четвъртък, 12 април 2018 г.

ТОНЧО РУСЕВ – ОТ СЪРЦЕТО, ДО НОМИНАЛНАТА ВЕЧНОСТ НА МУЗИКАТА!

Умишлено изчаках няколко дни, за да изтече мейн-стриймът по новината за кончината на Тончо Русев. А сега искам и аз да споделя моята задочна среща с него, преди няколко години, което остави у мен силно впечатление със своята невероятна обикновеност.

Пътувах по някакъв повод с трамвая в посока от „Попа“ към строителния техникум в София. Загледах се в едно старче, не защото беше различен с нещо, а защото беше някак познат, виждал го бях някъде. Позамислих се и се сетих, че това е Тончо Русев.

Беше седнал, гледаше навън през прозореца на превозното средство. Облечен беше ординарно, с някакъв тъмен панталон, тъмно палто или шлифер, не помня точно, тъмна, схлупена шапка. Почти не се забелязваше, не се и отличаваше. Сякаш беше намръщен, сърдит за нещо, ядосан, или просто така си гледаше, или пък светлината отвън му пречеше и той инстинктивно присвиваше очите си, за да се предпази от нея, не знам.

Пътувах с трамвая и с Тончо Русев няколко спирки само, гледах го непрекъснато, а той не ме виждаше, гледаше си навън. Замислих се, как един толкова известен, талантлив човек, пътува с някакъв си трамвай в София. Защо няма персонална кола, или пък дори и шофьор, защо не…!?!?!?

Не, той просто си пътуваше, не ангажираше никого с присъствието си в трамвая, просто си стоеше там, той, …самият той – големият композитор Тончо Русев! Някак нереално беше, сякаш човек вижда президента, или премиера на страната в трамвая. Това вероятно е рефлексът на обикновения човек, когато види на публично място известен политик, не зная, но знам, че усещането за присъствието на този толкова популярен човек в една толкова ординарна ситуация я превръщаше сама по себе си в нещо извън реалността, извън осезаемото ми усещане за случващото се около мен.

Тончо Русев всъщност така и живя, тихо, кротко, незабележимо, в своята наистина извънредна популярност, при това не само в България!

Той остави следи още докато беше жив, той се превърна в легенда приживе, името му се свързва и ще се свързва с понятията „шлагер“, „мелодия“, „ритъм“, „музика“. Той е олицетворението не само на една епоха в културната ни история, той самият е епоха въобще в културата на страната ни.

И изведнъж този величествен символ на популярната музика в България седи в трамвая съвсем кротко, сякаш е част от миманса, сякаш по нищо не се различава от другите старци, старец по тяло, но не и по душа.

Като се замислим, колко популярни мелодии са с авторството на маестро Русев, сякаш животът ни е измислен по нотите именно на този виртуоз. Сякаш детството ми е минало по неговата мелодика, всяка песен, дори още с първите си ритми, първите звуци, вече звучи в съзнанието ми, извиква спомени, цели събитийни комплекси, случки, преживявания, приятелства, раздели, любови и какво ли още не.

Всичко това е Тончо Русев – едно музикално явления в родната история на изкуството, което със своя тромпет поставя нови граници на възможното и невъзможното не просто в популярната музика, а въобще в извличането на звук от хладния метал на инструмента.

Тончо знае и усеща онова, което ще се хареса, но и ще е ценно, ще остане. Той напипва пулса на шлагера, нервната система на хита и го прави така, че публиката да ахне, а историята да го запомни. И история го помни, с неговите песни, с безкрайните хитове на едни от най-големите ни изпълнители. Няма как да изредим всички, но не бива да пропускаме Богдана Карадочева, голямата Лили Иванова, Данчето Христова, „Ритон“, Росица Кирилова, Георги Христов, „Тоника“, братя Аргирови, Катя Филипова, Веселин Маринов, че дори и Филип Киркоров, няма как да пропуснем големия Васил Найденов и още много, много други изпълнителни – истински звезди на родната ни естрада и поп-музика. Всички те имат песни на Тончо Русев, а той ги има всичките тях.

Не бива обаче да забравяме, че тандемът Тончо Русев-Лили Иванова си остава един от най-огнените, от който се раждат не просто хитове, а шедьоври на съвременната музика. Това са песни, които остават за поколенията като образци, защото фината механика на музиката на Тончо и изпепеляващата страст на „вечната и святата“ Лили достигат висини, които трудно могат да се обозрят от нивото на днешната дигитална музикална индустрия, която сякаш повече разчита на изкуствения интелект на драмата, вместо - на естествения талант, ако все пак той присъства!

