 |
| Резервисти-"ветерани" на стрелби с писотолет на полигона в Сливница. Снимка: airgroup2000.com |
Не е редно, направо е недопустимо
да се пише статия от първо лице, единствено число – АЗ! Така са ме учили някога,
когато започвах да пиша във вестник „Българска армия”, като начинаещ репортер –
„Вътрешна политика”. Само че, сега си позволявам да направя изключение, защото
това е не толкова статия, колкото есе, за което предварително прося извинение!
И така, някога, когато бях в
родната казарма, сиреч – в армията, една мисъл ме спасяваше и от скуката, и от
мислите за злободневието, но най-вече от страха, че се намирам на място, където
почти нищо не зависеше от мен. Не че исках да контролирам някого и нещо, но когато
нищо не зависи от теб, на практика не ставаш независим, а напълно зависим,
каква ирония на думите…!
Тази мисъл беше за една жена,
първата „Мис София”, за която години по-късно писах статия и една „жълта медия”
ми открадна историята, но не ги съдих, просто не ми се занимаваше. Но не само
за тази жена, мислех си още за леля ми Христинка в Калифорния, която вече е
покойна мислех си за братовчедка ми Памела, в Кътидръл сити, която тогава беше
единствената, която притежаваше собствен басейн в града, поне това мълвеше
семейната легенда, мислех си, разбира се, и за въпросната жена – леля Вера,
първата „Мис София” от 20-те години на ХХ в., която е седяла на коляното на
дядо Вазов, като дете, в кафенето на ъгъла на днешните софийски улици „Графа” и
„Раковска”.
Леля Вера беше тъща на американския
писател Сидни Шелдън, който беше женен за дъщеря й Сенди. Тя беше приятелка на
дядо ми и беше дошла, както се оказа, за последен път в София именно месец
преди да постъпя в армията.
Започнах службата си във военната автошкола
в град Русе на 24 септември 1992 г. После ме преместиха в танковата бригада в
Горна баня. Като шофьор, отговарях за една стара „Ифа” – камион, с който едно
време караха дини в плод-зеленчука до нас. В останалото време, когато не бяхме
заети да търкаме гумите на камиона с нафта, за да стоят черни и уж чисти,
давахме караули. С една дума, давахме дежурства на танковия полигон в Сливница.
Поделението беше именно към 9-та
Танкова бригада-София. Дежурствата, или караулите ги давахме на няколко места,
но едно от най-екзотичните, а и най-странните беше ако не се лъжа пети пост,
или „Петицата”, както още го наричахме. Той беше на един баир, където имаше
някакви навеси, под които бяха изградени платформи, на които стояха танкове
Т-72. Тези платформи от време на време се включваха и с помощна на ел.-захранване
разклащаха танковете, за да се разклати и горивото вътре в тях, което беше
нафта. Не зная защо правеха това, но то беше много важно. Тези навеси бяха
оградени с телена ограда, а след това и втори ред ограда. Ние се движехме между
двете огради и така охранявахме танковете, от кого, не беше ясно.
Дългите дни и нощи, в които пазехме
машините, бяха изпълнени със скука. Именно тогава мислите за леля ми Христинка в
Калифорния, за братовчедката Памела и леля Вера, ми даваха сили. Вървях почти в
транс между двете огради – полосата и си представях басейна на братовчедката,
представях си калифорнийското слънце, палмите, тихите улици и вятъра, вятърът,
който гонеше листата, вятърът, който ме пронизваше, докато обикалях да пазя
танковете на полигона в Сливница.
Тези мисли ми даваха утеха, че един
ден ще изляза от този своеобразен затвор, защото службата в армията в онези
години беше задължителна за всички младежи. Стоях си до входа на оградите и си
мечтаех, как един ден, ще изляза от това място, ще си намеря хубава работа, ще
си събера пари и ще замина за Америка, не за да избягам от България, а за да посетя
гроба на прадядо ми в сръбските гробища в Санта Ана, за да видя роднините си,
от които само леля Христинка бях виждал на живо, през 1978 г. в София.
Наложи се да отида да взема храна
от поделението, което е в подножието на въпросния хълм на Сливница. Пътят беше
около 40 мин. пеша през открито поле. Нищо особено, но когато всичко това е
покрито със сняг, а вятърът, същият онзи вятър от улиците на Кътидръл сити,
разнася вихрушки и нищо не се вижда на пет метра напред, всъщност ставаше
сюрреалистично.
Леко пресечена местност, бял сняг и
нищо повече. Една полупобеляла фигура носи изтъркана алуминиева, зелена бака със
супа, торба с няколко хляба, колбас и кашкавал. Върви се трудно, снегът покрива
и изравнява дупки и неравности. Фигурата пада и става, баката се излива по
малко, но все още има супа вътре. Единствената мисъл в този миг беше, че някъде
там, много далече, през океана има хора, които в момента може би са насядали на
бели шезлонги край басейна, или си правят барбекю в двора, а бирата е студена, ледено
студена като супата, която се клатушка в баката, която трябва да стигне до
поста „Петицата” на един от сливнишките баири.
Стигнах, занесох и супата, и хляба,
и колбаса, и кашкавала. Препекохме си филийки на запалената печка. Стоплихме и
супата. Беше хубаво. Почти се бях загубил в снежното поле на Сливница. Вървях,
въпреки, че вятърът стържеше с летящите си ледени стрели лицето ми. Вървях и
стигнах, вървях, защото мечтаех, мечтаех за Калифорния, за роднините ми, за
басейна, мечтаех отново да си поговоря с леля Вера за дядо Вазов, за Сидни
Шелдън…!
Така мечтата ми за Америка ме
изпроводи през снега до навесите с танковете Т-72. По-късно, когато се уволних
от армията, Сливница остана само спомен, спомен за една зима, зимата на 1992-1993
г. Демокрацията едва прохождаше в България, а Америка беше не просто мечта, тя
беше непостижима мечта, която уви, все още не съм осъществил…!
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент
на в-к „България” в София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар