ВКУСНО

Черната котка прекоси улицата неуверено и сякаш уплашена от нещо, което само тя знаеше, нещо, което само тя може би виждаше, а можеби не.
Минаваше полунощ. Студът беше завил нощта с мъгловитата си перелина. Времето беше притихнало и сякаш вървеше по-забавено от обикновеното. Снегът отдавна се беше сгъстил и постепенно се вкаменяваше, опасвайки в смазващата си януарска прегръдка премръзнали тротоари, оребрени от снежни коловози улици, забравени и от себе си паркирани автомобили…и ненаситно зинали с цветните си капаци улични контейнери за смет. Черната котка се беше упътила именно към един такъв контейнер, където се надяваше, че ще намери нещо, което поне малко да става за храна. Именно от тук почти всяка сутрин един човек вадеше кашони, пълни с кокали от близкия месарски магазин и с тях устройваше разточителни хранителни вакханалии за кварталните кучета-Бъчо, Сара, Лъчо и още една дузина приходящи лакомници.
Контейнерът се беше превърнал в нещо като животинско капанче-социална кухня за кварталните любимци. Съдържанието му предизвикваше трепетни очаквания както у човека, който хранеше кучетата всяка сутрин, така и у местните опашати любимци.
Черната котка огледа контейнера с известно недоверие, предпазливо подуши около него и срамежливо, с някаква театрална пренебрежителна грациозност, наподобяваща самочувствието, с което прекоси улицата, се огледа……и точно тогава забеляза един човек.
Облечен с вехто палто и шапка, покриваща цялата му глава и половината лице, човекът вървеше анонимно, затворен сякаш в някакъв негов свят, където вероятно беше напълно сам. Той вървеше бързо, може би и заради студа. Изведнъж спря, обърна се рязко и тръгна в обратната посока.
Котката не можа да схване маньовъра на среднощния странник и предвидливо остана в очакване на един скок дистанция от контейнера, за да види от близо какво ще се случи. Котките в големите градове никак не са наивни създания. Те до съвършенство са овладяли “минаването между капките”,…или иначе казано, между автомобилите, хората и всички останали заплахи, а те никак не са малко и никак не са за подценяване. Именно така оцеляват градските котки.
Човекът, заобиколи ограждението на тротоара и застана пред контейнера, огледа го с невиждащ поглед и дори с известно безралзичие, а после уверено посегна към някаква тъмна мазна хартия. Помириса я. Очевидно в нея имаше нещо, което ставаше за ядене, защото веднага го захапа и продължи пътя си в предишната посока.
Котката дълго гледа след човека. Какво ли беше взел от контейнера той?! Нямаше как, трябваше да провери, котешкият й инстинкт я задължаваше. Поколеба се няколко секунди, след това неуверено скочи върху ръба на контейнера и разочарована от това, че беше изпреварена от човека, започна вяло да души мястото, от където той беше взел храната. Уви, там вече нямаше храна. Все пак, черната котка подуши и останалите неща в контейнера, до колкото можеше да ги достигне, провесена и на четирите си лапи напред към съдържанието, докато умело балансираше с опашка си.
Отегчена от напразните усилия и засрамена от нараненото си самочувствие, черната котка, скочи от билото на контейнера и някак безразлично, но с подобаващ аристократизъм, прекоси обратно улицата с изискани подскоци, предизвикани вероятно и от вледеняващия януарски мраз.