическия Запад. Комунизмът твърдеше, че Западът нарушава мира в света, милитаризира се, извършва ядрени опити и напада суверенни държави, а в същото време, комунистическият Изток правеше точно това. Така постепенно мирът се превърна в основен, крайъгълен камък на идеологическата борба в света по времето на „желязната завеса”.

Цялата пропаганда на социалистическата система беше впрегната в това, да се набляга имено на това, че видите ли, комунизмът подкрепя мира в света, а капиталистическите държави са агресори и милитаристи. Художественото изобразяване на това достигаше своите висоти в работата на редица „художници”, които къде по собствена воля, къде и не съвсем, „рисуваха” или може би по-точно е да се каже, изобразяваха тези процеси по един трагикомичен начин.

Винаги вождът-лидер на съответната комунистическа държава е на преден план, той запълва поне 1/3 от платното, а около него са изобразени хилядите малки „комунистчета”, които го поздравяват за това, че той „пази мира” в света. Знамената, заводите и пушеците от комините само засилват усещането, че вождът е част от народа, че той милее и се грижи за народа си именно като се грижи за мира в света.

Обратното, западните лидери са иронизирани, те са обикновено малки, невзрачни фигури и непременно държат в ръцете си бомби, а символите на смъртта са навсякъде по плакатите.

Така се формираше определен начин на мислене и се наслагваше идеологическа тлака в съзнанието на хората, за да не могат те да мислят свободно, да разсъждават и по този начин да видят истинското лице на демагогията. Именно демагогията караше хората да вярват, че Америка е милитаристична държава, че тя завладява невинни хора в слаби държави и ги държи в подчинение.

Всичко беше подчинено на клишета, животът беше едно голямо клише, същото, както когато днес казваме да мислим позитивно, какво значи да се мисли позитивно, как се мисли позитивно в напълно негативна среда…!? Именно по този начин се появиха абсурдни лозунги в годините на развития социализъм, които лозунги тръбяха: „Да живее международното положение…!”. Какво значи това, да живее международното положение, то не е одушевен предмет, то е дипломатически процес, то е динамика на действието, а не предмет, субект!?

Мирът и международното положение бяха сред тези клишета, с които комунистическата държава жонглираше, за да държи в непрестанно вцепенение своите поданици. Позитивното мислене днес някога беше заменяно с „прогресивно”. Всичко, което беше угодно на партията и властта в тоталитарната комунистическа държава от съветски тип, беше определяно като прогресивно.

Под прогресивно човечество се разбираше пролетариатът – злощастното народонаселение в социалистическия блок. Прогресивни бяха, разбира се комунистическите държави, а идеите на Маркс, Енгелс, Ленин и „нашия” Георги Димитров бяха огласявани именно като „прогресивни”. За кои идеи обаче ставаше въпрос, на никого не ставаше ясно, защото това отново беше едно клише – празнословие, суха дума, куха от към съдържание. Целта беше не да се каже нещо, още по-малко пък смислено нещо, целта беше да се внуши нещо, а внушението става с магия. Магията се извършваше по модерен начин, като се спекулираше с идеологически клишета, най-активното сред които беше това за мира в света.

Сенчестият изток оправдаваше собствената си истерия за превъоръжаване с това, че Западът се готви за война. Войната беше най-голямата заплаха, защото комунизмът разчиташе на спомените на по-възрастните, онези, които бяха видели с очите си ужасът на войната. От тук и мирът заемаше това важно място в цялостния идеологически профил на историческото време.

Няма нужда да се зомбират хората, те се самозомбираха, след като първоначално бяха облъчени със смъртоносна доза пропаганда. От тук мирът като най-голямото клише на комунизма се превръщаше в перпетум мобиле, той работеше в полза на една илюзия, като се самовъзпроизвеждаше на принципа на канцерогенната клетка.

По този начин „прогресивното човечество” се бореше със „загниващия капитализъм”, а в един момент се оказа, че всъщност социализмът е толкова прогнил отвътре, че шасито му се разпадна в края на 1989 г., когато цялата система рухна тежко като един древен и уморен Ти-Рекс.

Последният вопъл на социализма, който трябваше да достигне до своя апогей – комунизма беше именно като на динозавър – въздъхна не от мъка, а от безсилието на собствената си безперспективност!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

КАК БАБА СЛАВКА „СЕ СПАСИ” ОТ АМЕРИКАНСКИТЕ РАКЕТИ В СЕЛО ШУМА!?

Някога, когато социализмът все още държеше здраво България в своята смъртоносна прегръдка, една от най-големите заплахи за децата, а и не само за тях, беше, че Америка може да бомбардира страната ни и да ни избие до крак!

Това се внушаваше по един от най-ужасяващите начини – като се създаваше масова психоза именно сред най-малките, подрастващите, защото бъдещето принадлежи на тях, а бъдещето трябваше да е свързано с комунизма и неговите утопични представи за обществото и устройството на държавата.

„Ракетната заплаха” от Америка беше онагледявана в подземията на сградата на Държавният съвет на тогавашната Народна Република България. Днес това е сградата, в която се намира администрацията на президента държавата ни.

Някога в тези подземия имаше изградено нещо като макет на бомбоубежище – скривалище, място, където човек може да намери наистина подслон в случай на ядрена заплаха и ядрена атака над града и над страната ни. Вътре се влизаше именно през едни тежки врати – тип-люк, който изолира помещението вътре от евентуалните опасни газове навън. Вътре има зали в които бяха изобразени най-различни предпазни средства, противогази, маски и защитни облекла, които да ни осигурят персонална защита, в случай, че Америка „удари” България с ядрена бомба!

В една от залите имаше облечен дървен, или пластмасов манекен, който беше с противоядрен костюм. Това беше един от най-ужасяващите спомени за децата, които избързваха напред, пред „екскурзовода”. Те се озоваваха очи в очи с някакъв огромен човек, изглеждащ странно. От него стърчаха жици, кабели и маркучи. Той беше огромен и много, ама наистина много страшен. Първоначалният ступор се превръщаше в най-обикновен ужас, когато в залата се пускаше сирена, която известяваше различни сигнали при нападение, разбира се от Америка и Запада (!!!).

Всичко това обаче беше предназначено, не за да ужаси децата, а да ги настрои срещу Запада, който беше основен враг на социалистическия лагер.
Една баба обаче, баба Славка от софийското село Шума, беше намерила начин да се предпази от опасните „американски ракети”, станали почти пословични – балистичните „Пършинг” и крилатите „Круз”.

Едни петък в далечната 1988-ма година, внукът на Славка пристига в семейната вила в махала „Лазинци”, където бабата отсяда за лятото, именно в софийското село Шума. Внукът е напълно изненадан от това, че пристигайки до въпросната вила, вижда баба си Славка, качена почти наполовина на орехово дърво, което се намира в двора на къщата. Баба Славка е с болно сърце и трудно се движи, камо ли да се качи сама, при това без видима причина, на дърво…!

Обяснението е още по-шокиращо и комично! Баба Славка обяснява, че се е качила на дървото сама, защото чула по радиото, че Ренген /има се предвид президентът на САЩ – Роналд РЕЙГЪН/, щял да „пусне” над България ракети „Пършинг” и „Круз”…! На въпрос, как ще се предпази от тези ракети на дървото, баба Славка обяснява, че като се качи на ореховото дърво, се надява ракетите да минат ниско под него и така да се спаси от сигурна гибел от американските ракети…!

Оставяйки на страни комичността на ситуацията, не можем да не обърнем специално внимание на факта, колко силно хората в комунистическа България са били зомбирани с някаква напълно имагинерна заплаха, при това именно от Америка, заплаха, която се нагнетява умишлено и старателно години наред от властите в държавите под фактическото управление на СССР.

Дали баба Славка се е пошегувала или не, няма значение, по-важното е, че се използват такива сравнения, такива образи и изразни средства, които са провокирани от спецификациите на историческото време.

Постоянното повтаряне на една и съща „мантра”, как Америка щяла да бомбардира България с ядрени бомби, води до това, че хората запомнят този образ и го мултиплицират в съзнанието си, което го изважда от време на време, когато има необходимост от онагледяване на заплахата като такава.

Баба Славка за съжаление си отива през юли 1989 г., малко преди комунизмът да се срути и в България. Тя така и не доживява да види, че онова, което вероятно я е плашело е нелепо и напълно нереално. То е като онзи популярен в по онова време виц, че Америка наистина може да бомбардира България, стига първо да я намери, къде точно е разположена на картата на света…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

КОГАТО БРАКЪТ С ЧУЖДЕНЕЦ СЕ НАКАЗВАШЕ С ОБЩЕСТВЕНО ПОРИЦАНИЕ

Снимка: www.vsekiden.com
Да се омъжиш/ожениш за чужденец/чужденка по времето на комунистическия режим в България, си беше истинско предизвикателство. 

