петък, 28 април 2017 г.

ОТНОВО ЛИ НИ Е ВИНОВЕН РОНАЛД РЕЙГЪН…!?

Снимка: Факти
България днес излъчва много фалшиви тонове в отношението си по членството си в ЕС и НАТО, както и при солидарността й в общи позиции и действия на ниво общоевропейска платформа и общи мероприятия на НАТО, както и с отделни страни-членки на Алианса, с които участваме в общи активности. 

Истината е, че България стана пълноправен член на международните организации, но така и не ги прие със сърцето си! Ние все симулирахме и продължаваме да симулираме и сега, все едно наистина приемаме условията, но…не съвсем, не напълно и определено – не както се очаква…!

Българите имаме особен манталитет, когато се касае за задължения. Ние все искаме да получаваме облагите от членството ни в ЕС и НАТО, но когато дойде моментът да дадем, тоест – да си изпълним задълженията, които се очакват от нас, ние се измъкваме и дори се сърдим, че искат от нас такива неща…!

Ето точно от тук започва и проблемът! Ние сме българи всички, но много от нас са „алкохолни“ българи – бием се в гърдите като големи патриоти, когато сме на масата, когато викаме „Наздраве…!“. Когато обаче изтрезнеем от алкохола, патриотизмът ни се изпарява, заедно с него!

Днес ние сме по-скоро формални членове на НАТО, формално участваме в общите действия. Повечето българи ликуваха, когато ни приеха в ЕС. След това обаче се появи класическият и станал вече традиционен евроскептицизъм. Ние отново искахме да получим нещо, без обаче да дадем в замяна абсолютно нищо!

Тези дни в София, на входа на южния парк беше открит бюст-паметник на американския президент и емблематичен политик на ХХ век – Роналд Рейгън. Почти веднага, още в същия ден, или пък нощ, паметникът беше залят с червена боя…! Това не е просто неуважение, това е преди всичко – гавра…! Целта е да се демонстрира не само неуважение, а – да се покаже отношение, при това категорично негативно отношение към САЩ! От една страна България е член на НАТО, от друга страна обаче много от хората все още сякаш ги тегли на изток, към Русия, но по-скоро към СССР. Така, разкрачени между НАТО и Русия, ние не можем, или просто не искаме да определим еднопосочна, целева и постоянна политика към общите действия и общата политика.

Българите обичат Русия и мразят Америка, но нямат нищо против, когато Америка им ремонтира нещо, или им направи път, или пък им построи някаква сграда за удобство, както стана например в Сливен, с една детска градина, която беше ремонтирана преди години...! Така отново стигаме до ситуацията – съгласни сме да получаваме, но не искаме да даваме…! Именно от това противоречие се ражда омразата, което е лицемерно приемане на общите правила, но реално продължаваме да си караме по нашите си правила и това ни изнервя, а заради нервите – мразим…!

Биенето в гърдите и повтарянето на балканската мантра: „Болгар, Болгар..!“, е характерно за нашите географски ширини, но това по никакъв начин не работи в полза на нас.

Обругаването на паметници вече е традиция, проблемът обаче не е само в това! Въпросът, който се поставя е, какво бил направил Рейгън за нас, за България, че да му издигаме паметник в София…!? В случая ние отново разсъждаваме на парче, само за нас си, отделно от другите, въпреки, че сме реална част от общността.

С действията си, президент Рейгън е направил много за всички, не само за САЩ, или за когото и да е друг. Така той е спомогнал за подобряването на средата за сигурност в света, като по този начин е помогнал в частност и на нас, като част от този свят! Ето това е направил Рейгън за нас…, и за нас…!А лицемерието ни, когато коментираме личности от световна величина издава само провинциалния ни комплекс, от който не просто не можем да се излекуваме, а сами го подхранваме, за да се чувстваме значими в собствените си очи!

Предпочитаме лениво да полегнем на лявата си кълка, с тайната надежда, че това не се забелязва, че останалите са глупави и няма да обърнат внимание…! Не, няма глупаци, вече няма глупаци…и всичко се вижда, за това обаче сме си виновни ние самите, а не Рейгън, или някой друг…!

Тази привидност е толкова характерна за повечето българи! Те са големи „мъже“, а когато ги попитат, какво точно искат, те веднага подвиват опашка и отстъпват, сякаш всичко е било само една демонстрация. „…Той ли ще ми каже на мен бе, аз това по-добре го знам…“, е дежурната фраза, с която повечето нашенци се припознават сами себе си…! Това е някакъв самороден „престиж“, който е толкова фалшив, колкото „пълноценно“ ни е и членство в НАТО и ЕС.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

четвъртък, 27 април 2017 г.