Днес като че ли парите са водещият стимул, а някога Тончо Русев се водеше от усета си за хората, какво ще харесат, какво биха искали да чуят, а той знаеше, как да го направи така, че хем да звучи масово, като за всички, хем да има стойност, а да не е един парфюмиран мишмаш за всеядни земноводни.

Тончо е свирил и в ресторанти, и на големи сцени, той беше музикант до мозъка на костите си, защото беше извървял целия път от звука, до неговото концептуално възникване и в двете посоки, от кръчмата на „Копитото“, до „Златния Орфей“, от сърцето, до ушите, от просълзените очи, до номиналната вечност на музиката…!

За в-к "България" - Чикаго/САЩ

сряда, 11 април 2018 г.

АНТАЛИЯ – КЪДЕТО СЛЪНЦЕТО НЕ ЗАЛЯЗВА

Заливът на сърцата, където
всяко камъче прилича на сърце.
Анталия е една от най-актуалните дестинации за почивка и туризъм в Турция. Много българи вече познават региона от Кемер, през стария град на курорта и чак до югоизточната част – Белек. Тук не просто се намира един от най-лъскавите турски туристически комплекси, тук е и вилата на президента на страната, тук са и няколко петзвездни хотели. Оказва се, че Турция е страната с най-много петзвездни хотели – цели 80.

Какво обаче е Анталия? Това е едно малко градче със слабовато развит туризъм, което преди около 35 години е нещо като нашия тогавашен Ахтопол, да речем, или Мичурин. Едно българско турче от Хасковските села, което се казва Емин, решава да замине с така наречената „голяма екскурзия“ за Турция. На границата му казват, че има късмет, защото точно този ден пращат хора за Анталия. Емин е объркан, той не знае, къде е това, иска да отиде в Истанбул. Граничарите го помислили за луд, защото по думите им, хората пари давали, за да отидат в Анталия. Емин все пак заминава за Анталия и днес работи като

екскурзовод за български и руски групи.

Пътешествие по река Манаавгат,
която се влива в морето при Анталия.
Анталия е град, който има население 2,5 млн. по регистрация, но вероятно е към 3 млн. Има международно летище, трамваи и леко метро, уреден е като съвременен туристически мегаполис.
Преди време украински бизнесмен построил хотел за колосалната сума от 1,5 млрд. долара, като повечето петзвездни хотели тук струват около 250 млн. долара. Украинецът посребрил дръжките на вратите и кранчетата за вода, но не му харесало и след това ги позлатил. Позлатил и оградата на комплекса, но фалирал и продал хотела на шведи за 250 млн. долара.
Това в Анталия е нещо напълно нормално, да строиш за удоволствие, за разкош, за престиж. Неотдавна в турския курорт

Старата Анталия.
Белек, близо до Анталия

 се проведе двудневна среща на върха на лидерите на групата Г-20 на най-големите икономики в света. На форума участваха ръководителите на различни страни, включително и китайския председател Си Дзинпин.
И понеже пътят от Анталия до курортния комплекс Белек е обиколен, саудитският крал построил по-пряк път, който днес е известен като „кралският път“. За целта районът е обезводнен посредсдтвом евкалиптови гори, които поемат 50% от влагата. Междувременно саудитският крал наел хотел за себе си и свитата си, за 15 дни, за 25 млн. долара.

Един следобеден контра-жур...! 
Това са мащабите

 на Анталия, разбира се, че и тук има бедни, разбира се, че има и просяци, но се мисли, а и се действа на широко.
Площта във вътрешността е запълнена с парници, където почти целогодишно се отглеждат ягоди, зеленчуци, цветя, а портокаловите горички със сорта „Вашингтон“ едновременно цъфтят и раждат плодове. Тук природата е необичайно щедра, расте всичко, климатът го позволява. Казват, че от 365 дни в годината, 366 са слънчеви. И наистина, за един от дните ни в Анталия прогнозата беше дъждовна и валя, но не в Анталия, а около нея, в покрайнините.
Хората тук имат

„двупосочни“ електромери.

