ДОМ ОТ „БОКЛУЦИ”

Преди повече от 35 години, баба ми Славка решава да строи къща на наследствената си земя на село, която земя е „старото селище” от майка й – баба Наста. 

Тогава обаче, при „светлия комунизъм”, не може да се строи, както ти искаш, трябва план от съвета. Планът, който се предоставя на баба ми е за двуетажна къща. Баба ми обаче няма пари за такава къща и иска да строи едноетажна къща с две стаи – една за нея и една за нашето семейство – аз майка ми и баща ми. Така и прави, като в двете стаи се влиза автономно отвън директно. Плаща се и глоба за „своеволието”, което  е проявено и не е спазен планът за двуетажна къща. Малко по-късно се изгражда и входно антре, което обединява входовете на двете стаи и така в къщата се влиза вече от един вход. Баща ми твърди, че докато строяли въпросното антре, за първи път като дете съм изрекъл буквата "Р", именно заради "антРе", за което говорели постоянно...! 

Всичко това баба ми го прави с отпадъци. Печката – „Циганска мечта”, така се казва наистина, която се ползва и до днес, е взета от „Вторични суровини”, чергите са от чеиза на баба ми, съдовете са почти „антични” – пластмасови чинии и чаши. Дълги години баба ми караше лятото именно на това място, в тази къща, камъните за която са търкаляни от баща ми и дядо ми от баира на малките борчета, които вече са исполинести дървета. Тогава завалял дъжд. Двамата се приютили в най-близката къща, където ги посрещнала възстара баба, приличала на вещица, както разказваше дядо ми и баща ми - крив нос, неизменната брадавица, гърбица...! Това е къщата на Мицко, вече я няма, срути се под тежестта на собствените си спомени. Нямам дори и снимки от там, изпуснах шанса, а ерата на дигиталната фототехника беше далече...УВИ...! 

В къщата на баба ми нямаше ток, нямаше и вода. Още помня миризмата от газения фенер, а водата се почиташе като ракия! Постепенно се прекара ток, прекара се и вода, а от лятото на 2015 г. вече има и сонда за постоянен добив на вода.

И така, това остана единственият „дом”, където можем да се връщаме. Сменихме квартири, апартаменти, „домове” в София, вече не остана място за истински „дом”, но тази къща в годечкото село Шума си остана дом, защото още е там, още е същата, …и печката, и скрина, и покривките, и чергите….. Някога, когато баба ми нямаше възможност да наеме автомобил, караше същите тези черги с междуградския автобус от София за Годеч. Като спреше автобусът, от него започваше едно полуистерично хвърляне на бухчи и вързопи…. Така обзаведохме къщата. Да, мизерничко е, всичко е старо, изхабено, позакъсано, само че това остана единственият ни истински дом, защото другите ги продадохме, или ги напуснахме като квартири. Сега всички имаме апартаменти, да, това са нашите „домове”, те са нови, те са чисти, красиви, топли, обзаведени, ама къщата на село си остана първият ни и неизменен „дом”.

И столовете на село са стари, някога, когато баба ми канеше съседа и нейн трети братовчед Йоско, той седна на един такъв стар стол – табуретка. Кракът на стола обаче попадна в част от градината и дядо Йоско изведнъж изчезна сред прътите от зелен боб! Едва се дигна от градината…!

Баба ми обзаведе някога къщата на село именно с „изделия” от „Вторични суровини” и от сметищата по София, ….с „боклуци” и тези „боклуци” днес са моите детски спомени….!

Само дето баба ми построи поне тази къща, а аз до сега не съм сложил тухла върху тухла, та заради това селската къща в Шума е моят истински „дом”, друг нямам и този не съм построил сам, но поне той има душа, душата на баба ми. На мен не ми остава друго, освен да продължавам да нося още "боклуци" в този дом, какво да се прави - родова черта ли, що ли...! А апартаментът в София – той е просто местожителство, не и истински дом, защото в него няма "боклуци"…!

Написах това, защото просто исках да го споделя с някого, ако съм Ви отегчил, извинявам се!