събота, 25 април 2015 г.

БОЛИВУД: „РАЙНА КНЯГИНЯ” ПРЕВЗЕМА ТРОЯНСКИЯ МАНАСТИР…!

Идеал Петров като турски паша във филма "Хитър Петър".
Тези дни се състоя възстановка на Априлското въстание при Троянския манастир…! Хора, облечени като четници, щурмуваха портите на манастира…! Всъщност, като не е манастир, поне да послужи за декор на театрални халтури, биха коментирали някои!

Впрочем, вместо да си гледа задълженията на игумен на ставропигиална света обител, вместо да следи за касите в църквата, които бяха оцапцаросани изглежда от „вътрешен човек”, Величкият епископ Сионий си играе на театро…! И като какъв е участвал в тази постановка епископът…, може би като Райна Княгиня ли, що ли…!?

Хубаво е да се правят такива възстановки. Разбира се това е преди всичко образователно, младите хора се потапят в живата история на едно велико събитие като Априлското въстание. Само че, едва ли най-подходящото място за такава арт-атракция, тип – исторически флашмоб, е именно Троянският манастир!

Манастирът е място да уединение и покой, място за усилна молитва и покаяние, това не е театрална сцена, нито пък метростанция, където всеки уличен артист може да се изявява свободно! Само че манастирът от близо година време вече не е манастир, а пивница, хостел, почасов хотел и какво ли още не…!

По време на Светлата седмица, епископът присъства и на така нареченото „мертвено хоро”. Той занесъл благодатния огън до Алботинския скален манастир във Видинска епархия. Постлали му шарено килимче на полянката и от там, като валиде султан, той наблюдавал бесовски танци.

Хорото на умрелите тук се практикува от живи хора, които държат изкуствени цветя и портрети на техни близки, които са починали и играят хоро.
Прави се  и курбан „за успокояване на починалите”…! С една дума – твърде християнски ритуал, на който присъствието на православен епископ е още по-твърде редно…!

Да не говорим, че Величкият епископ вече не е викарий на Видин и няма работа в епархията, която си има свой викарен епископ - не по-малко скандалният – Поликарп Белоградчишки.


Та и такива неща се случват в Троянската света обител. Докато вътре някой краде парите от касите за дарения, отвън четници щурмуват вековните порти,  а „Райна Княгиня”, като една модерна Кончита Вурст, мята тежко копринено расо и останала само по кармазъ подрасник зове: „Търчете! Тамо са раите!...

За фейсбук-групата "Православни новини"

ЕДИН НЕСТАНДАРТЕН БЪЛГАРИН С ЕДНА СТАНДАРТНА СЪДБА

   Ако днес Георги Парцалев беше жив, той отново щеше да е извън рамките на времето.

Един актьор, който за съжаление е позабравен, е емблема на българското театрално и филмово изкуство. Георги Парцалев – човекът-глас, човекът-смях, който се разпознава веднага. Онази ритмика, диалект и мека топлина на думите му винаги ще се помнят от онези, които са имали честта да го гледат на живо. За останалите – остават филмите, в които той оставя незабравими роли.

Нестандартният Парцалев…! Той наистина винаги е бил извън стандарта. Някога се шушукаше, че е гей. И какво от това…, дори и да е така…?! Днес сексуалността не определя човека по никакъв начин. Толкова години след смъртта на Парцалев, да си гей вече не е екзотика, а въпрос на лично битие и нищо повече. Това вече не е интересно, не е акцент, не е повод за шушукане. 

Ако днес Парцалев беше жив, той пак щеше да е извън стандартите, защото в годините на комунизма, той не беше извън стандарта, заради неговата подозирана сексуалност, а заради това, че той просто не се вмества в рамки.
Комунизмът винаги и на всички поставяше рамка. Всеки можеше да се простира в определени граници, в зависимост от това, на каква властова и обществена позиция е. Рамкирането на хората и събитията беше важно, защото по този начин се поставяха лимити, от които тогавашното управление се нуждаеше, за да държи юздите на тоталитарната власт.

Георги Парцалев имал дядо, който си падал чешит. Понеже не поздравявал хората, те започнали да казват, че мълчал като парцал. Ето така идва и фамилията на бележития ни театрален и филмов актьор, Георги Парцалев.
Самотникът, който разсмива, човекът, който винаги създава настроение, дори само с появата си. Това е Парцалев, но всъщност, той е бил тъжен човек, самотен, затворен и потанен дори. Такива са всички талантливи хора, които на сцената показват онова, на което са способни, а когато останат сами, те компенсират своята свръхемоционалност.

