събота, 6 февруари 2016 г.

„СТОБИЙСКИ АРХИМАНДРИТ” – НИ РИБА, НИ РАК…!

Абсурдите в родното БПЦ продължават. Оказва се, че може да си едновременно и архимандрит, и епископ…! Да, да, напълно е възможно, поне така е в титулатурата на „Стобийски” архимандрит Дионисий – председател на църковното настоятелство на патриаршеската ни катедрала „Св. Ал. Невски”.

Припомняме, че Синодът ни гласува изборът на архимандрит Дионисий за епископ с титлата „Стобийски” вкрая на 2014 г. Малко по-късно, заради протести и писма от интелектуалци, патриарх Неофит оттегли предложението си за хиротония. Днес, архимандритът се подписва като „избран, утвърден и наречен за епископ Стобийски”.

Интересно, как, след като самият патриарх е оттеглил предложението си за епископска хиротиния, Дионисий е решил, че той е вече такъв…!?

Ако предположим, че под „избор” се разбира това, че Синодът е гласувал предложението на свое заседание, то след това, на следващо заседание е взето друго решение, като е гласувано оттеглянето на предложението на патриарха, Дионисий да стане епископ.

Второ, „наречението” е на ниво махленско питане. Вика се кандидатът, пита се, дали иска да стане епископ и това е процедурата по „наречение”. Дори и да е бил „наречен” за „епископ Стобийски”, то решението на Синода, когато гласува контрапредложението на патриарха за оттегляне на кандидатурата на Дионисий за епископ, на практика отменя „наречението” като такова. Това е така, защото един махленски разговор не може да има по-висок статут от решение на Свети Синод!

И трето, какво значи „утвърден”!?!?!? Утвърждават се митрополити и патриарси, макар, че такава процедура не е предвидена в Устава на БПЦ, това е по-скоро руска измишльотина, която ние, разбира се, охотно приемаме! Ако под „утвърждаване” се разбира първата официална служба на съответния, то това е по-скоро едно признаване, което няма силата на „утвърждаване”, не е административна процедура. Самият акт на избора е на практика утвърждаване на съответния избор, което обаче не е отделено от самия избор.

При положение, че самият патриарх е оттеглил предложението си за избор на Дионисий за епископ, тогава какво му дава право да се подписва като „избран”, „наречен”, че на всичкото отгоре и „утвърден” за „епископ Стобийски”…?!

Изборът на нов епископ е награда за него, чрез епископите Църквата се украсява, но това решение се взема от Синода, а не се взема от самия кандидат. Тоест, епископ се става по решение на Синода, а не когато си поискаш ти…!

Е, явно архимандрит Дионисий още е под въздействието на дейностите си в обкръжението на епископ Тихон, който някога се беше самообявил за „глава на Римския викариат”…., какво беше това, викарий на папата ли, що ли…!?!?!?

И още нещо интересно. Двама митрополити, един от една от северните ни епархии и един вездесъщ от южните ни епархии, подкрепят избора на Дионисий за епископ. В същото време въпросните двама митрополити са непримирими врагове в публичното пространство, или поне такова впечатление са оставили!  Явно епархийските ни митрополити са „врагове”, но вътре в Синода, когато целите им са едни и същи и интересите им съвпадат, стават „приятели”! Това е колкото странно, толкова и срамно…!

А по отношение на титулатурата на архимандрит Дионисий, не случайно го наричат „Стобийски архимандрит”…! Кой знае, един ден, тайно и полека, Синодът може да възнагради човека….!!!

За фейсбук-групата "Православни новини"

петък, 5 февруари 2016 г.

ШПИОНОМАНИЯ ИЛИ ОБЯСНИМ РЕФЛЕКС ЗА САМОСЪХРАНЕНИЕ

На 7 февруари 1971 г. българинът от София Георги се намира на гости на своята сестра Цветанка, която живее в Лос Анжелис, Калифорния. Започват обиколка на цяла Северна Америка. Георги е пристигнал едва преди месец и сестрата решава да заведе брат си на църква в неделя. Те отиват в българската църква „Св. Георги” в града. Тук се случва нещо, което силно впечатлява Георги и той го описва в своите пътни бележки, които води докато е в Америка през почти цялата 1971 г.