КОГАТО КЪЩАТА НЕ БЕШЕ ДОМ, А "ДОМЪТ" БЕШЕ ОПИТ ЗА ЗАТВОР!

При комунизма, сякаш нямаше бедни хора, нямаше хора без домове, но...само сякаш беше така...! И сега, а и тогава има хора, които изпадат по една или друга причина от социалната стратиграфия на обществото и понякога се случва и така, че остават и без дом. Такава е ситуацията и с повечето българи, които са напуснали  родината си и са се превърнали в емигранти. Тук става дума за недостроения дом „Родна стряха" в София. Този "дом" трябваше да е именно "дом" на нашите емигранти..! Иронията на съдбата обаче е пълна, защото именно онези, които изгониха стотици хиляди сънародници от България, след това започнаха строителство на техен "дом"...! Онези, които наричаха напусналите родината си с грозното наименование "невъзвръщенци", решават да се "погрижат" за комфорта на същите в същата тази родина, която ги е прокудила като не свои деца...! 

Започнал като инициатива през 1983 г., "домът", когато е първата копка, реално стартира като строеж едва през 1985 г. Предвижда се да е готов през 1990 г. Демократичните промени у нас, от есента на 1989 г. обаче, водят до постепенно спиране на градежа и той замира за десетилетия, така се стига до днес, когато "домът" на практика е един строителен скелет...! 

Само на няколко десетки метри от този емигрантски "дом" е мостът над бул. "България", койтко буквално прелита над една от най-важните пътни артерии в столицата ни. Под този мост "живее" един скитник. Този мост, по-скоро това подмостие е "домът" на този странен човек! Той живее в България, на булевард "България", днес, а тогоре му минава околовръстният път, който във всички смисли на думата заобикаля и България, а и булевардът, който носи това име...! 

И ако емигрантите ни остават без своя "дом", защото се оказва, че за него няма пари, то този скитник, съвсем близо до въпросния "дом" е намерил свой личен такъв - под моста, в някакво изоставено, пълно с боклуци и тъмнина помещение...! 

И макар да е спряла полицейска кола именно под моста, това по никакъв начин не смущава скитника, който излиза от "дома" си, за да свърши някои свои неотложни физиологични нужди! Скрита под моста, полицията дебне нарушители, но скитникът не е опасен, нито пък е интересен за някого. Той просто е един скитник без дом, който живее под мост..! 

Каква ли безмерна наглост трябва да притежава човек, за да стигне до там, да мародерства собствената си съвест, а и памет...!? Да изгониш свои сънародници като "мръсни кучета" от дома им, само защото не мислят като теб, само защото нямат твоите политически възгледи и след това да им строиш "дом", при положение, че си им взел дома...това е меко казано нахално! Ограбено е настоящето им и бъдещето им, заради миналото им...! 

Много българи напускат родината си, защото не са съгласни със статуквото, не са съгласни с налагането на определен начин на мислене и си "позволяват" да мислят самостоятелно! 
Този дом „Родна стряха" не е просто един абсурден анахронизъм, той е преди всичко пълен абсурд и на времето си, а днес - още повече...! 

Какъв е смисълът от това да строиш "дом" на някого ли...?! Смисълът е в това, да създадеш възможности за ограничаване, да регулираш, макар и дистанционно, престоя му в България, а организирането е начин за директен контрол! 

Във въпросния "дом" има и хотелска част. Вместо емигрантите ни, които посещават родината си да спят при роднини и по хотели, за тези, които вече нямат живи роднини, те могат да отсядат имено в този хотел. Той от своя страна създава идеални възможности емигрантите ни да бъдат следени, къде ходят, какво правят, с кого се срещат, въобще - да се анализира, какви са спецификите на престоя им в родината! 

По този начин се канализира целият процес и се обхващат всички възможности, които да попаднат евентуално извън обсега на тоталния политически контрол. 

Същото се опитва да прави и така наречения "Славянски комитет", който уж организира културно-просветна програма за емигрантите ни, които посещават родината си, а в същото време, по този начин ги контролира  и се опитва да им промива мозъците, като им вкарва идеи за панславизъм, родолюбие от интернационален тип и други подобни идейни проекти, които са до такава степен лишени от някакво конкретно и практическо съдържание, че направо звучат нелепо и дори цинично! 

Ако не стане, чрез въпросния "Славянски комитет", емисари на който посещават домовете, в които отсядат емигрантите ни в България, когато пристигнат, то трябва да стане през хотела на въпросния "дом" за емигранти! Уви, целта е ясна, посоката е ясна, методите - също - идеологическа „просвета“…! 

Хотелът във въпросния "дом" на практика се оказва "златна клетка", където емигрантите биват "заловени" и идеологически организирани! 

Това са двата начина за обхващане на емигрантите, без открита репресия. Така символично емигрантите ни остават без свой "дом", а дори и скитникът под моста на бул. "България" е намерил такъв, в лицето на това изоставено, тъмно и мръсно помещение! Хотелът, замислен като удобство всъщност е директен опит за мека репресия със същата агресивна цел - тотален контрол върху целия живот на всички в страната!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник "България" в София




КОГАТО ЗАПАДНИТЕ АВТОМОБИЛИ ИЗПРЕВАРВАХА ИЗТОЧНИТЕ…!

Купуването на лека кола по време на комунистическия режим у нас винаги е било истинско предизвикателство. Дори и за обикновена руска кола се налагаше да се чака с години! Когато се раждаха децата, родителите им ги записваха  в списъци на чакащи и докато пораснат им идваше редът, при това евентуално, за да се доредят да си закупят автомобил! Това обаче беше системата за рускитте автомобили, а за западните – единственият начин беше “Кореком” – магазинът – витрина, в който имаше всичко, но малцина българи можеха да пазаруват от там, защото повечето нямаха валута, която се изискваше, за да се закупи каквото и да било от там. 

Магазинът предлагаше богат асортимент – от дъвки, до леки автомобили! Един от хората, които можеха да пазаруват от “Кореком” свободно беше и актьорът Никола Анастасов, който притежаваше единствения лек автомобил “Ситроен” в квартала, в който живееше в центъра на София! Артистите и певците бяха част от една група хора, упражняващи определени професии, които получаваха като хонорар и конвертируеми пари, което им позволяваше да пазаруват в тези скъпи и недостъпни за всички българи магазини. 

Западните коли бяха почти недостижима мечта за болшинството от българите, защото бяха и скъпи, и недостъпни, а и трудно можеше да се достигне до покупка на такава кола, защото властите в онези години упражняваха тотален контрол на движението на всички видове валути. Без тях пък достъпът до “Кореком” на практика беше невъзможен! Често се правеха и хайки от политическата полиция, тогава наричана по съветски образец – милиция, при които се залавяха хора, които имаха долари и пазаруваха в магазина, но нямаха обяснение, от къде имат тази валута. Това предполагаше, че са се сдобили нелегално с нея на черния пазар за пари и такива биваха прибирани в поделенията на Министерството на вътрешните работи за идеологическа, а не рядко - и за физическа обработка…! 

Без долари не просто не можеше да се купи кола, дори и мбомбони от “Кореком” не можеха да се купят…!  И така артисти и певци напълно легално можеха да пазаруват от “Кореком” и те често се снабдяваха със ефектна и атрактивна западна кола, масовото купуване на която беше ограничено по една основна причина: хората можеха да сравняват…! 

Съветските марки автомобили бяха тромави, тежки, груби и твърде простовати в дизайна си. Западните коли бяха много по-елегантни  на външен вид, а и – много по-модерни във всички смисли на думата – и по-бързи, и по-ефектни, и по-предпочитани в крайна сметка! 

Така постепено, на основата на естествения търговски подбор, хората разбираха, че западните автомобили са по-добри от съветските и онези, които се произвеждаха в социалистическата система, а това за властите у нас вече представляваше форма на опасна, пасивна, идеологическа диверсия. Самото присъствие на тези автомобили в България беше нерегламентирано западно влияние, което не можеше да се контролира от властите и това създаваше редица проблеми за тях. 

Човек можеше да се сдобие със западен автомобил само ако е избран за това, ако му е позволено и ако на базата на първите две – има съответните специфични финансови възможности! 

Една голяма част от тези, които имаха привилегията да управляват западни коли ги имаха още от преди установяването на комунистическия терор у нас и просто ги подържаха технически, колкото се може по-продължително време.  Такива хора обаче се възприемаха от властите като контрареволюционери, които икономически саботираха социалистическата система, като не си купуваха “социалистически” автомобили, а предпочитаха старите, но западни коли! Това автоматично ги превръщаше, поне някои от тях, в аутсайдери за обществото ни в онези времена.