Какви ли не интриги се въртяха около името на този обичан български актьор! Неговата сексуалност е само част от онова, което се говореше за Парцалев. Но в онези години, дори само това беше достатъчно, за да постави един толкова талантлив актьор в позицията на принудителен неудачник. Такова беше времето, както казваше един политик от онова време.

Твърди се, че когато бил млад, на квартира, Георги, все още студент по медицина, се дегизирал като жена, за да може да ходи на прожекциите на така наречените „забранени филми”. Имал е вечерен час. С дрехите се снабдявал от гардероба на хазяйката си.

Тази изобретателност в онези години не се тълкува като оригиналност, а като „порочна транссексуалност”, която днес наричан –кросдресинг.
Парцалев е известен и с това, че пуши маркови вносни цигари и пие уиски. Правел шумни купони за приятелите си и черпел наред всички. 

Парцалев е бохем, човек, който в рамката на комунизма, е бил много повече от свободен. Твърди се, че когато бил арестуван по обвинение в това, че е „педераст”, той се обърнал към съдиите и казал: „Коскоджамити съдии, седнали да се занимават с наште дупетии…!”. Дали наистина това е било казано от Парцалев не е важно, по-важното е, че на него такава реплика би му прилягала най-много, защото той е Парцалев, защото именно той е един от онези, които могат да си позволят да кажат това. Дори и да не го е казал, Парцалев може, той е достатъчно популярен сред народа, за да си позволи да бъде себе си, да бъде истински, откровен и душевно чист.

Неотдавна, покойният вече д-р Желев призна, че публичността е най-добрата закрила в една тоталитарна система, каквато беше българската, преди 10 ноември 1989 г. Колкото повече хора са знаели за неговата книга „Фашизмът”, толкова по-сигурно е било, че той няма да бъде наказан, заради това, че е авторът!

Така е и при Георги Парцалев. Той е спиран от участия в спектакли на Сатиричния театър, защото е неудобен, защото е неуправляем, защото е Парцалев…! Вместо да се спотаи, той започва да участва в така наречените „халтури”. Пътува из страната и изнася представления със скечове, като сцената му понякога са дори ремаркета на трактори. Няма я лъскавостта на уютния театрален салон, няма я снобираната публика, няма го и вездесъщият Тодор Живков, който като античен император да благоволи да даде благословията си с меко казано просташки смях.

Парцалев става народен любимец. Ако в Сатиричния театър той е неглижиран, вероятно заради подозрения в нетрадиционна сексуалност, то по площадите, в читалищата и на ремаркетата Парцалев е царят на хумора, той е онази душевна глътка свобода, която хората получават в непринудената обстановка на своето собствено ежедневие.

Парцалев  е голям, защото е истински, защото е честен пред своята публика, той е част от хората, пред които играе, той е един от тях. Те го обичат и не се интересуват от това, дали е гей, или не е!


Този нестандартен българин всъщност е част от новото, което идва с демократичните промени у нас. Уви, Парцалев не доживя да види истинската промяна, а може и би и по-добре, че не я доживя…! 

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България” в София


НОВ АЛТЕРНАТИВЕН СИНОД НА БПЦ..?!

Митрополит Гервасий - третият от ляво на дясно.

Преди известно време, не чак толкова отдавна, написахме, че се готви създаването на нов, алтернативен Синод  в Православната ни Църква. Тогава много хора ни се присмяха! Е, това вече е факт, имаме си нов алтернативен Синод и това са заявили духовници, които са именно към него. По думите им, алтернативният Синод е с предстоятел – провъзгласеният за митрополит Гервасий, който до сега беше сред така наречените „разколници”.Според други наши източници, от самия алтернативен Синод, негов предстоятел е така нареченият Годечки епископ Кирил. 

Новото е, че отново се появява, за пореден път, претенцията именно за Синод, тоест – за най-висш орган на управление на Православната църква.
Дали предстои нов разкол, за каквото говорят много хора и от така наречената канонична Църква, или той вече е факт, нека всеки сам да си отговори, а скоро вероятно предстои и официализирането на новия Синод, както вероятно и неговото конституиране пред държавата.

Неотдавна се появи мнение, което не беше частно, а изразяваше позиция на група духовници, че пътят към възвръщането на авторитета на Църквата преминава именно през разкол какъвто може да е изолирането на двама митрополити - Николай Пловдивски и Григорий Търновскии, дори и самият патриарх. 