Църквата „…не е голяма. Скоро била продадена от руснаците на българската колония и била ремонтирана. Има самодеен църковен хор. Жената на диригента е солистка. Тя пее „Отче наш”. Посещението е слабо…”. Така описва Георги църквата, където се запознава със свещеника Антим Енев. По думите му, той бил пристигнал от България преди 5-6 години. В София е служил в църквата „Свети Спас”, а живеел в квартал „Овча купел”.

Свещник Енев служил и в Стилтън, Пенсилвания, в макенодо-българската православна църква „Свето Благовещение”, сочи справка в Том 2 на „История на българската емиграция в Северна Америка. България мащеха наша – 1944-1989 г.”, на изследователя д-р Иван Гаджев. За църковната община в Стилтън изданието споменава, че е „малка и десетки години е била вън от епархията ни поради левите политически убеждения на някои от нейните членове”.

Става ясно, че идвайки от България, отец Антим първо е служил в църквата ни в Стилтън, в продължение на няколко години, и едва след това е прехвърлен в българската църква „Св. Георги” в Лос Анжелис, където се запознава с Георги.
Свещеникът кани Георги на гости. До това обаче не се стига поради един напълно нелеп инцидент.

След службата, Георги и придружаващите го излезли навън, за да се запознаят с други българи, които са членове на дружеството към църквата. „…Един на име Топалов много настойчиво ме запита, как са ни пуснали /…от България да заминем за Америка. - бел. ред./. Той правил два безуспешни опита да му дойде на гости неговата сестра, но не я пускали”, спомня си Георги в бележките му. В този момент сестра му Цветанка го извикала, за да го запознае с други трима българи. Те бързали, защото трябвало да пътуват до роднини. Така разговорът с Топалов бива преустановен набързо, преди да е завършил. „..Той избухна и се скара със сестра ми. Тя му отговори, че има време и ще се срещнем отново, а той отговори, че нямало нужда...”, пише Георги в спомените си.  

Този инцидент много го огорчава, както самият той споделя в пътните си бележки. Той моли сестра си повече да не го води при тези хора.

Случаят обаче се разплита едва по-късно. Георги и сестра му разговарят и той споделя, че въпросният Топалов го е разпитвал за това, как са ги пуснали от комунистическа България да пътуват до Америка, при положение,че неговата сестра прави два опита и двата пъти й е отказано да замине при брат си в Америка.

Едва тогава на Цветанка, сестрата на Георги, й се пояснява цялата картина. Очевидно въпросният Топалов е помислил, че Георги е комунистически шпионин, след като са го пуснали в Америка! Иначе той не може да си обясни, как него са го пуснали, а на сестра му отказват цели два пъти!

Така се осветлява един от придобитите рефлекси на повечето наши сънародници в САЩ в годините след налагането на комунистическата власт в България. Става дума за това, че родното ни разузнаване постепенно започва да засилва интереса си към диаспората, особено в САЩ. Така тези нищо неподозиращи хора отвъд океана, които пазят само хубави спомени от родината си, изведнъж се оказват в центъра на един напълно нездрав интерес от страна на политическите власти в София, които започват да ги шпионират, как се съюзяват, какво си говорят, какви намерения имат и как осъществяват връзките си с България.

Именно това е причината въпросният Топалов да реагира така остро на Цветанка, когато тя вика брат си. Топалов вероятно си е помислил, че така Цветанка прикрива своя брат, който вероятно, според Топалов, е  изпратен от властите в София, за да шпионира в полза на комунистическото разузнаване!

Разбира се, истината е далеч по-проста, защото става дума именно за това, че Цветанка бърза да заведе своя брат при сина си, който живее близо до Лос Анжелис. Това обаче не е известно на Топалов и той става невинна жертва на историческото време, когато шпиономанията взема превес и се превръща в придобит рефлекс за самосъхранение, заради абсурдите на комунистическата епоха. 

Днес този случай може и да изглежда маловажно и дори малко комично, но някога нашите сънародници в САЩ и българите в „стария край” са живели именно така, в подозрения, в паника, в очакване на това, някой да ги шпионира, защото тогава такива са били условията, такива са били реалностите и за да не се повторят отново, те трябва да се знаят и да се помнят. Защото ако днес шпиономанията е по-скоро екзотична странност, някога тя е била начин на живот.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник „България” в София


КАК СЕ СЪХРАНЯВАТ ЕМИГРАНТСКИ РЕЛИКВИ В БЪЛГАРИЯ!?

