Мирът е една от характеристиките на
историческото време, които най-силно са били и са употребявани. Мирът беше
основната „дъвка” и по време на комунизма в България, защото именно с него
най-много се спекулираше. Именно мирът беше разменната монета, когато социалистическият
Изток обвиняваше капиталистическия Запад. Комунизмът твърдеше, че Западът
нарушава мира в света, милитаризира се, извършва ядрени опити и напада
суверенни държави, а в същото време, комунистическият Изток правеше точно това.
Така постепенно мирът се превърна в основен, крайъгълен камък на
идеологическата борба в света по времето на „желязната завеса”.
Цялата пропаганда на
социалистическата система беше впрегната в това, да се набляга имено на това,
че видите ли, комунизмът подкрепя мира в света, а капиталистическите държави са
агресори и милитаристи. Художественото изобразяване на това достигаше своите
висоти в работата на редица „художници”, които къде по собствена воля, къде и
не съвсем, „рисуваха” или може би по-точно е да се каже, изобразяваха тези
процеси по един трагикомичен начин.
Винаги вождът-лидер на съответната
комунистическа държава е на преден план, той запълва поне 1/3 от платното, а
около него са изобразени хилядите малки „комунистчета”, които го поздравяват за
това, че той „пази мира” в света. Знамената, заводите и пушеците от комините
само засилват усещането, че вождът е част от народа, че той милее и се грижи за
народа си именно като се грижи за мира в света.
Обратното, западните лидери са
иронизирани, те са обикновено малки, невзрачни фигури и непременно държат в
ръцете си бомби, а символите на смъртта са навсякъде по плакатите.
Така се формираше определен начин
на мислене и се наслагваше идеологическа тлака в съзнанието на хората, за да не
могат те да мислят свободно, да разсъждават и по този начин да видят истинското
лице на демагогията. Именно демагогията караше хората да вярват, че Америка е
милитаристична държава, че тя завладява невинни хора в слаби държави и ги държи
в подчинение.
Всичко беше подчинено на клишета, животът
беше едно голямо клише, същото, както когато днес казваме да мислим позитивно,
какво значи да се мисли позитивно, как се мисли позитивно в напълно негативна
среда…!? Именно по този начин се появиха абсурдни лозунги в годините на
развития социализъм, които лозунги тръбяха: „Да живее международното
положение…!”. Какво значи това, да живее международното положение, то не е
одушевен предмет, то е дипломатически процес, то е динамика на действието, а не
предмет, субект!?
Мирът и международното положение бяха
сред тези клишета, с които комунистическата държава жонглираше, за да държи в
непрестанно вцепенение своите поданици. Позитивното мислене днес някога беше
заменяно с „прогресивно”. Всичко, което беше угодно на партията и властта в
тоталитарната комунистическа държава от съветски тип, беше определяно като
прогресивно.
Под прогресивно човечество се
разбираше пролетариатът – злощастното народонаселение в социалистическия блок. Прогресивни
бяха, разбира се комунистическите държави, а идеите на Маркс, Енгелс, Ленин и
„нашия” Георги Димитров бяха огласявани именно като „прогресивни”. За кои идеи
обаче ставаше въпрос, на никого не ставаше ясно, защото това отново беше едно
клише – празнословие, суха дума, куха от към съдържание. Целта беше не да се
каже нещо, още по-малко пък смислено нещо, целта беше да се внуши нещо, а
внушението става с магия. Магията се извършваше по модерен начин, като се
спекулираше с идеологически клишета, най-активното сред които беше това за мира
в света.
Сенчестият изток оправдаваше собствената
си истерия за превъоръжаване с това, че Западът се готви за война. Войната беше
най-голямата заплаха, защото комунизмът разчиташе на спомените на
по-възрастните, онези, които бяха видели с очите си ужасът на войната. От тук и
мирът заемаше това важно място в цялостния идеологически профил на
историческото време.
Няма нужда да се зомбират хората,
те се самозомбираха, след като първоначално бяха облъчени със смъртоносна доза
пропаганда. От тук мирът като най-голямото клише на комунизма се превръщаше в
перпетум мобиле, той работеше в полза на една илюзия, като се
самовъзпроизвеждаше на принципа на канцерогенната клетка.
По този начин „прогресивното
човечество” се бореше със „загниващия капитализъм”, а в един момент се оказа,
че всъщност социализмът е толкова прогнил отвътре, че шасито му се разпадна в
края на 1989 г., когато цялата система рухна тежко като един древен и уморен
Ти-Рекс.
Последният вопъл на социализма,
който трябваше да достигне до своя апогей – комунизма беше именно като на
динозавър – въздъхна не от мъка, а от безсилието на собствената си
безперспективност!
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент
на в-к „България” в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар