ИЗ АТОН С ИИСУСОВАТА МОЛИТВА…

Снимка: Кирил Мицев

Снимка: Кирил Мицев

Снимка: Христо Мицев

Вървиш…това е основното състояние на Атон, Света гора, вървиш и мислиш, вървиш и мълчиш, вървиш и …вървиш…! Никой от нас не знаеше, колко точно ще вървим, дали ако знаехме, щяхме да се съгласим да отидем, да, по всяка вероятност – да, защото си струва, защото това не е приключение, или ако е, то е преди всичко духовно приключение.

Вървенето из Света гора е нормалното състояние на човека. Придвижването основно става пеша. Пътеките са тесни и стръмни, на места се спускат, на места се издигат, на места пресичат долини, върви се понякога и през храсти и треви, които са по-високи от човешки бой. Докато се върви обаче се произнася молитва – Иисусова молитва. Как ние разбрахме за това?

В столицата на Атон-Карея, съвършено случайно, или напротив – съвършено НЕслучайно попаднахме на един български монах от манастира Зограф. Оказа се, че отиваме до манастира Ватопед, където отиваше и той, но там можем само да се поклоним на светините, не можем да останем да пренощуваме, защото не сме си направили „резервация” предварително. Така се наложи да поемем с монах Климент през планината, по кози пътеки, за да стигнем до нашия манастир.

Преминахме край градините на Ватопед, който е разположен на източното крайбрежие на полуострова и се отправихме към близките хълмове, от където гледката към манастира и към морето силно наподобяваше пътуване във времето – средновековни кули, море и синьо небе – и ако това не е сън…! След като изкачихме първата височина, от където се любувахме на морето и манастира Ватопед, монахът, който ни придружаваше, или по-скоро, който ние придружавахме, помоли да продължим напред сами, той щял да ни настигне. Искал да се преоблече. И наистина, изпълнихме желанието му, оставихме го и продължихме, като спряхме при първото разклонение, от където не знаехме накъде да поемем. Той дойде, запретнал друга расо, по-късно и по-вехто, което било за прехода до Зограф.

Ние мъкнехме тежки чанти, дрехи, храна, вода, а той носеше само една малка раница на гърба. Ние, хората от света си носехме целия наш свят с нас дори и на Атон, а той – човекът от пустинята носеше само една малка раничка. Ние бяхме тук само за няколко дни и носехме багаж и принадлежности, с който той вероятно би изкарал целия си живот!

Пътят беше променлив, ту равен, ту тесен, ту широк, ту стръмен, ту каменист, ту песъчлив. Говорехме интензивно, а това още повече ни уморяваше. Тогава монахът спокойно ни каза, че е редно да помълчим, за да можем да си казваме една молитва – Иисусовата молитва, която гласи: „Господи Иисусе Христе, помилуй мене грешния”.

Пъмислих си, че вероятно сме му досадили, защото го разпитвахме за всичко, едва ли не, за няколкото часа път до Зограф, искахме да попипем всичко, което той е научил за живота си на това място. Дали пък наистина не го отегчихме, дали не го нермирахме с нашата невъздържаност, с нашата светска гюрултия, която неволно си бяхме донесли и тук…! Но, нямаше как, замълчахме, за да не го изнервяме, все пак, ако не беше той, може би щяхме да спим на открито, на някоя поляна…!

По пътя снимахме цветя. Поради това, че на Атон има само регламентиран лов на животни, популациите тук се развиват напълно свободно и флората също е особена, и поради средиземноморския климат, но и поради това, че никой не къса цветя, защото те са живи, както сме живи и ние.

По едно време, монахът се обърна, защото той водеше колоната ни по пътя. Подхвърли някакъв въпрос, или нещо каза, като по този начин ни даде да разберем, че няма нужда да мълчим през цялото време. Дали осъзна, че се притеснихме, да не сме го нагрубили с нашата врява, дали пък просто видя, че не сме туристи, а имено – поклонници, дали не реши, че все пак много искаме да ни отговори на въпросите, които имахме, но той прекрати мълчанието. Сега отново разтоваряхме, но вече не така настървено, а по-кротко.

Всъщност, едва сега осъзнахме, че докато вървим, невъздържаното говорене наистина изморява, защото пътят е труден и отнема физическа енергия, каквато се отнема и за да говорим. Говоренето ни задъхва, а това ни уморява допълнително и пътят наистина ни се вижда ужасно тежък.

За себе си мога да кажа, че колкото повече се изкачвахме, сякаш преминавахме огромна планина, толкова багажът ми намаляваше, защото всеки от групата ни поемаше по нещо от чантите ми, дори и монахът пое част от багажа ни. Накрая едва влачех телосложението си по пътеката, която сякаш се изкачваше и изкачваше, и изкачваше чааак до небето…!

Седнах на един камък край пътеката, облян в пот. Очите ми светеха и от недоспиване, и от умора, и от световъртеж, защото наистина бях изтощен. Не чувствах жажда, но бях съсипан от влага, от горещина, от пътя. Въздух не ми достигаше, дробовете ми сякаш изгаряха, защото искаха да дишат, а не влизаше достатъчно въздух. Тогава монахът ми препоръча да си повтарям на ум Иисусовата молитва. Реших да опитам, разбира се с недоверие, не защото не вярвам, а защото ми беше странно, как така една молитва ще ми помогне да вървя по този ужасно тежък за мен път към Зограф, но реших да опитам, все пак. Станах от камъка и отново поех по пътеката, като обаче си повтарях на ум Иисусовата молитва…! Първоначално пътят ми потръгна, защото все пак си бях поел дъх, бях отпочинал леко. После обаче установих, че докато си повтарям молитвата, някак наистина като че ли повече въздух поемах, а и той сякаш достигаше по-дълбоко вътре в мен, а дробовете ми се поуспокоиха. Реших, че това е силно внушение. Чувал бях, как много хора, които посещават Божи гроб, изпадат в съзерцание, „виждат” знаци и се заблуждават. Реших, че и това е същият синдром – просто съм превъзбуден от това, че съм на Атон, Света гора и си въобразявам. Докато мислех това обаче, установих, как продължавам да вървя уверено и следвам групата, която вече не се налага да ме изчаква.

Продължих да си повтарям Иисусовата молитва на ум и вървях все по-уверено. Не споделих това ди усещане на никого, дори и на монаха с нас, защото просто реших, че нещата са такива, каквито са. Мислех си, как трябва да стигна до Зограф, за да не се изложа, за да не обременявам спътниците си, за да не предам и себе си. С тези мисли изведнъж се оказа, че вече сме пред портите на българския манастир.

Иисисувата молитва ме доведе до Зограф след преход през планината, който иначе не бих могъл да преодолея. Всичките мехлеми, които носех с мен, нямаше да ми помогнат да вървя толкова километри, при положение, че едва ли изминавах повече от 1 километър на ден при нормалния си живот в София.

Именно с Иисусовата молитва на следващия ден изминах цели 28 километра, при това, както се оказа, по изоставен път до сръбския манастир, който някога е бил български – Хилендар. Пак с Иисусовата молитва отидох и до Дохиар, където вече ме предаде далакът, който започна да ме боли от умора и изтощение.

Един сън обаче ме възстанови и отново бях на крака. Дали беше внушение или не, дали наистина Иисусовата молитва помага толкова силно, дали вярвах силно, дали защото имах такава нужда от помощ, но фактите са си факти – аз успях да измина тези невероятни за мен километри, които иначе не бих изминал по равен асфалтов път. Видях четири от манастирите и събрах много впечатления за духа на хората, които са отишли в тази пустиня, за да умрат там, както ни каза един от българските монаси в Зограф.

Иисусовата молитва е тази, която ме доведе тук, която ме запази, която ме погълна. След това, когато разбрахме за опасните змии, които тук наричат стрелци, си дадохме ясна сметка, че в тревите и храсталаците, които преодоляхме на Атон, можеше да има големи премеждия. Тук противозмийски серум няма, няма и кой да ни помогне, ако ни ухапе змия. Лечението е просто – помазване с масълце от кандилото, както ни обясниха в нашия манастир! Ако Бог реши, ще оцелееш, ако ли пък не…..това беше…!

Следващият път, когато отида на Атон, надявам се да е скоро, първото, което ще взема със себе си е някакъв универсален противозмийски серум, както и повече лекарства. Всъщност, като се замисля, може би тези илачи няма да са ми толкова нужни, колкото една още по-истинска, по-силна, по-сърдечна Иисусова молитва, която отново ще ни запази живи и здрави, а също и ще ни даде сили, за да преодолеем умората на тялото и да даде крила на духа, за да можем по-лесно да достигнем до мястото, където искаме да отидем на Света гора…!

Не споделих това с никого до сега, не защото не вярвам, а защото смятах, че няма да го приемат, няма да могат да го приемат и не защото се е случило именно с мен, а защото въобще се е случило!

За фейсбук-групата  "Православни новини"