Дали това ще стане, дали се планира, не можем да твърдим, но това е позицията на някои хора в Църквата ни и вероятно зад тях стоят още.
С една дума, сянката на разкола отново надвисва над Църквата ни…! 

За фейсбук-групата "Првославни новини"

ДРЪЗКА КРАЖБА В ТРОЯНСКИЯ МАНАСТИР


Снимка: www.nasamnatam.com


„В петък около 10 ч. сутринта е получен сигнал, че липсват касите, които са за дарения в църквата на Троянския манастир. Малко по-късно е установен и извършителят. Това е мъж, роден през 1989 г. с инициали С.В. Задържан е за 72 часа и е образувано досъдебно производство срещу него. Намерени са парите – 1360 лв.”. Това съобщи говорителят на полицията в Ловеч, Габриела Тодорова.

„Има такъв случай”, потвърдиха преди това информацията и от полицията в Троян.

Разбира се, потърсихме позицията и на Величкия епископ Сионий, който е игумен на манастира, но той благоволи да си вдигне телефона само на едно от четирите ни позвънявания, като веднага след това ни затвори и не можахме да разговаряме с него.

Искахме да попитаме епископ Сионий, дали престъплението е било извършено от Станислав Въчин, който в момента е послушник в манастира и се подготвя за монашески подвиг като духовно чедо именно на епископ Сионий. Достоен ли е този човек за монах, ако наистина той е откраднал парите…?!

Искахме да го попитаме още, дали това не е същият, който би камбаните на катедралата „Св. Ал. Невски”, извънредно, а после беше освободен от там, като се оказа, че причината за освобождаването му е била друго подобно провинение, а не заради камбаните… !

УВИ, за пореден път не можахме да разговаряме с въпросния епископ, който или беше в традиционната си епископска дрямка, или просто не пожела да разговаря с нас, или пък има друга обективна причина за това, която не е известна нам.

Питаме, ако това е същият този човек, как епископът го е приел в обителта, при положение, че той вече има провинение пред епископ Тихон в катедралата „Св. Ал. Невски”, преди няколко години?

Това ли са послушниците, бъдещи монаси днес, такива ли са те…? Как се допускат в Църквата подобни хора, защо  и до кога..?

Кощунствено е да се посяга на манастир, на църква, на Божи храм, кощунствено е това да се прави от миряни, още повече пък от хора, които се готвят да стават монаси….! Дали това е същият човек, не можем да знаем, но местни хора твърдят, че именно този е извършителят.

За пореден път Троянският манастир става известен със скандали. Уж епископът го обнови, уж го направи нов, уж прогониха старите монаси, защото били нечестиви, а какво се оказа, грехът се е настанил в обителта, в дома на Бог, привидно монашества, попива парите в касите и се облагодетелства незаконно…!

Жалко, жалко, защото едно се говореше, а съвсем друго излезе за уж „новия” и „прочистен” манастир…! 

За фейсбук-групата "Православни новини" 

сряда, 22 април 2015 г.

КАКВО Е ИНТЕРЕСНО ЗА МЕДИИТЕ ДНЕС..?


Какво е интересно днес за медиите? Това е въпрос, който вълнува почти всички хора, но и нашите колеги, журналистите! Кое е интересно за медиите, дали лошата новина, която е добра, или добрата новина, която се оказва лоша…?

Медиите днес се интересуват от злободневното, те дори го търсят, защото то „продава”, то е шарено, лесно смилаемо, въздействащо, то е „дяволското злато”, само че като че ли понякога забравяме, че не винаги онова, което „продава” е стойностно. Такъв е случаят с опита да фокусираме вниманието на обществото ни върху един рушащ се средновековен манастир само на няколко десетки километра от столицата София.

Медиите сякаш не се интересуват от това да спасим едно средновековно съкровище. Това е новина само за една шепа издатели, но скоро, когато този манастир се срути напълно, тогава вероятно ще се завайкаме – и обществото, и медиите, че не сме обърнали внимание на време! Уви, така е…, стоим и чакаме, а снегът, вятърът и дъждовете през това време планомерно рушат една светиня, която загива заради нас и собственото ни безхаберие!

Ето един пример, как едно събитие, трябва да се отрази от медиите. Това е пример за „медиен интерес” на място, на мястото на събитието:

„Да знаеш на къде си тръгнал е първата стъпка, за да стигнеш там”, гласи едно от популярните късметчета, които всеки е получавал, когато си е купувал кафе. Ние знаехме на къде сме тръгнали, целта ни беше изоставеният Маломаловски манастир в планината Чепън и най-сетне стигнахме там.

Този манастир е средновековен, строен е вероятно към 14 век, унищожаван е няколко пъти, но последните запазени за сега стенописи са от 16 век. Макар в пътеводителите да пише, че образите от стенописите са „груби”, всъщност това съвсем не е така.

Виждаме изоставена, почти порутена стара сграда, явно където са спали монасите, според някои е било игуменарницата. Днес е дом на диви къпини и вероятно десетки видове влечуги и комари.

Пред нас е църквата – окаяна до неузнаваемост, странна, гротескна, почти скрита в шубраците и въпреки това някак величествена. Стои пред погледа ни прегърбена като старица, усмихва ни се с беззъбата си уста, леко ни плаши, но знаем, че е добра.

Пристъпваме към вратата. Побутваме я леко и тя се отваря. Посреща ни удивителна гледка. Иманяри са разровили целия под, от входа до олтара, включително и олтара, търсили са злато.
Хора от околните села твърдят, че преди години, още по времето на комунизма, някакъв човек копал тук и открил гърне със 6 кг. злато. Слязъл в кръчмата в Мало Малово и се напил. 

Похвалил се на останалите и още преди да излезе от пивницата, милицията вече го чакала навън. А златото…, е, златото разбира се изчезнало някъде, но никой не знае къде.
Какъв човек трябва да си, за да влезеш в средновековна църква и да изровиш целия под като къртица…? Не само това, Божият престол в олтара е разглобен, масата е захвърлена на земята, а до нея се търкалят кости….истински…! Това може да са и свети мощи.

В църква се погребват само патриарси, а тук едва ли е погребан патриарх. Монасите се погребват в манастирския двор. Ако костите са на монаси, едва ли ще се търкалят в църквата. Иманярите няма да ги изровят навън и после да ги носят в църквата, пък и те не се интересуват от кости, били те и свети мощи, тях ги вълнуват „конвертируеми” материали – скъпи метали, икони, монети.

Стенописите са в окаяно състояние. Някой добър човек е направил прозорци на църквата, но южният е изкъртен, при положение, че вратата на църквата не се заключва…!

Хора от околните села си спомнят, как като деца идвали в манастира и виждали старите монаси. Тогава те смятали, че тук живее дядо Мраз, защото наблюдавали старец с дълга бяла брада, а в онези години дядо Коледа, по съветски почин беше именно дядо Мраз.

Местните пък разказват, че последният монах, който живеел тук бил някой си Ефросий (може би Амвросий), който починал през 1971 г. и оттогава манастирът запустява, въпреки, че е паметник на културата с национално значение. Може имено въпросният Ефросий да е бил последният „дядо Мраз” тук!


А дали това място ще се съхрани, поне за още няколко поколения, зависи от нас-от настоящото поколение, зависи от това, дали едно такова „събитие” ще се превърне в медийно, дали медиите ще го „харесат”. Не ни остава друго, освен да взкликнем: Дано…! 

За sbj-bg.eu

четвъртък, 16 април 2015 г.

ДА НЕ ПЪТУВАШ В ЧУЖБИНА ПО СЛУЧАЙНОСТ!


Снимка 1


Снимка 2

·        Когато вместо срам, по лицето „изгрява” защитна усмивка…!

Една жена, българка, от София иска да пътува в чужбина, за да продължи образованието си. Това обаче не става, защото не е пусната от офицер от тайните служби на комунистическата държава! Годината е някъде около края на 70-те и началото на 80-те.

Многократно сме писали за възможностите и най-вече за правата на българите да пътуват в чужбина по време на комунистическия режим в България. Примерите за това валят с годините, но и се забравят. Това е и причината постоянно да припомняме конкретни истории, при които българи са били ограничавани да пътуват извън страната по едни или други причини.

Такъв е и случаят с въпросната жена, на която спестяваме името, защото е жива и не сме търсили нейното разрешение, за да описваме историята й с името й. Спестяваме името и на въпросния офицер от тайните комунистически служби, защото и той е жив и също не сме го търсили за съдействие. Всъщност, него и да го търсим за съдействие за настоящата статия, той нямаше как да ни даде разрешение, защото това означава да признае грешката, която е направил преди много години, тоест – не грешката, а престъпленията, които е вършил под привидната маска на това, че работи за държавата и нейната сигурност!

Жената днес работи в един музей като научен специалист. Преди години обаче, когато приключва образованието си в България, иска да замине на специализация извън страната. По това време обаче за това се изисква разрешение от специализирани структури на комунистическата държава. В случая става дума за специализация и пътуване  в капиталистическа държава. Това още повече усложнява ситуацията, защото партията-държава не толерира пътувания в такива държави, защото жителите на социалистическа България по този начин имат възможност да видят, как се живее отвъд „желязната завеса” и това може да им „отвори очите” за реалностите. Това всъщност е най-големият страх на властта по това време.

За да заминеш в чужбина, по каквато и да е причина, трябва да бъдеш щателно проучен и да ти бъде разрешено.

Така въпросната жена кандидатства за специализация в капиталистическа държава, но въпросният офицер не й подписва. Как става обаче това? Самият той години по-късно признава пред свой колега, че когато се натрупат такива молби за пътуване, той ги избирал по фамилии и ако му харесвала фамилията на звучене, то тогава подписвал с резолюция „ДА”, тоест – да замине, ако обаче фамилията не му звучала добре, тогава подписвал с резолюция „НЕ” и човекът не можел да замине.

С една дума, оказва се, че за да заминеш в чужбина, зависи от това, дали звученето на фамилията ти ще се хареса на някакъв офицер в тайните служби, който на напълно случаен принцип подписва и решава бъдещето и човешките съдби!

Един напълно случаен подпис всъщност определя, дали си годен или не за това да правиш научна кариера. Бъдещето на българите в онези години е зависело от настроението на някакъв напълно случаен чиновник с пагони, който с лека ръка си е играел на Господ и е вземал решения, които днес бихме квалифицирали като истински престъпления срещу хуманността и правовия ред за една нормална държава, каквато тогава България, уви, не е!

Минават години и въпросният офицер се пенсионира доста млад, защото държавата създава условия тези хора, понеже са били особено „отговорни” и заети с „високо отговорна работа”, да де пенсионират млади. Въпросният офицер става млад пенсионер и си намира работа, както обикновено, в една от многото охранителни фирми, които в повечето случаи са собственост също на бивши офицери от вътрешното, или военното министерство.

Започвайки работа, офицерът е изпратен като охрана в музей, където работи жената, която не е била допусната да специализира в чужбина, именно от същия човек.

Парадоксът е, че двамата се срещат. Офицерът разбира се не може да помни жената, но жената няма как да не помни човека, който й е отказал пътуване в чужбина, с цел продължаване на образованието, защото този човек на практика й е определил бъдещето.

Жената е специализирала в България и е успяла да стане научен сътрудник. Така тя все пак успява да постигне своята научна цел, но това става с цената на невъзможността да специализира в чужбина.

Офицерът вече е наясно, че тази жена е ограничена да пътува от него. Това обаче не е повод той да се засрами, а напротив, той се хвали с начина, по който е ограничавал хората да пътуват извън България – на случаен принцип. Разказва това на колегите си, като се усмихва, сякаш разказва виц, а не че е нарушил основни човешки права, с което е определил съдби на може би хиляди българи, които е можело да живеят и да работят по различно днес.

Всъщност, повечето хора, които са имали такава власт, почти граничеща с тази на Господ, днес се усмихват, сякаш нищо не са направили, сякаш всичко е било една игра, сякаш онова време е било фикция. Жалкото е, че то никак не беше фикция, а една тъжна и доста стряскаща действителност.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България” в София

Текстове на снимките:

Снимка 1 – Пътуванията на българите бяха силно ограничени по време на така наречения „развит социализъм”.  Снимка: www.az-jenata.bg


Снимка 2 – За да заминат българите в чужбина някога се изискваше специално разрешение. Снимка: asktisho.wordpress.com

„ПРИСПОСОБЛЕНЦИТЕ” – ЕМИГРАНТСКОТО ПОКОЛЕНИЕ НА „СТУДЕНАТА ВОЙНА”


Снимка 1


Снимка 2


·        Как българите в САЩ се капсулират, заради историческите абсурди на времето.

Обвиняват българите в чужбина, че не са единни, че не са задружни, че са разединени и не се подържат. Това е впечатлението на Цветанка Мирчоф, която от 1928 г. живее в САЩ. Тя е българка от София. В Америка Цветанка постепенно вижда, че българите не живеят заедно, не всички, но повечето. За нея е странно, че нейните сънародници от Стария край от един момента нататък са се затворили в себе си и не общуват активно, така, както това би било нормално в София, в България.