Да намериш архивни документи – вестници днес е нещо, което в нормалните държави е повече от рутинно. Така е и у нас. Наложи ми се да потърся архив на вестник „Народен Глас”, издаван в Гранит сити, САЩ от началото на миналия век, до средата на века. Разбира се мястото да търсиш такова нещо е в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” в София, която сред „студентите” на моите години е по-известна като „Народна”.

Отидох именно там, за да потърся течението на вестника. Беше някъде около 2007-2008 г. Имах възможността да ползвам услугите на консултант, който много ми помогна да намеря сигнатурите на вестник „Народен глас”, който за мое щастие се оказа, че се пази в „Народна”, макар и не в пълен обем на теченията и годишнините. Оказа се обаче, че част от тиража, който е от 1914-1915 г. е на реставрация. Години по-късно разбрах, че наистина е бил на реставрация и то каква…!

Прочетох броевете, които са достъпни и които бяха събрани в нещо като голяма книга, в доста добро състояние. На мен обаче ми трябваше именно периодът от 1915 г. Уви, не можех да стигна до него, трябваше да чакам да приключи въпросната реставрация. По това време работата ми на военен репортер беше динамична, пътувах доста в и извън страната и постепенно забравих за реставрацията и така до началото на 2016 г.

Именно в началото на настоящата година реших отново да потърся течението на вестник ”Народен глас” от Гранит сити. Това, оказа се, е един от най-дълго просъществувалите вестници в САЩ. Отново поръчах всички течения на вестника от 1914 до 1929 г. Оказа се, че 1921-1922 г. са архивирани във въпросната книга,  за която споменах по-горе, но броевете от 1914 г., както и тези от 1924 г. са качени на микрофилм. Това разбира се от една страна улеснява достъпа като съхранява оригиналите, които надявам се се пазят, но от друга страна ползването е доста по-сложно.

Какво се оказа?! Изпратиха ме в трета читалня. Това е малка, но доста добре осветена и уютна зала, където в края на масите за четене са разположени апарати, които четат въпросните микрофилми. Прочетох първо теченията на хартия и се върнах, за да прегледам микрофилмите. Оказа се обаче, че само един от апаратите работи. Останалите няколко или работят, но не вършат никаква работа, или въобще не работят!

Служителката в трета читалня ме упъти много любезно, постави филма в апарата, показа ми как да го правя аз впоследствие, показа ми и основните движения на филма, както и как се командват те. Оказа се ,че апаратът, макар и да изглежда сложен всъщност е твърде прост за употреба, дори допотопен.

Учудване обаче предизвика у мен фактът, че този апарат, който единствен работел читаво, както ме увериха, бръмчи ката комбайн на полето, освен това екранът едва ли беше чистен през последните няколко десетилетия! Служителката беше притеснена, защото видя, че на екрана, където трябва да се вижда филмираното течение на вестник „Народен глас” от 1914 г., се виждаше една черна диря в средата и друга, която я пресича от горе надолу. На практика четенето на микрофилма беше напълно невъзможно! Реших че може би това се дължи именно на този конкретен микрофилм и взех друга годишнина на същия вестник „Народен глас”. Оказа се, че тази машина показва изображението на принципа на лупата, но абсолютно нищо не се виждаше ясно на екрана. Дори по-големите заглавия трудно се разчитаха.

Служителката в читалнята притеснено ми обясни, че апаратът не е почистван отдавна. Личеше си…! Интересно ми е, защо се правят микрофилми на архиви, при това на толкова ценни течения на вестници, които са се издавали на другия край на света от родолюбиви българи, след като няма начин технически да се обезпечи ползването на същите микрофилми!? Кому е нужно да се микрофилмира нещо, което няма да може да се ползва след това…!?

Опитах се да поръчам оригиналните вестници, които вероятно се пазят в подобна голяма книга, за да мога поне нещо да видя от течението, но уви, оказа се, че когато един документ е микрофилмиран, той вече не може да се използва в оригиналния му вид,  а само на микрофилма!