Едно от най-отблъскващите неща беше свързано именно с децата от такива бракове. Става дума за деца, които се появяват, преди да има такъв брак.

Имало е бракове с чужденци, главно  западногерманци, французи, дори и американци, но и много други.

Особено популярни по това време в онези години са любовите на „Слънчев бряг” и „Златни пясъци”.  Много българи се женеха и тръгваха с чужденците към държавите им, съвсем легално, защото като подпишат брак, веднага получаваха чуждото гражданство.

Когато обаче нещата стоят по-различно, когато детето предхожда брака, властите в България в онези години си позволяваха да се наместват в Божественото и да притискат жените да абортират, да не раждат, защото само по този начин, ще останат „чисти” от „заразата” на Запада. Манипулациите на властите в онези години достигат дори до тази твърде лична точка на взаимоотношения. Веднъж разколебали едно момиче да отхвърли заченато дете, дори и то да се роди, то веднага бива осиновявано от някого, а връзката на момичето с чужденеца вече е пресечена, което е и целта на тайните полицейски служби в онези години, които носеха зловещото и твърде йезуитско наименование – „Държавна сигурност”.

Та каква „държавна сигурност” се защитава в това да упражняваш психологическо насилие над едно младо момиче, което се готви да стане майка, само и само да не допуснеш това, в името на някакви абсолютно измислени „морални ценности” с толкова силно вонящ политически подтекст…!?

Българското законодателство през комунизма официално не забраняваше брак с чужденци, но не го и толерираше. Разрешение за подобно действие се изискваше не от къде да е, а именно от структурите на „Държавна сигурност”, която се грижеше за въпросната „сигурност”, като упражняваше нерегламентиран психологически натиск над хората. Никой не се изненадваше, когато височайше позволение естествено се отказваше. Има обаче и момичета, които са получавали позволение да се омъжат за чужденци. Причината за отхвърлянето на молбата най-често е наплно без основание, но това се случва особено и в случаите, когато семейството минава за част от номенклатурата, тоест – участва активно в апарата за управление на опрделено ниво.

Целта е да се запази „чистотата“ на такива семейства, което е далеч по-важно от личното щастие на едни млади влюбени хора. Не са рядкост дори съдебни дела за разрешение за брак с чужденец. Понякога съдът все пак си позволява да е наистина независим и уважава иск за такъв брак, но въпреки това партията продължава да оказва натиск, докато може.

В последните години на комунизма, „зверската доктрина” от времената на Сталин, за чистотата на семейството и средата отпада, или поне не е толкова явна, защото се набляга повече на така наречената „морална вина”, особено на дисидентстващите в онези години, това са хората, които открито се обявяват против властта на една партия, било то с книгите си, интервютата си, или с откритата си обществена позиция, открита, доколкото разбира се това не застрашава живота им .

Проблемът с това да се ожениш/омъжиш за чужденец, оказва се, далеч не е само за обикновените хора от социализма. Неотдавна популярната у нас и в Америка поппевица Кичка Бодурова сподели пред вестник „България”,  че и тя е имала затруднения с това във времената на комунизма в България.

В онези години тя имала приятел българин с австрийско поданство. След едногодишна връзка забременява и подава документи да се омъжи за него. След няколко дни тайната полиция арестува приятелят й и тя повече не го вижда!
Песните на Кичка са спрени от радиото и телевизията, прибират й дори паспорта и всеки ден е задължена да ходи на разпити. Настояват да абортира, защото „не може българска известна певица да се жени за капиталист”!

Както можем да се убедим, властите в комунистическа България не си поплюват, не се притесняват да ограничават личната свобода дори и на известни хора, певци, артисти, писатели. Особено те са били обект на натиск, защото те са били лицето, хората са ги разпознавали като почтени и ако един такъв човек „кривне” от „правия път”, какво обяснение ще даде партията тогава…!?

Такива хора, които все пак са успявали да се отскубнат от смъртоносната прегръдка са били подлагани на пълно забвение, спирали са всички информации за тях, сякаш не са съществували, сякаш никога не ги е имало. Така на принципа на активната забрава партията е отговаряла на това,  че някой е дръзвал да се опълчи на нейната воля за семейство, брак и лично щастие.

