На 24 септември 1942 г. Мартин Лютер- началник на отдела за евреите при германското Министерство на външните работи, отправя вътрешна записка до Ернст фон Ваисцекер, главен секретар на същото министерство, в която му предава нареждането на министър Йоахим Фон Рибентроп, да се влезе във връзка с правителствата на България, Дания и Унгария за окончателното решение на въпроса за депортацията на евреите. Адолф Бекерле- германският пълномощен министър в София, не губи време и иска среща с министър-председателя Богдан Филов. За резултата от нея той изпраща на 2 ноември 1942 г. телеграма до Берлин, потвърдена с доклад от 16 ноември. България отлага във времето въпроса като по този начин спасява своите евреи.
В същото време, заедно с евреите от Западна Тракия и още 7 165 от Македония, както и 186 от Пирот, общият брой на депортираните възлиза на 11 384. На арестуваните не им е позволено да вземат и най-необходимите вещи, някои от тях са болни, липсва вода и храна. Всички са претърсени основно за злато и бижута. Евреите от Тракия и тези от Пирот пристигат в Лом на 18 и 20 март 1943 г. Те са натоварени на шлепове с крайна цел Полша. Софийският Червен кръст успява да снабди групата с вода, 300 кг чай и 40 л мляко за децата.
От набелязаните македонски евреи стотина успяват да се спасят, достигайки албанската граница, където се предават на италианските власти. Към 11 март 1943 г. в Скопие се намират 7 381 евреи, от тях 546 са от Щип, 3 342 — от Битоля и 3 493 — от Скопие. На 22, 25 и 29 март те са депортирани към Качаник в Косово, откъдето с “влакове на смъртта” са изпратени в лагера “Треблинка”.
Ужасите на евреите, които са депортирани от Македония през Унгария за ужасяващия лагер в Полша са документирани с устни разкази и от един български очевидец. Това е майорът от резерва на Българската армия Георги Стойков Иванов. В края на ноември 1941 г. поручик /по това време/ Иванов заминава с влак от Скопие за град Качаник, , където се намира щабът на граничното поделение. Със себе си офицерът носи нови документи, необходими му за новото назначение - командир на първи подучастък. Приет е от командира в Качаник.
В същото време от село Стари Качаник към града пътува каруца, която идва за продукти. С нея поручикът се озовава на самата граница край село Стари Качаник-също в областта Косово, където се намира първи подучастък от седми участък на границата. В селото поручик Иванов остава до 16 август 1944 г.
Именно по това време Георги става свидетел на “влаковете за Ада”, които потеглят от Качаник в Косово. Хората са хранени със силно осолена риба, за да не се разваля храната през дългия път. Сякаш развалената храна е по-голям проблем, пред онова, което очаква тези нищо неподозиращи мъже, жени и деца. В същото време на тях не им е осигурена вода и те страдат неистово от жажда. Когато влаковете преминават покрай река, или поточе, хората хвърляли скъпоценности, които успявали да скрият от нацистите при залавянето им. Това била цената, която те плащали, за да получат едно канче вода, загребано от реката, когато влакът намалявал по някакви обективна причина.
Лагерът “Треблинка” е нацистки концентрационен лагер, част от системата на Холокоста. Лагерът работи от юли 1942 г. до октомври 1943 г. В него са унищожени около 800 000 души, като по този показател отстъпва само на Аушвиц 2 (Биркенау). Случвало се влакови композициии да стоят със седмици, чакайки разрешение да разтоварят затворниците поради натовареността на лагера.
Лагерът “Треблинка” е построен на около 100 км. североизточно от Варшава, като е специално създаден за унищожаване на евреи. В него са убити - в зависимост от използваните източници - между 700 000 и 1 400 000 души.
До смъртта си – в края на 2002 г., Георги Иванов не може да забрави, как тези страдалци хвърляли от влака златни пръстени, часовници, дори късали обеци от ушите си, за да платят за едно канче прясна вода. Много от българските военнослужещи, които минавали покрай “черните коловози”, или се озовавали на място, където имало прясна вода, а влаковете минавали по-бавно, доброволно давали вода на евреите, без да искат нищо в замяна. Така тези смъртници отпивали последните капки на родна земя и заминавали на сигурна смърт.
На майорът от резерва на Българската армия-Георги Иванов е признато пълноправно участие във Втората световна война, в състава на Първи пехотен полк при Кумановската позиция. Той е награждаван с медал за участие в първата фаза на Втората световна война, медал за победа над Германия и юбилеен медал за 50 години от края на Втората световна война. Неговите спомени от депортирането на евреите през косовски Качаник са спомените на един очевидец, който разказва за ужасите със страхопочитание и сълзи в очите чак до смъртта си-цели 59 години след Холокоста над едно невинно население!
Венцислав Жеков
Няма коментари:
Публикуване на коментар