Да, но ползването на микрофилма е невъзможно с тази допотопна техника, което го обясних на служителите и въпреки това, те свиха рамене и ми обясниха ,че това са възможностите към момента!

Не е редно такива ценни издания, които правилно са микрофилмирани, да бъдат обречени на пълна забрава, само защото някой не може да почисти един екран, макар и стар, поне работещ и поне един…! Не е редно пред труда на тези наши сънародници в САЩ от преди повече от сто години…!

Неотдавна служителите на библиотеките у нас протестираха заради срамно ниското си възнаграждение и имат право за това. Заплатите им са наистина безсрамно ниски – от порядъка на 300-400 лева, което е 150-200 евро, при това на месец…!

Кога и кой трябва обаче да помисли за паметта, която загива, докато няма кой да почисти един монитор, четяща леща, или докато не се отпуснат пари поне за един единствен модерен апарат за четене на микрофилми, при това за най-голямата библиотека в България – „Народна”…?!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

КАК И УЧИТЕЛИТЕ РЕПРЕСИРАХА ЗАРАДИ АМЕРИКА?

Годината е някъде около края на 50-те години на ХХ в. Николинка е ученичка в софийското училище „Димитър Полянов”, което днес някои  наричат „Бастилията”. Другарката Иванова (в онези години към учителите се обръщахме с комунистическото обръщение – другарко и другарю, а не както е сега – госпожице, госпожо и господине, което се считаше за капиталистическо влияние) изпитва по география Николинка на дъската и я кара да покаже на картата, къде се намира град Варна.

Николинка е подготвена, научила си е урока. Баща й редовно й помага с ученето и я изпитва, за да придобие тя повече смелост и да може да се представи по-добре в училище. Николинка се обръща към картата, но на мястото на Варна не пише „Варна”, а пише друго – пише „Сталин”. Николинка изпада в стрес, блокира и не може да реагира. Тя знае, че именно там се намира Варна, един от големите български градове по Черноморието, но на картата в училището надписът на същото място е друг. Тя се притеснява и мълчи. Учителката няколко пъти я подканя да посочи, къде се намира град Варна на картата, но Николинка така и не може да извърши това и се стига до очакваната развръзка. Учителката иска бележника на Николинка и й поставя оценка „Слаб 2”.

Николинка се прибира в дома си разплакана. Баща й я пита, какво се е случило и остава много учуден, когато разбира, че дъщеря му не е посочила местоположението на Варна, при положение, че предния ден лично той е проверил знанията й, а тогава тя е знаела, къде именно е Варна.

Оказва се, че на картата в училище на мястото на Варна е написано старото име на града – Сталин. Николинка обаче има по-нова карта и на нея градът си е с името, което носи и днес – Варна, тя не знае, че този град преди време за малко се е казвал Сталин. Така учителката, която би трябвало да е запозната с това, че картата в училище е по-стара и има особености, които очевидно заблуждават децата, които са едва 4-ти клас, реагира първосигнално и наказателно, което тогава е модерно по Макаренковата метода – наказание като форма на обучение!

Това обаче за преподавателката Иванова не е проблем и тя спокойно „оценява” със слаба оценка Николинка, защото не знае, къде се намира Варна…!

Проблемът обаче е малко по-дълбок и не се корени само в безхаберието, или професионалното безсилие на учителката. Става дума за това, че Николинка идва от „съмнително” семейство. Нейната леля – сестра на баща й, както и дядо й по бащина линия живеят в Америка. Това е огромен проблем в онези години, защото хора от такива семейства са считани за „ненадеждни елементи”, които е възможно да са били повлияни от така нареченото „упадъчно западно влияние” и да не са съвсем лоялни на единствената управляваща комунистическа партия в България в онези години – Българската комунистическа партия - БКП.

Бащата на Николинка е следен от службите, защото поддържа епистоларна кореспонденция с роднините си в Америка. Това превръща автоматично Николинка в обект на превъзпитание от страна на комунистическите репресивни органи. Тя вече е гледана с друго око, уведомени са учителите й, класната й ръководителка и разбира се ръководството на училището, в която тя учи, че семейството й подържа връзки с Америка, а в онези години това се счита почти за „държавна измяна”.