Днес една голяма част от тези ретро-автомобили са в импровизираните музеи на социализма в градовете Пещера и Кочериново. Само тук вече могат да се видят тези истински и екзотични спомени от вече не чак толкова близкото ни комунистическо минало, когато за да управляваш западна кола, се искаше да притежаваш освен задължителното свидетелство за правоуправление, също и извънредното “право”!

Днес, от гледна точка на съвремието ни, това може и да изглежда, а и най-вероятно е така, напълно ненормално, но нека се замислим, до колко бяха нормални онези времена, в които за да имаш автомобил, бил той и обикновена съветска “трошка”, трябваше да се чака с години, а не са рядкост случаите, когато и след години се оказваше, че редът е бил напразен, или няма наличност, или нещо друго се е объркало...! 

Карането на западна кола се възприемаше като демонстрация, защото това отличаваше човека от останалата маса. Тогава обаче всички трябваше да са равни, никой не биваше да се отличава по никакъв начин, а карането на различна кола беше отлика. Постепенно и тези западни автомобили се амортизираха и изостанаха в задните дворове на къщи и кооперации и ръждясваха редом до „новите“ „социалистически“ коли. Който имаше пари ги ремонтира, но едва след годни, когато тези автомобили се превърнаха в безценни атракции, които днес участват в авто-шоу-програми и прославят собствениците си, поне тези, които са ги запазили и са вложили доста средства, за да ги възстановят в първоначалния им вид! 

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к “България” в София




КАК “ИЗТОКЪТ” ПЕЧЕЛЕШЕ ОТ “ЗАПАДА” ПО ВРЕМЕ НА “СТУДЕНАТА ВОЙНА”…!?

Един от най-големите проблеми на комунистическите държави е свежата конвертируема валута. Поради ограничените икономически възможности и политическата си специфика, този тип държави нямат достъп до отворена и активна търговия с останалия свободен свят. Така осигуряването на валута постепенно се превръща в крайна необходимост. Властите търсят каквито и да е възмможности, за да се сдобият с валута. Така омразната им Америка се оказва, че е необходимото “зло”, единствено и само защото притежама много долари! 

В България например, комунистическият владетел Тодор Живков се опитва лично да съдейства за завръщането на един единствен емигрант, поне за този случай е известно. Става дума за дългогодишния ни емигрант Христо Серафимов от Сапарева баня, който живее в Детройт, САЩ. Живков уверява роднините му, че няма да го репресират, когато и ако се завърне, защото е напуснал държавата години преди устаеновяване на комунистическия режим…! Това е толкава абсурдно, точно колкото и цинично, особено като се има предвид, че излиза от устата на един категоричен комунистически диктатор! 

Целта на тези напъни на Живков са да си осигури свежи долари за външна търговия. Това може да стане и чрез пенсията на Христо Серафимов от САЩ, която да се харчи в България. Живков дори си позволя да коменптира пред роднините на Серафимов, че с парите от пенсията му може да се закупи един комбайн за нуждите на някое трудово-кооперативно земеделско стопанство /ТКЗС/. Това е легалният начин комунистическата държава да придобие американски долари, с които да търгува на външния пазар за стоки от крайна необходимост, които не може да си осигури по линия на Съвета за икономическа взаимопомощ – социалистическият еквивалент на Европейската икономическа общност в онези години. 

Другият начин за достъп до валута е незаконната търговия, каквато страната ни определено практикува, като продава оръжия на трети страни в ембаргова ситуация. 
Всъщност, нещата не са се променили особено много от тогава. Днес Северна Корея отново действа по същия начин, само че доставянето на валута се осъществува по доста по-краен начин, като скрупулите са отпаднали почти напълно пред необходимостта. 

Експерти по азиатски комунистически тоталитаризъм споделят, че върховният ръководител на КНДР - Ким Чен Ун, изпраща свои “икономически роби”, които се образоват извън страната и започват работа в чужбина. Те получават политическа поръчка да се изградят като добри специалисти, за да могат да се реализират професионално и по този начин – да печелят добри пари! Заплатата си обаче те са длъжни да превеждат на определени от диктатурата банкови сметки, като за себе си оставят съмсем малко от нея, само за да могат да преживяват и да продължават да работят в полза на диктатора Ким Чен Ун. 