Хората са били откровени и честни, поне повечето, но не обвиняваме останалите, искали са да напуснат страната без проблеми, официално. Оказва се, че дори и да кандидатстваш за разрешение за брак с чужденец, колкото и това да е абсурдно само по себе си, то не е никаква гаранция, че ще ти бъде разрешено!!!

Единственият начин да напуснеш комунистическа България тогава остава бягството и много избират именно този път, просто защото нямат друг реален избор!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

четвъртък, 26 ноември 2015 г.

ЦЪРКВАТА И МЕДИИТЕ – „БИЙ МЕ – ОБИЧАМ ТЕ!”

Когато коментираме нещо свързано с Църквата, обикновено винаги има проблем. Все някой е засегнат, все някой има проблем с това, все някой обяснява, как не сме разбрали, какво са ни казали. Само че, едва ли всички вкупом не сме били наясно, очевидно става дума за това, че се казва нещо, което поражда определено обществено обсъждане  и активност и това създава проблем на определени хора в Църквата.

Понеже предишния път ме обвиниха, че не Църквата има проблем със журналистите, а определени хора в Църквата имат определени проблеми със журналистите, заради това обяснявам. Проблемът обаче е не само със журналистите, а с обществото въобще, защото журналистите изразяват общественото мнение в синтезиран вид.

И когато говорим за скандални хиротонии на епископи, и когато става дума за посещението на Вселенския патриарх, и когато награждават нашия патриарх с ордени на килограм за щяло и нещяло, и когато говорим за определен скандален игумен на ставропигия,  когато става дума за скандали с монаси, кой на кого, какво направил в „интимен” план…всеки път има проблем не с това, което се е случило, а с това, че случилото се е извадено по един или друг начин на светло.

Разбира се има случаи, когато говорим за спекулации, за демагогия, има такива моменти, нека си признаем, но повечето случаи са в стандарта – случва се нещо, обществото и медиите го коментират и излизат едни лели и чичаци, силно „вероющи”, разбира се (…сакън…!), които назидателно и снизходително понякога ни обясняват, как не е наша работа да се занимаваме с делата на Църквата.

Ама това не са дела на Църквата, а са дела на определени хора в нея, и именно те петнят имиджа на институцията, а не ние, които коментираме това, което други вече са извършили.

Стигаме до вечния, сякаш, проблем с медиите, видите ли, защо ни коментират, ами защото сами си го правите, сами влизате в ситуации, в които ставате обект на медиен и обществен интерес!

Медиите ли са виновни, че отмениха брифинга на патриарх Вартоломей, медиите ли са виновни, че хиротонията на архимандрит Дионисий вече година виси със страшна сила, а него вече го наричат „Стобийски” архимандрит, медиите ли са виновни, че епископ Сионий си е направил частен замък в Троянския манастир, медиите ли са виновни за дипломата на епископ Поликарп, която е по-издирвана и от Розетския камък, медиите ли са виновни…, явно да!

От тук идва и разнобоят, защото не може медиите и обществото да са виновни винаги, когато хора от Църквата извършат свинщини.

Тогава Църквата се затваря, капсулира се, ма така се оключва, че и специалист по „Abloy-ключалки не може да разреши проблема. Спира се всякаква комуникация, спира се общуването въобще и Църквата в лицето на своите първенствуващи синодали си мисли, че като не дава информация, проблемът се решава от само себе си, е да, ама не…! Щраусът не може да си зарови главата в града, защото в града има асфалт, а не пясък…!

Така се пораждат още повече коментари, още повече се спекулира, защото когато няма достатъчно информация, се появява дежурната компенсаторна дезинформация, в информационното пространство няма хиатуси.

За толкова години, Църквата ни, нейните представители, явно не се научиха да комуникират с хората, с медиите. Единственото хубаво нещо, което беше създадено напоследък в това направление беше създаването на формален пресцентър и нещо като говорител – отдел „Връзки с обществеността”, който се дублира в известен смисъл с истинския говорител на Светия ни Синод – митрополит Йосиф. Това значително заприлича на дублирани „информационни” структури в министерството на отбраната и в някогашния Генерален щаб на армията ни!

Никой в Църквата явно не разбира, че медиите не са враг, а могат да бъдат използвани по определен начин. С подходящо поведение, медиите от враг №1 могат да се превърнат в съратник №1. Това обаче не става като се опитват да ги заблуждават, подвеждат и като ги поставят в ситуация на пълен информационен амок.