Поддържането на каквито и да е връзки, дори с роднини отвъд океана, тогава се счита за опасен рецидив, което може да разколебае „здравите комунистически основи на обществото” и това се препятства по всички възможни законни и напълно незаконни, дори криминални начини.

Николинка е малка, тя не може да бъде репресирана открито, но това не пречи да й се покаже по един по-различен начин, че нещо в семейството й не е на ред от гледна точка на властта и това е, като й се пишат слаби оценки нарочно, дори в подобна комична ситуация, когато очевидно става дума за объркване. Да не говорим, че грешката е в училището и картата, която то е подсигурило като учебно помагало, а не е в ученичката от 4-ти клас!

Така неглижирайки детето, поставяйки го в ситуация на неизбежна изолация, се „удря” по семейството, като се показва, че това семейство е маргинално, защото поддържа връзки с Америка, а тогава Америка е най-опасният враг на СССР и световната социалистическа система.

Жертвата се явява едно малко момиче, което няма никаква вина, че леля й и дядо й живеят в САЩ, но това се оказва проблем за властите в България и те индиректно репресират именно това момиче, като му вменяват вина за нещо, което напълно не зависи от него.

Именно по този начин действа партията в годините на комунистическата окупация на страната ни. Всичко и всички се държат в силно стегната хватка, за да може да се контролират лесно, било то с открити репресии, било с фалшиви съдебни процеси по още по-фалшиви и абсурдни обвинения, било и индиректно, като се оказва натиск върху най-милото на човека – децата му, по един отвратителен начин!

Това, че едно дете в 4-ти клас не знае, къде се намира Варна не е проблем, Варна лесно ще бъде намерена на картата, проблемът е в това, че една учителка не си задава въпроса, защо тази ученичка, която е преди всичко дете, не посочва, къде именно се намира на картата град Варна, но учителката не се замисля и за друго, дали пък това дете не е подложено на стрес, заради нещо, за което дори и родителите му нямат вина, защото просто няма нарушение!

Големият проблем обаче е, че в онези години да си виновен без вина беше нещо, което се приемаше за нормално, защото така казваше партията…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

четвъртък, 28 януари 2016 г.

КОЙ КОГО „ЯЗДИ” В БПЦ-ТО НА КУЛТУРАТА....!?!?!?

Едно не ми е ясно, защо сякаш в последните години избуяха скандалите в БПЦ, защо сега...? Как така преди ги нямаше...? Как така гей-скандалите се зароиха през последните години...нима тези хора преди не са били гейове?! Разбира се че, не, те не са станали такива сега, винаги са си били такива, но защо сега стават скандалите...?

И за да не бъда голословен, ще предположа отговор. Какъвто и да беше старият патриарх Максим, човек на Живков, на КГБ, на ДС, на когото и да е бил човек, ако не друго, поне беше добър администратор. При него такива скандали нямаше. Да, тези хора, героите  на днешните скандали пак ги е имало, те са си били същите, само че не смееха да си подават срамотиите изпод епатрахила...!

Дядо Максим имаше авторитет, имаха му респект...! Наричаха го как ли не, но той държеше здраво кормилото на Синода и дори такива диви петли като пловдивската владика, слушаха, когато патриархът кажеше нещо. Сега всичко е на принципа на орел, рак и щука, всеки тегли към себе си, всеки прави, каквото си поиска и се получава така, че обвиняват дори самия главсек на Синода в секстормоз.

Дали това е вярно, или не е, предстои да разберем, едно обаче е сигурно, евентуално обвинение от страна на светски съд, не води непременно до последствия в Църквата и съответно решение на църковен съд...! Не говорим конкретно за този казус, а по принцип.

Защо, след като дядо Максим предаде Богу дух, почти веднага наизлязоха разни принцеси, кралици и обикновени мръсници, които са се спотайвали до тогава в черноризите си рокли, облечени на голо, защо ли...!? Ами защото патриархът го няма никакъв! Къде е Неофит, да застане като истински архипастир, да въдвори ред, да обясни, ако трябва и да накаже...? То не става със срамежливо мълчание и подлизурно подминаване на всичко, докато отмине бурята, защото тази ще отмине, но утре ще дойде друга и така до кога...до следващия път...!?