Тези пари отиват предимно за капризите на върховната власт, а каквото остане и ако остане, се изразходва за най-неотложни нужди, които са предимно в областта на въоръжаването и което изисква конвертируема валута! 

Разбира се мащабите и границите на безнаказаност и безпрецедентност леко се видоизменят в различните епохи и при различните специфики на политическите режими от тоталитарно-комунистически формат. 

Така или инаече, достъп до свежа валута на държавите от така наречената “социалистическа система” не се е изменил особено от годините на “студената война”, когато да търгуваш свободно не беше допустимо. 

Днес, когато Северна Корея също е изолирана от международната демократична общност заради агресивния си политически нрав, тя прибягва свободно до напълно нелегални, антихуманни и откровено криминални практики, за да си осигури нещо, от което има остра нужда – пари за въоръжаване и подържане на политическия тероризъм в страната. 

Тези политически системи нямат друг избор, освен да нарушават международно-правните норми, те са поставени в условията на изключителна необходимост и максимално се възползват от това си състояние! 

България като една класическа тоталитарна държава от азиатско-комунистически тип също търсеше и намираше начини да си осигури долари и друга конвертируема валута. Продажбата на оръжия на трети държави, в противоречие с международните правила, беше само един от методите. Другият беше чрез експлоатиране на роднините на емигрантите, като ги агитираха те да карат своите близки да се завърнат в България, за да може държавата да се възползва от пенсиите им на Запад! 

Събираха се също и помощи, които кой знае в кой джоб на служител от партийното ръководство попадаха…!

Комунизмът не се притесняваше да придобива и да харчи парите на “загниващия капитализъм”. Лицемерие е обяснимо, когато неискреността се е настанила  на мястото на политическата безропотност, която години наред изповядвахме като най-верен сателит на “големия брат” – СССР…! 

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к “България” в София

събота, 22 април 2017 г.

НАЦИОНАЛНА ПРОГРАМА ПОДПОМАГА 118 ОБУЧЕНИЯ И 9681 ДЕЦА ПО СВЕТА

Снимка: България СЕГА
Министерският съвет на Република България одобри неотдавна единадесет  национални програми за развитие на образованието през 2017 г., които ще осигурят допълнително финансиране на политики и мерки за равен достъп до качествено образование. Средствата се осигуряват от държавния бюджет чрез бюджета на Министерството на образованието и науката.

Сред утвърдените национални програми е и: "Роден език и култура зад граница".

Вестник „България“ отправи запитване, чрез своя кореспондент в София, до образователното министерство в София и се получи официален отговор, в който надлежно информират за предстоящата програма и бенефициентите, които могат да кандидатстват.

Националната програма „Роден език и култура зад граница“ е израз на държавната ангажираност към конституционното право на българските граждани да изучават български език и към правото на българите, живеещи извън Република България, да получават подкрепа от български институции чрез осигуряване на учебници, учебни пособия, материални средства или по друг подходящ начин за обучение на български език, за изучаване на българска литература, история и география на България.

С националната програма се осигуряват условия за финансово подпомагане изучаването на български език и литература, история и география на България от българите зад граница, както и за провеждането на извънкласни дейности, които да съдействат за съхраняване на националното самосъзнание, бит и култура.

Повишаването ефективността на обучението на българските деца в чужбина е необходимо условие за успешното им интегриране в българската образователна система след завръщането им в България. То е израз на отговорността на българската държава за съхраняване на българския език и култура сред българските общности, установени трайно или краткосрочно в чужбина.

Финансовите средства, осигурявани от МОН са предназначени за закупуване на учебници и учебни тетрадки, учебни помагала, книги от български автори, подпомагащи обучението, в т.ч. и за подготвителна група, дидактически материали, както и аудио-визуални продукти и художествена литература (съгласно учебните програми по български език и литература).  Пари са предвидени също и за осигуряване на подходящи помещения за обучението, заплащане на часове за обучение по български език и литература, по история и география на България, както и за възнаграждение на ръководителите на извънкласните дейности, свързани със съхраняване на националното самосъзнание, бит и култура. Средства са предвидени още и за кандидатстудентски курсове за продължаване на образованието в български висши училища, за закупуване на фолклорни костюми и народни музикални инструменти.

През учебната 2016/2017 година МОН подпомага на проектен принцип, финансово, методически и организационно, чрез програма „Роден език и култура зад граница“, общо 118 организирани обучения по света, в които са обхванати 9681 деца и ученици от предучилищна възраст до 12 клас.

Срокът за изпълнение на програмата е от 01.07.2017 г. до 30. 06.2018 г. Общият бюджет на програмата е 1 200 000 лв. Предвидени са до 40 хил. лв., за мониторинг на програмата за 2016 г. и за 2017 г., до 10 хил. лв. – за поддържане на електронен регистър на издадените удостоверения за проведено обучение, до 4 500 лв. – за разработване на тестове и материали за кандидат-студенти от чужбина и до 25 хил. лв. за разработване на учебни програми по български език. Бенефициентите могат да кандидатстват за една, няколко или за всички дейности.

Основни бенефициенти по програмата са: организации на българи в чужбина, дипломатически представителства на Република България в чужбина, български православни църковни общини в чужбина, българските държавни училища в чужбина. 

Максималната стойност на един проект е 40 000 лв., но не повече от 200 лева на дете/ученик. Размерът на лекторския час е до 30 лв.  Одобрените проекти се финансират авансово в размер 70 на сто от одобрените проектни суми в срок до три месеца от одобряването на проекта.  Окончателното разплащане в размер на 30 % от одобрените проектни суми се извършва до 23.12.2017 г.

Обучението, извънкласната дейност и кандидат-студентските курсове се организират и провеждат за най-малко 10 деца/ученици или за най-малко 8 кандидатстуденти. Самостоятелни паралелки/групи в случаите, когато се провежда обучение, се формират при наличие на най-малко 10 ученици за съответния клас/съответната група и на най-малко 8 кандидат-студенти за съответната група.  На учениците, завършили обучение по български език и литература, по история и цивилизации и по география и икономика, се издава удостоверение за проведено обучение, подписано от учителя и ръководителя на организацията/институцията.

Палитрата от възможности и предоставеното разнообразие на бенефициенти осигурява достъп на достатъчно хора и институции до програмата и създава условия за постигане на едни наистина добри резултати!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

четвъртък, 20 април 2017 г.

КАК „АМЕРИКАНСКИЯТ ЦИКЪЛ“ ЕДВА НЕ ВЗЕ „ГЛАВАТА“ НА ЕДИН БЪЛГАРСКИ ОФИЦЕР…!

Снимка: Екип 7
В годините на комунизма в България един командир от тогавашните Ракетни войски се интересува от цикъла за подготовка на ракета на стартова позиция. Отговорът, който той получава в доклад, кой знае защо гласи: „…Джазова работа, американски цикъл…“. Това си спомня ракетчикът от Ихтиман Живко Генинпанев, в книгата на Димитър Атанасов „Столицата на ракетните войски“. 

Историята продължава още по-интересно. Този отговор достига до един от политическите офицери и той привиква отговорилия, за да дава обяснения, какво точно е имал предвид, когато казва „джазова работа“ и особено – „американски цикъл“…!

Това е само един епизод от историята, но той е показателен за годините, в които се осъществява това явление и при условията на така наречения развит социализъм, постепенно и плавно преминаващ в комунизъм!!! По това време в поделенията в Българската армия, която в онези години се нарича Българска НАРОДНА армия, като всичко останало, което трябва да е „народно“, по съветски почин, служат и така наречените политически офицери. Това са политкомисари, които съществуват още от времето на така наречената „отечествена война“, или по-точно – втората фаза на Втората световна война, когато България вече воюва срещу Германия, на една страна с вездесъщия СССР и неговите политически и военни сателити.

Политическите офицери на практика са истинските ментори, които командват, защото властта им реално и по ранг е над тази на самия командир. Тоест така нареченият „заместник-командир по политическата“ /ЗКПЧ/, или политкомисар, или просто - политически офицер, е началник на всички в съответното военно формирование. Така комунистическата партия се оказва контрапункт на армията, или армията се командва реално от партията.

Именно поради тази причина политическите офицери са възприемани като страшилища в поделенията, защото една лоша атестация от тях може да коства кариерното развитие на войник, старшина или дори и офицер…!

Точно такъв е случаят и тук, с отговорът за ракетата…! Вероятно става дума за шега, вероятно това е иносказателен отговор на военнослужещ за ракетата. „Джазова работа“ като израз доста години се използваше  у нас като архаизъм, който указва някаква сложна система. Джазова, демек – чуждестранна, това се има предвид. Добавката в словосъчетанието: „американски цикъл“, по всяка вероятност трябва да затвърди впечатлението за сложност и нищо повече. Това обаче привлича вниманието на политическите офицери и се поражда проблемна ситуация.

Това е и ролята на въпросните офицери – да дебнат, да съблюдават за „реда“ и „правилната“ идеологическа нагласа на останалите военнослужещи. И те точно това правят – буквално дерибействат, за да си изпълнят максимално задълженията и по този начин да се застраховат, че са постигнали очакваното от тях. Те са представители на може би най-опасния и мракобесен  тип военнослужещи в тогавашната ни силно идеологизирана армия, защото заради мнението им понякога са спирали развитието си в професията кадърни офицери и старшини, които са имали неблагоразумието да попаднат случайно, или не, в полезрението на политическите офицери.

Дори само споменаването на каквото и да е „американско“, било то и в рамките на една шега, или пък просто пуснато в пространството като опит за сравнение или характеристика, може да доведе до достатъчен повод за репресия в онези години.

Американски цикъл“ представлява проблем за тогавашните „тайни служби“ в армията ни, защото става дума именно за „американски“…!

По този начин се формира пропагандата не само в армията, но и в държавата въобще, защото е необходимо да се формира определен тип мислене, в определена посока. Америка е най-голямата заплаха за комунистическите държави, защото тя е водещата военна сила в НАТО в онези години, когатно то основно противостои на социалистическия „Варшавски договор“.

По това време в България битува мнението, че всичко, което касае Америка е лошо и непременно е „контрареволюционно“. Това се представя като опит за реакция срещу социалистическата система, която се крепи на комунистическия „идеал“.
Именно поради тази причина, когато въпросният офицер от историята в началото, докладва за „джазова работа, американски цикъл“, това е прието за опит за реакция. И понеже реално реакция няма, политическият офицер, прихванал информацията, раздухва случая, защото това му е шансът, да оправдае съществуването си – да се хване за случая и да го представи като огромен проблем, който той е разрешил, със своите сили и средства!

Така от една шега, от една реплика, пусната в ефира като напълно случайна, се стига до наистина голям проблем, който в крайна сметка рефлектира върху автора й – обикновен младши офицер от тогавашната Българска народна армия, чието име дори не ни е известно. По всяка вероятност той е бил санкциониран по някакъв начин, дори и да е било напълно символично, защото това е трябвало да се използва за назидание на всеки, който дори би дръзнал да се пошегува на тази тема, с такива реплики…!

Абсурдите на историческото време винаги са били напълно адекватни на политическата ситуация. Тази история е само един от вероятно хилядите примери за това, как в една епоха са се случвали неща, които от позицията на днешния ден ни изглеждат най-малкото глуповато…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ   

кореспондент на в-к „България“ в София

КОГАТО УСМИВКАТА Е НЕУМЕСТНА, А ОПРАВДАНИЕТО ЗВУЧИ ТЪПО!

Снимка: Delo.bg
Българинът е голям присмехулник! Той е в състояние да се присмее на почти всичко и на всеки. Дори и когато това е неуместно, да не кажем направо и невъзпитано, българинът може да се изсмее, а сетне да се извини неформално, все едно: „Е, кво толкова е станало…!!!???“.

Преди години се изсмях на една баба, която, минавайки покрай снежна пързалка, която сам бях направил, се подхлъзна и падна!!! Още докато се смеех и аз се подхлъзнах, но не просто паднах, а се понесох по моята пързалка чак до долу…! Обикновено така се случва, когато правим нещо неестествено, нехарактерно, несвойствено, неправилно - веднага следва баланс – изравняване на „налягането“ и ситуацията отново се калибрира.

За какво става дума обаче тук и сега, за смеха…! Българинът се смее, но понякога, всъщност доста често, въобще не е на ясно, за какво и на какво точно се смее…!

Смехът на българите е много особен смях, едва ли има друг народ в Европа, пък защо не и по света, който да се смее като българите – необяснимо, направо безпричинно…! Този особен смях е, когато го хванат на тясно. Попитайте някой, за кого е гласувал на последните избори, без значение, какви са те и вижте онази усмивка на засраменост…някакъв особен вид „момински свян“ – продиктуван от почти пълно безсрамие! Всъщност българинът сякаш се срамува, че е гласувал, поради което този смях, който показва при такъв въпрос е по-скоро едно глуповато хилене, което върви с гарнитура от някакво напълно неискрено „откровение“!