Цветанка постепенно разбира, че затвореността на българите е последствие, а не определен от бита факт. След като в България настъпват промени в политическото устройство през 1944 г., българите в САЩ сякаш още повече се капсулират, но вече не като общност, а като отделни индивиди. Това е така, защото се появяват съмнителни личности, които твърдят, че са избягали от комунизма в България, но реално те са прикрити комунисти.

Такива българи има много и те се превръщат в нещо като каста, макар, че всеки работи за себе си. Така например, бащата на известен и днес ляв политик, роден в Ню Йорк, който е и депутат в Народното събрание, обикаля българите в САЩ и събира помощи за България през 60-те и 70-те години на миналия век…!

Интересно, тези пари първо, под каква форма са били събирани, второ, къде са отишли…? Никой не знае, защото този тип „събиране на помощи” всъщност е осигуряване или на лични средства, или на средства за партията в Стария край, която постепенно се превръща в политически монополист.

Тези хора си имат име, те са наричани „приспособленци”. Така ги нарича Тодор Габровски в книгата си „В емиграция и самота” от 2014 г. „Покрай много честни хора и патриоти, в тази среда нахълтваха приспособленци от България…. Те се правеха на големи демократи, дори без всякакво основание искаха да минат за дисиденти. Тези двуличници, за които не се знаеше на кого служат и с какви средства са тук, бяха по-опасни за общуване…”, пише Габровски.

Ето къде се корени причината за това капсулиране на хората, които избират да са сами в един напълно чужд свят. За тях това е по-добре, отколкото да общуват с хора, чийто статут и морал не са особено ясни и обясними.
Проблемът обаче не засяга само българските емигранти, това е нещо, което се отразява и на отношението на местните хора – американци, към нашите сънародници.

„…Американците с някакво предварително недоверие се отнасяха към чужденците, въпреки, че бяха любезни при контакти с тях, дори ако емигрантът е станал вече американски гражданин, тази невидима преграда между тях не беше още преодоляна…”, пише Тодор Габровски.

Така наблюденията на Цветанка се оказват верни. Тя непрекъснато повтаря, че българинът, дори и на Луната да отиде, си остава българин. В това тя влага колкото хумористичен смисъл, толкова и негативен, но и положителен смисъл.
Цветанка е наясно, че общуването с българи, особено нови емигранти, които отиват в Америка след 9 септември 1944 г., може да е опасно. Тези хора може и наистина да бягат от комунизма. Такъв е случаят например с една от приятелките на Цветанка – Сара, която минава през бежански лагер в Италия и едва тогава се установява в САЩ.

В Америка обаче попадат и хора, които не са се отказали от комунистическите си идеи и навлизат в западния свят с цел да шпионират, да прилагат диверсионни практики, което не се одобрява не само от нашите сънародници-стари емигранти, но и от властите в САЩ.

Така постепенно българите-емигранти в Амерка се самокапсулират, превръщат се в хора – единаци, които приемат новия човек от Стария край, но винаги с известна доза подозрение.

Това е една от лошите практики, които изминалия ХХ век наложи в съзнанието на хората – съмнението, че всеки може да е престъпник, лъжец, измамник. Това се отрази съществено и на връзките между хората, дори роднинството беше поставено на изпитание, защото не се знаеше, какво се крие зад него, и дали зад него има нещо повече от това, което се показва традиционно! Все пак разстоянието и политическите особености на времето бяха създали вече определени граници, дори и сред най-близките!

Така се оформя и нов етап в историята на родната ни емиграция в Северна Америка, когато художествената самодейност и културната деятелност като цяло, която е толкова характерна за по-ранния период, постепенно намалява драстично.

Едва години по-късно, когато са възстановени прекъснатите дипломатически отношения между България и САЩ, емигрантите ни постепенно започват отново да се отварят към своите сънародници – също емигранти в САЩ. Това е процес, който продължава много по-дълго от процеса на затварянето на хората в себе си.

„Студената война” нанася наистина непоправими щети и на психиката на хората. Цели поколения стават жертва на шпиономанията и  ченгеджийските номера на историческото време.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България” в София

Текстове на снимките:

Снимка 1 – Цветанка Мирчоф на сватбата си със съпруга й Найден от Ловеч – юни 1927 г. – Снимка: Архив на автора.


Снимка 2 – Емигранти от Сицилия, 1906 г. – Снимка: Луис Хайн, http://econ.bg/