Не става така високомерно да подминаваш журналистите, или да им говориш дежурни фрази, притоплени от време на време с някой нов нюанс, не става да обясняваш, как се правело всичко възможно „за добруването на Църквата и държавата”...КАКВО конкретно се прави по конкретните казуси...?

Висят десетки неотложни въпроси, неизяснени статути, а наша Църква седнала да се занимава с Ростислав...! Понеже не си гледаме нашата работа и нашите интереси, заради това стават такива неща като обвиненията срещу архимандрит Герасим...!

Не е важно, какво ще каже съдът, ако има дело въобще, защото такива обвинения много трудно се доказват, важно е, разбира се, но не е това най-важното. По-важно е КОЙ се занимава с такива откровени простотии в Църквата?!По-важно е, КОЙ стои зад това обвинение, дали пък това не е някаква нова поръчка от еди коя си буля, вече в епископски „тоалет”, която май веднъж направи подобен сценарий!

Възможно е Герасим наистина да е имал някакви щения къмто въпросния жалбоподател, това ще разберем, надяваме се скоро, но е важно да се знае, защо това се случва....!? Нещо или някой не е на мястото си, може би заради това е така..! А може би никой не е на мястото си и когато в селото няма поп, кмет и даскал, тълпата се юрва, като неразумен юрод и безчинства така, та чак в медиите отеква чаткането на обезнравствената същност на народонаселението...!

Църквата е отражение на държавата, българи са в държавата, българи са и в Църквата, какви да са..., ами такива сме ние всички – българите – патриоти от понеделник в 8 сутринта до петък в 5 следобед, а в събота и неделя сме разпасани, въртогъзливи мекерета, това е истината....!!!


Вижте държавата...., а сега вижте Църквата..., сега пак вижте държавата... и пак погледнете Църквата...! Тя е на кон, ама го язди на обратно, или пък конят язди нея...!?!?!?

За фейсбук-групата "Православни новини"

сряда, 27 януари 2016 г.

ЕМИГРАЦИЯТА НИ СИ ИМА ХИМ - „МОЯ СТРАНА, МОЯ БЪЛГАРИЯ”

Снимка: socbg.com
Преди години, когато артисти от Ансамбъла на Българската армия посещаваха контингентите ни извън страната, това беше истински фурор. При едно такова посещение в Босна и Херцеговина, нашите артисти изпяха песента на Емил Димитров – „Моя страна, моя България”. Всички, които бяха българи едва сдържаха сълзите си, а чужденците, които присъстваха в залата във военната мисия в Сараево, някак подсъзнателно разбираха, че това е някаква много силна, много истинска, много българска песен.

Казват, че „Моя страна, моя България” е писана за българските емигранти, прогонени от страната си от комунистическия режим. Твърде вероятно е да е именно така, защото ако направим един съвсем бърз и повърхностен разбор ще видим, че в текста цели осем пъти се повтарят думите „върна” и „връща”. А словосъчетанието „Даже нейде по света неизвестен да умра” си е повече от алюзия за диаспората ни, пръсната по целия свят.

Емил Димитров е легенда в България, но и не само тук, той е може би наистина единствената ни толкова голяма звезда, която за съжаление угасна на 30 март 2005 г. Само няколко дена след това почина и папа Йоан Павел ІІ – 2 април 2005 г. Предсмъртните дни на папата някак поставиха в сянка кончината на нашата голяма звезда и Емил си отиде тихо, но не така тихо е неговото присъствие в културния живот на България, напротив. Една от малкото песни, които са известни на запад от Калотина е именно „Моя страна, моя България”, която там се нарича „Моника”.

Песента „Моя страна, моя България” е създадена през 1970 г. по музика на Емил Димитров, текст на Васил Андреев и аранжиментът е на Митко Щерев.
По-късно една лява партия у нас си присвои песента като символ, както емблема, но тя е много над партийните интереси и рамки, „Моя страна, моя България” е неформалният химн на България.

Емил Димитров е пял в Русия, Франция, Чехия, Полша, като е продал 55 млн. копия само в СССР.

Емил е роден на 23 декември 1940 г., в Плевен. Баща му е Димитър Димитров – Факирът Мити, а майка му е фарнцузойка – Анастасия, която е асистентка на съпруга си и носи артистичното име „мадам Сиси”. Анастасия и Димитър се разделят и жената се връща във Франция. Емил обаче често я посещава. С една дума артистизмът в гена на Емил е обясним. Но не е само това, той носи заряд, той е сякаш създаден, за да твори и да радва публиката. Става известен и във Франция, запознава се със Шарл Азнавур и Далида. В същото време „Моя страна, моя България”, под названието си „Моника”,  е записана на френски, немски, италиански и испански  език.

В онези години Емил Димитров пее на една сцена с имена като Джани Моранди, Рики е Повери, Йосиф Кобзон и Алла Пугачова. Той е първият български певец, който въвежда фолклорни мотиви  в популярната музика у нас.

За съжаление през 1999 г. певецът получава инсулт и спира да се занимава активно с музика до смъртта си през 2005 г. В репертоара си той има 400 композиции, от които 280 са авторски. „Арлекино” дава старт на кариерата на голямата съветска звезда Алла Пугачова. Емил Димитров е работил с почти всички български композитори.

Песента „Моя страна, моя България” е не просто неформалният химн на нашата страна, това е визитна картичка, това е мелодия, която е тип-шлагерна, тя се помни, предизвиква силни чувства у всеки българин, защото в нея има динамика и надграждане на стил, послание и ритмика. Целият процес на тази песен, постановката й са така изградени, че вълнуват силно и трайно.

Ако приемем, че българите по света, нашите емигранти, са обединени от нещо, то е именно родолюбието им. Те всички са част от България, независимо от това, как ги е приемала родината им. Били са години, дори десетилетия, когато България наричаше своите емигранти с изключително грозното и позорно прозвище „невъзвръщенци”. Сякаш те никога няма да се върнат, а те не се връщаха, поне част от тях, защото се страхуваха, защото условията у нас бяха такива, че не позволяваха свобода на мисълта и на волята, свобода на мечтите и поривите на свободния дух.

Въпреки това, родолюбието е онова нещо, което сплотява нашите сънародници извън границите на страната ни. Те всички са част от отечеството си и песента на Емил Димитров „Моя страна, моя България” е техният истински химн, онова, което пълни очите им със сълзи не само от умиление, но и от гордост.

Казват, че родината е една, можеш да живееш на много места по широкия свят, но родината винаги и завинаги остава само една! Дори да си смениш името, вярата, сърцето не можеш да си смениш, а то принадлежи именно на родината, каквато и да е тя, колкото и лошо да се е отнесла с някои!

Емил Димитров е емблемата на българската популярна музика, не естрадата, защото естрадата все пак поставя ограничения и рамка. Въпреки това, въпреки големия му талант, той също беше категоризиран. Той също стана жертва на един фалшив морал, който му постави етикет, който се опита да го окепази, да го низвергне от лоното на големите българи, но не успя, не и напълно, поне.

Емил Димитров, въпреки етикетите, които властите му поставяха, си остана голямата българска звезда, за която казваха, че ако не беше комунизмът, щеше да има шеметна световна кариера! И все пак, неговата „Моя страна, моя България”, макар и известна на Запад като „Моника”, проби „желязната завеса” и придоби слава, славата, която трябваше да има и донякъде имаше нейният изпълнител!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

вторник, 26 януари 2016 г.

СЛАДКАРНИЦА „РОЗА” VS АМЕРИКАНСКОТО ПОСОЛСТВО В СОФИЯ

Една от емблематичните софийски сладкарници в София – сладкарница „Роза”, пази тайни, на които дори и най-известните шпиони в света могат да се възхитят.

Става дума за заведение, което се намираше на ъгъла на една улица в София, на която някога се намираше вездесъщото посолство на САЩ в България. Това място е точно зад Българската народна банка /БНБ/, в самия център на София.

За тази сладкарница се носеха легенди, защото близостта й с американското посолство беше на практика пълна, те граничеха с обща стена. Това правеше заведението интересно и като атрактивна локация, толкова близо до самото посолство, но и като възможност за определени „шпионски игри” от страна на тогавашните български власти.

Поради сравнително ограничения достъп до посолството, хората се престрашаваха да посещават само сладкарницата, която беше наистина досами него.

Още в годините на комунизма обаче се говореше, че сладкарницата е своеобразен подстъп към посолството, че от там се извършва подслушване и шпионаж. Това разбира се се разнасяше от градската мълва, не беше официално, но все пак всеки знаеше, че има и доза истина, в това, още повече, че това все пак беше самото американско посолство /!/ и изкушението да се знае, какво се случва вътре от комунистическите власти в онези години, беше наистина огромно.

„Когато Живков /Тодор Живков – държавен глава на страната до 1989 г./ каза на Горбачов, че със сигурност знаят за американския интерес в изострянето на българо-турските отношения на Балканите, той не преувеличава...освен личната задгранична агентура, която той имаше, специалните служби на ДС /Държавна сигурност е тайната политическа милиция в България, в годините на комунизма/ в София успяха да проникнат след продължителна работа в сградата на американското посолство...”. Това пише в книгата си „От втория етаж към нашествието на демократите”, Костадин Чакъров. Изданието е на Издателска къща „Труд”, 2001 г.

Какво ни казва този пасаж, написан от човек, който е запознат с нещата отвътре, който наистина знае, какво е ставало...!? Първо ни казва, че е имало пробив в американското посолство в София. След това информацията се потвърждава от факта, че лично Живков информира Горбачов, че е наясно с „американските интереси”, което е и потвърждението, че българският държавен глава по онова време, няма как да има такава информация, освен ако тя не е добита по шпионски начин, а именно – чрез пробив в американското посолство в София.

По-нататък Чакъров пише, че сладкарница „Роза” била затворена за ремонт и именно тогава били прокопани специални хоризонтални и вертикални тунели под сградата на посолството, където били монтирани чувствителни микрофони. От другата съседна сграда пък бил пуснат оптически кабел, чрез който се монтирал и визьор, каквото и да означава това, но очевидно отново става дума за активен шпионаж. Именно посредством въпросния визьор била подслушвана секретната секция на посолството в София. Чакъров определя това като „голям успех на българските служби”, като подчертава, че Израел в онези години ги поставя сред десетте най-добри в света...!

Така сладкарница „Роза” в София се превръща във форпост на политическата пропаганда, на комунистическата диверсия спрямо Запада, при това спрямо най-опасния враг на комунизма – САЩ!

През 30-те години на ХХ-ти век помещението на сладкарницата е било „Английски магазин”, след това става сладкарница, а днес отново е някакъв търговски обект, но вече сградата до нея не е посолство на САЩ.
Няколко години преди рухването на комунизма в България, един от служителите на Второ главно управление на комитета за Държавна сигурност информира американските служби, че посолството в София се подслушва, но той не знае, къде и как точно са монтирани подслушвателните устройства.

Едва след промените по искане на американски представители, президентът Желев разпорежда въпросната апаратура да се премахне.

Така една малка и кокетна софийска сладкарничка беше трайно въвлечена в политическите интриги на ХХ век. Именно от това място се извършваше един от най-дръзките шпионажи, които страната ни си позволяваше.

Дори опитите милиционерът, който стои пред посолството да бъде ако не отстранен, поне озаптен, не дадоха резултат. Неговата функция там беше да следи, кой влиза в посолството, колко време стои вътре и евентуално, какво точно прави там. Това бяха двата начина, по които комунистическата власт у нас следеше активностите около това място.

По-късно спряха и чешмата, която беше на гърба на банката, по диагонал срещу посолството, с обяснението, че видите ли, хората като се навеждали да пият вода, се надупвали към американското посолство и не било естетично...! Това беше толкова нелепо като твърдение, а повечето хора едва ли вярваха, че американският посланик в София ще иска да се затвори въпросната чешма. Това обаче беше начин властите да внасят смут в съзнанието на хората, да пускат легенди и „партенки”, с които се опитваха да орезиляват политиката на дипломатическата мисия, така, щото хората да не вярват на онова, което евентуално чуват вътре, а да си мислят, че вътре са едни хора, които капризничат безобразно и от нямане какво да правят - мислят лошото на България.

Уви, тези времена вече са отминали, но спомените все още са живи така, както и сградата с емблематичната сладкарница „Роза”!

За вестник "България" - Чикаго/САЩ