Ако обаче го попитате, за кого точно е гласувал, което признаваме не е чак толкова тактичен въпрос, вариантите са два - или не знае, или не иска да каже, но отново се хили…тъпо…! На пръв поглед – нормално, все пак вотът има гарантирана от законите тайна. В същото време, дори и в един неформален разговор, повечето не биха признали, за кого са гласували. Тогава започва онова хилене - хилотене, което е меко казано просташко! Какво толкова има да споделиш, за кого си гласувал, поне пред приятели…!? Освен ако опасенията са, че е направено нещо нередно, тайно и нарочно, тогава няма обяснение и поведението с хиленето е оправдано…!

Ето за това хилене говорим, българинът когато се е „наакал“, образно казано, се хили. Имаше един подобен анекдот. Настрадин ходжа се „посрамил“ в гащите, но как да признае на жена си и решил да се измъкне, като разкаже следната история: Вървя си аз из гората и гледам насреща ми един лъв! Че като се уплаших, качих се на едно дърво, обаче лъвът и той се качва, аз се хвърлих и се хванах за клона на съседното дърво, едва не паднах, но успях да се задържа. Лъвът обаче и той – след мен…! При този разказ жената на Настрадин ходжа се изненадала и казала,        че при такъв случай би се „посрамила“ в гащите от страх…! Едва тогава Настрадин признал: „Е и аз това казвам де…!“.

Българите сме именно на този принцип, сами да признаем, че нещо сме сгафили е почти невъзможно! А когато ни хванат на тясно, изваждаме онази усмивка, която е колкото нахална, точно толкова и жалка, тъпа, неадекватна…!

Гласуването е процес, който изразява най-пълноценно личната воля. Повечето хора обаче, когато не притежават такава, гласуват по инерция или просто по навик и се получава гаф. Те уж правят нещо волево, но то е на напълно случаен принцип, което издава пълната липса на основателна цел, оправдана ценност и осъзната посока!

Тогава българите се хилим тъпо, защото не можем да обясним, защо аджеба така сме гласували, или пък не сме гласували. Същото е и когато попитаме българите за политически пристрастия, но най-вече за отношението им към комунизма въобще. Всички са наясно, че по време на комунизма у нас, наред с положителните неща, защото винаги има и такива, имаше и редица откровени криминални престъпления, дори и престъпления срещу човечеството! В същото време, когато заговорят за това, някои се чувстват сякаш засрамени и вадят отново онази усмивка, като че ли ни казват: „Абе така е, ама и не съвсем…!“. Е, кое „не е съвсем“, че нямаше убийства в затворите ли…, че нямаше политически затворници…, че нямаше лагери на смъртта…, че нямаше издевателства над невинни…, или пък че нямаше облагодетелствани фамилии, които дерибействаха във всички смисли на думата, единствено и само, защото бяха „избрани“ и „правоимащи“…!?

Същото и е отношението към емигрантите ни: „те онези са си добре там, имат всичко, правят си каквото искат…!“, смятат повечето нашенски „разбирачи“ „доктори на науките“ по „науката“ „Аналитична всичкология“…!!!

Ама тези емигранти, как са постигнали всичко, какво им е коствало това, никой не го интересува, но коментира, а когато му дадеш примери, че за да успееш се иска много, ама наистина много труд  и компромиси–веднага излиза онази дежурна усмивка, като на „посрамен“ в гащите!

Това е присмехулщината на нацията ни! Когато стане дума за миналото ни на тоталитарна държава, за сравненията със сега, когато уж не сме такава държава, някои все още имат носталгия, ама не за друго, а просто защото тогава са били млади…! Само че не е редно да се припокриват механично личните романтични спомени с политическите реалности. Да, тогава са били млади, но докато са били млади, в същото това време хора са умирали от репресии, напускали са родината си принудително, прокудени от обстоятелствата, за да се спасят от някакво неоправдано и необосновано преследване, ставали са свидетели на ужасяваща агресия от всякакъв тип и срещу себе си, а и срещу свои близки и познати…! И това с една посредствена усмивка, тип: „Е, да де, ама то е минало…!“, не става, защото не е честно пред паметта на тези хора, не е честно пред историята….!

Безпаметното снизхождение на хиленето не е достатъчно, когато става дума за престъпления! И ако гласуването и политическите пристрастия днес могат да минат с една „оправдателна“, макар и тъпоумна, усмивка, то прогонването на хиляди българи от родината им заради това, че са мислили по определен начин, или пък репресираните, не може да се компенсират със същата…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България“ в София