КОГАТО КОМУНИЗМЪТ БЕШЕ РЕЛИГИЯ И „ВЯРАТА” БЕШЕ ЗАДЪЛЖИТЕЛНА!

Интронизацията на Максим за патриарх на Българската православна църква в храм-паметник “Св. Александър Невски”, София 4 юли 1971 г.

Възстановяване на българската Патриаршия, май 1953 г., което разбира се не става без волята на СССР и Руската православна църква - посещение на новия патриарх Кирил в Министерски съвет (бившият царски дворец в София).

Възстановяване на българската Патриаршия, май 1953 г. – В средата се вижда бъдещият патриарх Максим, по това време все още архимандрит. 

           

          Религия и комунизъм, това са двете крайности на две ценности системи. Едната е комплекс от виждания и възприятия, които касаят моралното ни статукво и нравствената ни извисеност, а другото касае същото, само че с обратен знак.

Религията и комунизмът не могат да съжителстват при никакви условия и при никакви обстоятелства, защото самият комунизъм е религия и той не може да вирее съвместно с друга религия. Комунизмът се самоафишира като вяра, която е точно толкова актуална в идеологически смисъл, колкото и истинската религия, която съществува като чиста вяра. Ето заради това двете не могат да съжителстват по никакъв начин и при никакви условия, те се анихилират взаимно.

Комунизмът обаче не може да се пребори с религията, защото битката е неравна и би била предварително загубена. Истинската вяра не може да се изкорени лесно от съзнанието и от съществото на човека, освен ако той сам не поиска това. Именно това е ясно в комунистическата среда и тя не се бори директно с религията, а просто я замества, като се превръща в нейно алтер его, нейна сянка, ерзац.

Силата на истинската вяра, на религията е видима от това, че едно от най-устойчивите неща, които българите съхраняват, когато напускат родината си и отиват да живеят на друго място е именно вярата. Православната вяра е онова, което най-силно обединява хората извън родината, след родовите връзки, разбира се.

Битовостта на обществото ни е прословута, тя ни съхранява като етнически общности навсякъде, където създаваме конгломерати от поселения, независимо, дали това е в миналото, или в днешно време. И ако в различните исторически епохи родовите връзки и вярата са си съперничели по различен начин, то това никога не е било противоборство, а по-скоро – взаимно допълване – конкуренция на ниво не съпоставка, а единодействие.

Това е едно от доказателствата, че когато отидат да живеят извън България, нашите сънародници  първо си правят национален „олтар”, където поставят снимки от България, знамето и …православни икони, което за тях олицетворява родината, или както гласи онзи исторически български лозунг – „Бог, цар, отечество”. Ето тук можем да проследим връзката на религията с родолюбието и родината.

В същото време, комунистическата система има необходимост от това да подчини религията, но да не я заличи напълно и тя прави най-успешното – принизява я до степен на пренебрежителна незначителност. Свещениците са неглижирани, оставени са без никакви държавни помощи , а в условията на зле прикрити забрани да се ползват „услугите” им, те са обречени на истинска мизерия и изглеждат именно по този начин – мършави, нечистоплътни, унизени, аутсайдери на обществото, лузъри, както бихме казали днес, които при това имат затихваща функция - да утешават в мъката и да „симулират” при благославяне. Това е ролята и мястото на свещениците в една комунистическа държава от средностатистически тип.

Монасите, черното духовенство, те са изолирани по обясними причини, те са си „аутсайдери по природа”, така че те не са проблем, а една част от тях, които са кариеристи, лесно могат и биват „хванати” в обръча на тайни полицейски служби които ги обвързват в схеми по проследявания, шпионаж, доносничество и други подобни „достойни” дейности. Те имат за цел да пречупят човека, да го превърнат в безгласно същество, което да изпълнява само и единствено онова, което му бъде заповядано. Комунистическата система има „авторитет” до толкова, до колкото тя е силно репресивна и държи в подчинение на практика целия обществен и политически живот в страната.

Това обяснява, как една огромна част от висшето духовенство в една държава от комунистически тип е обвързано по един или друг начин с полицейските служби. Това е начинът на действие в такава среда – търсиш и намираш „слабото място” на даден човек, за да го уязвиш и да го направиш зависим от теб, така, че той да се превърне в безволево създание. Това от някои се обяснява с доброволно лишаване от собствена воля, за да се изпълни волята на Бог, но волята на Бог едва ли е превръщането на един човек от личност в безкритична овца!

Именно истинската вяра, която съхранява българите като етнически идентитет по света, е едно от нещата, които комунизмът търпи по изключение, НО само търпи...

Наистина, някои обвиняваха бившия патриарх на Българската православна църква, Максим, че бил близък на Тодор Живков – последният комунистически диктатор на България, но Максим по-скоро симулира близост и осребрява относителна независимост на Църквата в онези години. Разбира се партията не може да допусне пълна независимост, защото нищо в онези години не е напълно независимо. 

И все пак, поне нямаше открито и масово преследване на вярващи православни християни у нас, казваме масово, иначе дори и ходенето на църква не се толерираше, особено по време на големи православни празници, а дори и се инкриминираше като акт на недопустима собствена воля.

Под фасадната ритмика на „Панславизма” и приобщаването му към Православието, се демонстрираше видима привързаност към СССР – най-голямата православна държава, която беше идеологическия център на комунистическата система. Това на практика легитимираше, макар и демагогски, все пак съществуването на православна църква у нас в годините на комунизма.

За вестник „България” - Чикаго/САЩ

Снимки: http://www.lostbulgaria.com/