КОГАТО СТРАНДЖА ОЗНАЧАВАШЕ И АРХЕОЛОГИЯ, И „ОПАСНА“ ГРАНИЧНА ЗОНА…!

В края на 70-те години край град Малко Търново, регионът на който тогава се нарича „Република на младостта“, под ръководството на Александър Фол започват археологически разкопки, като наред с това се провеждат три интердисциплинарни симпозиума "Странджа-Сакар", свързани с културно-историческото наследство на района. От това време датира и мистичната история свързана със засекретените разкопки на Мишкова нива и откритата там гробница, които се осъществяват по инициатива на Людмила Живкова и са преустановени непосредствено след смъртта и през лятото на 1981 г. Твърди се, че дори военните тогава са имали интерес да подпопомогнат изследванията на гробницата на така наречената египетска богиня или полубогиня Бастет, но всичко завършва именно с края на Людмила! 

В Малко Търново и днес всичко е легендарно и енигматично, дори и прословутите врисове. Има два известни – малкият врис и големият врис. Това са извори, от които тече хубава вода и местните твърдят, че който пие от тази вода, остава завинаги в града, или се жени, или се преселва да живее тук. На същият този голям врис Атанаска Шишкова преди години разказа, как като млада булка, съпруга на заместник-началника на граничната застава – поручик Георги Иванов, тя решила една сутрин да отиде за вода. Както се полага, рано, още на разсъмване, тя поела по пътя, който не е твърде дълъг, от дома й до въпросния извор. По това време Атанаска е бременна с дъщеря си Николинка. Като стигнала до извора, Атанаска се навела да постави кофите под струята и когато се изправила, над вриса видяла светлина, нещо като пушек, сякаш нещо танцувало над извора. 

Било на разсъмване, светлината на деня все още била твърде слаба и Атанаска се уплашила от „привидението“. Изоставила кофите и кобилицата и хукнала към дома си. По-късно жените й се скарали, че е ходила сама и на разсъмване за вода. Очевидно, те са знаели за „привидението“ и може би дори също са го виждали! Какво е било това, никой и до днес не се наема да обясни. 

Когато поручик Иванов е отзован от границата като ненадежден офицер, след политическите промени в страната от края на 1944 г., Атанаска Шишкова си спомня, как някъде преди Коледа на 1948 г. сънувала сън, именно че съпругът й е уволнен от армията и когато се срещат, тя бърза да му разкаже съня си. Той обаче също има новина – същата новина…! Двамата се просълзяват, събират буквално за минути багажа си, повиват вече родената си дъщеря и тръгват незабавно с военен камион с брезентова карусерия през Странджа, в посока към днешния Ахтопол и от там по пътя за Бургас, за да се приберат в София. 

Атанаска си спомня как дърветата са сплели клоните си над нея като тунел и те пътуват дълго и уморително през студената и енигматична планина. Наистина релефът тук е особен, като в Източните Родопи, сякаш не си в България, пейзажът е ниско хълмист, обрасъл предимно с храсти, по-малко дървета, особена е начупеността на Странджа, движението е като в лодка, ту се изкачваш, ту слизаш, но някак неусетно, без да се натоварваш, пътуваш като в морето…! 

За в-к "БА"