Не може да се обичаме, а после да се самоцелно и едностранно да се мразим, това са семейни, садомазохистични отношения от типа – „бий ме – обичам те!”. 

За фейсбук-групата "Православни новини"

ПРИ „ГЛЪЧКАТА” НА ГОЛЕМИТЕ МЪЛЧАЛИВЦИ

„Големите” или „великите” мълчаливци, така наричат монасите на Света гора, Атон. Мълчанието е нещо, което говори, това е състоянието, в което монасите мислят, разсъждават, преживяват вярата си, молят се за света.

Да мълчиш не означава да не казваш нищо, на Атон това означава да казваш много повече от това, което се изрича с устата.

Когато вървим из тесните кози пътеки на полуострова на Света Богородица, ние също мълчим. Докато мълчим си повтаряме Иисусовата молитва, както ни каза един монах от българския манастир – Зограф. За да си близо до Бога, за да се съпреживяваш с него, за да го прославяш, необходимо е да не говориш много, за да не си губиш времето в празнословие.

Устата произнася много излишни думи, които заместват общението с Бог, именно заради това, монасите предпочитат да мълчат, а докато мълчат, те се молят. Мълчи се по време на служба, мълчи се и докато се хранят, мълчи се докато пътуват, разбира се предимно пеша, мълчи се където и когато може да се мълчи и това не е нов обет за велика схима, това е състояние на духа, което е калибрирано в диапазона на една особена интровертност, която не е агресивна.

Самотата на Атон всъщност е възможност за по-активно общуване. Бъбренето е от дявола, мълчанието е от Бога. Дори и при нас има подобна поговорка, че мълчанието е злато, а говоренето е сребро. Дали това е измислено в друг контекст, да не се говори много, за да не се пострада, дори и тогава поговорката има своя смисъл, защото наистина, дори и да се абстрахираме от светския смисъл на това твръдение, говоренето наистина създава предпоставки да се направи грешка, а мълчанието е активно състояние на истинска Иисусова молитва, или поне осигурява подобна подходяща за това среда.

Отидохме на Атон с неистовото, почти истерично намерение да говорим, да говорим много, с когото можем. И това намерихме там. Руски монаси, но не от Атон, очевидно обаче от висок ранг, заемат първите седалки на автобуса от пристанище Дафни към столицата Карея. По пътя към административния център, възедър руски монах на дразнещо висок глас споделя със своя събеседник по телефона, че пристига с автобуса. При това, той се оглежда из цялото превозно средство, сякаш да не би да е останал някой, който не го е чул! Вика, обажда се по няколко пъти и обяснява едно и също – „пристигам с автобуса…!”. Дори ние, обикновените поклонници започваме да се дразним от невъздържаната словесна енергичност на този монах.

Напротив, атонските монаси мълчат, те служат активно, пеят и работят, молят се и отново работят, малко спят, основно се молят... Това е тяхното нормално състояние. Те са едни измъчени, но щастливи хора, намират утеха в работата си, която ги прави още по-извисени над светското, над суетата, над безсмислените и непринудени брътвежи. Монасите на Атон мълчат, защото в мълчанието си издействат милост за света, в който пребиваваме и ние самите. Говорят тогава, когато преценят, говорят с млади хора, за да им дадат пример, защото тогава не бива да се мълчи, защото младите хора все още не са обременени със света до толкова, колкото повече живелите в него.

„Великите мълчаливци” понякога може и да изглеждат странни, необщителни, затворени, а вероятно и са такива, но това не е защото са недостъпни, а защото ние се опитваме да навлезем в тяхното стабилизирано състояние на молитвеност.  

Говоренето изморява, особено, когато трябва да изминеш десетки километри за ден в пътуването си от едно до друго място, или от един до друг манастир на Атон. Мълчанието пести физически сили и това дава допълнителен стимул да се движиш и да не усещаш толкова осезателно болката от умората.

Ако се замислим, докато говорим, наистина казваме много неща, но дали и какъв е смисълът от тях, на кого и с какво помагаме, докато бъбрим…?!

Мълчаливците на Атон предпочитат да мълчат, защото предпочитат да се молят. Те упорито се опитват да съчетаят ума със сърцето и така още по-силно да изричат и съпреживяват Иисусовата молитва, а това става в състояние на покой, покой, който е поне словесен.

Думите разсейват, разговорът отнася, мълчанието концентрира и осигурява стабилност на мисълта, която се насочва в една конкретна точка, за да придобие универсална молитвеност. Заради това монасите на атон предпочитат да мълчат, не защото не искат да говорят с нас, а защото ние ги разсейваме, а те са отишли на Атон, за да умрат, както ни увери друг български монах от Зограф.

Умирането обаче е невъзможно, докато се бърбори за щяло и нещяло. Това „умиране” е символично, те са „умрели” за света, заради това и мълчат, защото вече не са от този свят, имат свой свят, където молитвата е основното общуване, общуването, което има пълноценен смисъл, общуването с Бог. Молитвата е неразделна част от живота на Атон, а мълчанието е предпоставката за прословутото „съгряване” на сърцето, за да започне истинската молитва, както споделя митрополит Йеротей Влахос в книгата си „Една нощ на Света гора”.

Молитвата не спира, дори, когато се хранят. Тогава отново се мълчи, защото всички се хранят, само един говори – четец, който чете жития на светци. Дори игумените на манастирите не говорят. Когато се нахранят те звънват на звънец, или малка камбанка, с което известяват края на храненето и преминаването към продължение на службата, част от която е и самото хранене.

Говори се с гостите. Те се регистрират. На различните места се задават относително универсални въпроси за имената, държавата, от която се идва, вероизповеданието, професията. Това е важното за един човек, останалото е общо, по останалото си приличаме всички.

На гостите се показват  светините на манастирите, монах ги развежда из манастира  им разказва историята му. Говори се и в канаскиите, където можеш да си купиш нещо за спомен, говори се, но отново умерено. Само тук и сега се говори и с това говоренето приключва. Останалото е съпреживяване, самостоятелен труд, всеки работи, всеки върши нещо, което има да свърши, а останалото е нощ, тъмнина…, интимна тъмнина, която всъщност е духовна светлина и лична радост.


Всеки е сам, но не със себе си, а с Бог, мълчи, но всъщност непрестанно разговаря с Него и живее с и в Него. 

За фейсбук-групата "Православни новини"

сряда, 25 ноември 2015 г.

КИЧКА БОДУРОВА: АМЕРИКА МИ ДАДЕ ТИТЛАТА „МАЙКА”

Снимките и репродукциите са ни предоставени от Кичка Бодурова. 

Вече три поколения българи обичат една от най-популярните български певици.

Кичка Бодурова е популярна певица и в България, и в чужбина. Моята първа среща с нея беше още във времената на комунизма, някъде към 1985-6 г., когато тя пя на една импровизирана сцена-платформа до супермаркета на тогавашния булевард „Гамал Абдел Насър”, в София.
Кичка Бодурова беше любезна да отговори на няколко въпроса, специално за читателите на вестник „България”.

-         Г-жо Бодурова, Вие останахте финалист в последното издание на „Биг брадър” в България, в неговия VIP формат, но риалитито беше спечелено от друг българин, който също живее в САЩ, как си обяснявате това, очевидно сънародниците ни имат едно по-силно чувство към онези, които не са в родината, сякаш те са по-обичани?

-         Не бих  се съгласила с това. По- скоро Джино или Жоро (така, както майка му го нарича), бе едно момче с добро сърце, гледаше да бъде полезен на всеки, да помогне. Като че ли  той самия искаше да покаже уважение към всички, които по някакъв начин са уж „випове” в къщата. За мен поведението му бе като на по-малък от 32 г. Но пък ако се държеше по-различно щяха да го изядат още в началото. Той даже бе номиниран,но след като раздаде часовници, гердани, гривнички, коланчета на „виповете” те някак си се усмириха  го приеха в групата. Направи го абсолютно от добро сърце, разбира се, а преди това „виповете” го одумваха, че май е от малцинството. Той бе най-достойният за мен да спечели.

-         Споменахте, че някога Ви е бил отнеман паспортът, за да не напускате България. Бихте ли споделили малко повече за това – как стана, защо, при какви обстоятелства и как се разви след това историята, кога Ви върнаха паспорта?

-          Точно след като моите родители починаха, аз  имах приятел българин, който бе с австрийско поданство. След едногодишна връзка забременях и подадох документи да се омъжа за него. Тогава бе специална процедурата за брак с чужд гражданин. След няколко дни в 6.30 ч. сутринта дойдоха от тайна полиция и започнаха да блъскат по вратата на апартамента ми. Когато отворих, моят приятел, който живееше  при мен, го арестуваха с белезници и аз повече не го видях. Песните ми бяха спрени от радиото и телевизията, взеха ми паспорта и ме викаха всеки ден на разпит и аз не знам за какво. Казваха ми че трябва да абортирам и не може българска известна певица да се жени за капиталист! И ако не го направя няма да има Кичка Бодурова. Аз бях сама без родители, брат ми бе последна година в гимназията, сам в Бургас и аз трябваше да се грижа за себе си и за него. Тогава направих това, което ми бе казано, защото трябваше да продължавам да живея и години наред знаех, че не мога да бъда майка, тъй като направих аборт в над 4 месеца бременност.  Това е моят спомен от комунизма!

-         Как се стигна до това да заминете за Америка, защо избрахте точно Америка и какво Ви дава тя?

-         Аз дойдох в Америка да работя. След половин година се запознах с моя съпруг, влюбих се и той не искаше да ме пуска. Ние се гледахме и очите ни се просълзяваха от любов.  Така се случи...аз съм имала няколко пъти покана за работа и съм отказвала Америка, защото съм имала ангажименти по-близки до България-в Гърция. Просто е било писано да се случи. Тук станах майка-моята най-съкровена мечта в живота ми. Това ми даде Америка-титлата „майка”. Всичко останало са само подробности.

-         Вие сте популярен артист и у нас, и в Америка, стана дума за това, че сте имала участие в „Сизър палас”. В социалните мрежи и в интернет излезе информация, която доказа това. Защо обаче въобще се стигна до съмнения, какво бихте казали на онези, които не вярват, че сте имала участие в тази зала?

-         Не знам, за мен хора, които оспорват подобни факти са тези, които са лъгали и изхождат от себе си.  Толкова смешно ми беше, че ме питаха за снимки. Обикновено феновете се снимат с мен, където имам концерти, не аз да се снимам за спомен или за доказателство. Малко аматьорско ми прозвуча, но с каквито хора си, трябва да  се стараеш да ги разбираш. Всъщност най- обидно ми бе след като аз се заклех в детето си, за да спре до там съмнението или как да го нарека. А това бе игнорирано с лека ръка. След като Ви казах, какво бе за мен да имам дете, как бихте приели това? Това за мен бе най- голямата обида.

-         Каква е цената на това да обичаш България от хиляди километри разстояние?

-         Не е лесно.... толкова години напред, назад... Все едно разпъната на двата континента. Но най- голямата награда, най- големият успех за мен е, че след толкова години успях да запазя името си и то да бъде уважавано и обичано от 3 поколения българи. Мисля, че и в шоуто, в което участвах доказах това. Колкото и „виповете” на България  искаха да напусна къщата, (дали защото съм просто по-различна–като разбирания, поведение или просто аз не се сближих с тях), толкова зрителите ме подкрепяха и искаха да бъда там (за разлика от мен). Но аз бях длъжна да не се предавам пред злото и грубостта и да издържа. И мисля,че го направих.

-         Бихте ли се върнали да живеете в България изцяло и какво би Ви върнало отново тук?

-         Аз трябва да бъда и на двете места и винаги ще имам дом там, където е детето ми. Много ми се искаше повечето време да бъда в България. Затова си построих и къща, имам моите приятели и фенове. Но семейството и семейния бизнес са  в САЩ. Така че ще продължавам така докато мога.

-         Какво ще прави Кичка Бодурова след 30 години, с какво ще се занимава?

-         Ооооо... много далече отидохме... Аз съм си устроила живота вече така, че нямам нужда да правя нищо. Единствено няколко концерта в годината в България и навсякъде по света ще топлят сърцето ми и се надявам ще бъдат радост и за моите почитатели. За това си мечтая само. И в личен аспект- наистина да стана баба. Това сигурно ще бъде прекрасен миг в живота ми.

-         Много българи напускат родината и отиват да работят и да живеят в чужбина. Какво бихте казали на тях, които тепърва поемат по пътя на емиграцията, колко труден е този път и какво им предстои?  

-         Това не е лесно – всички го знаем. Ще има лишения... да си емигрант не е лесно. Но човек трябва да търси късмета си, трябва да е неуморим в желанието си за по-добър живот. Не се виждайте като предатели! Ако сте като мен, ще обичате повече България, отколкото тези, които остават и се примиряват. Но търсете ”големия час непрестанно”, както се пее в една моя песен. Пък един ден ние всички може да се върнем ... у дома!

  За в-к "България" - Чикаго, САЩ