 
Пътят към плажа.
Соларни панели за една къща струват 25 хил. долара. Оказа се обаче, че инвестицията е изгодна, защото човек може да ползва ток от тези панели, колкото иска, а излишъкът отива навън, тоест, държавата го изкупува, като пак през електромера се разпространява в отделна мрежа и така човек не само си намалява сметката за ток, а дори и печели от Слънцето, при това

печалбата понякога може да е впечатляваща.


Около Анталия са разположени също златарски завод и килимарски завод. Става дума за огромни по размери площи, в които се работи на три смени. Турското злато е пословично, а новооткритият камък „Султанит“ кандидатства за пети скъпоценен камък в света и ако го провъзгласят, ще стане скъп

почти колкото диаманта.

Всеки хотел в Анталия има собствена ивица плаж,
или под аренда, но има и басейн, за онези,
които предпочитат хотелския уют.
Килими от Анталия украсяват дори двореца на британската кралица Елизабет Втора. А продавачите умеят да привлекат вниманието на туристите и с качество, и с количество. Това е особено осезаемо навсякъде, но най-вече в кожухарския завод, където продукцията наистина е на световно ниво.
Анталия сякаш никога не спи, като всеки съвременен мегаполис, тя жужи постоянно, трепти в залезите и разцъфва в изгревите, а морето кротко припява и създава усещането за лято, дори и през ранната пролет.

Фото на автора

КАПАДОКИЯ – ЛЮЛКА НА ТАЙНА ХРИСТИЯНСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Обикновените турци работят, дори и „след работа“,
а доброто настроение винаги е с тях. 

Кападокия все още не е напълно позната за българските туристи и причините за това са няколко. Първо областта е навътре, в централната част на Турция, освен това е разположена в сравнително хладен район и е далече от морето, което е сякаш най-актуалната дестинация за почивки и туризъм в Турция.

Отправяме се от Анталия, през планината Торос, на път към Кападокия. Първо трябва да кажем, че планината Торос е всъщност продължение на планинската верига от Алпите в Европа. В един от участъците по пътя ушите ни заглъхват, сякаш летим в самолет. По шосето, което през цялото време от Анталия до старата столица Коня – /около 400 км./, е шестлентово, е повече от впечатляващо, няма нито една дупка, няма кръпки,

няма различен асфалт.

Полетът с балон е едно от най-незабравимите
неща в Кападокия.
Пътят е дълъг, но не се усеща, защото се пътува изключително удобно. Дебелината на настилката е около 40-45 см. с всичките подложки и слоеве.
Почти неусетно пристигаме в Коня. Тук се строи наистина мащабно. Може да се видят кирпичени къщи и до тях супер модерни сгради.

Тайният християнски град под земята в Гьореме.
Държавата предлага на бедните

 да им изкупи земята, да срути къщата и да построи нова висока сграда, дели се 50 на 50. Така беднякът от кирпича за няколко години става собственик на десетина апартамента в луксозна сграда. Заради това Коня блести и заради това се прокрадват мнения, че скоро може да стане отново столица, защото е толерирана и в икономическо, и в политическо, а и в религиозно отношение.
Почти на вентилационен принцип преминаваме през гробницата на

Мевляна – основателят на дервишкия орден,

 който, оказва се, не е особено признат от официалната религия в страната. Следва не особено големият град Аксарай, 250-хилядният град Невшехир и по-малкият Юргюп. Попадаме в сърцето на Кападокия, известна с подземния скален град от рохка вулканична скала – туф, Паша баа – долината на Св. Симеон Стълпник, с гълъбите, с дервишките танци и разбира се с полетите с балони.
За 150 евро, човек може да посрещне изгрева на балон. А за 20 евро, всеки може да се наслади на трансцеденталните танцови изпълнения на съвременни дервиши, които играят под земята, в зала, изкопана направо в туфовата скала.
Човек не може да остане равнодушен, когато се докосне до стотиците малки параклиси и църкви в архитектурния резерват Гьореме, между Невшехир и Юргюп.

Паша баа – долината на Св. Симеон Стълпник.
Гьореме произлиза от думата „кьорав“

 – тоест този, който не вижда, гледа, но не вижда. Това е целта на тези храмове във вулканичната скала – да ги има, но да не се виждат. Тук преди векове се заселили християни, но искали да останат скрити, за да не пострадат от нашественици. В тези скални образувания, където температурата целогодишно е точно 25 градуса, са живели хора чак до 1978 г. Днес с тухли от туф са построени много къщи в региона.

Материалът е скъп,

но спестява разходи за отопление и така и цените на къщите тук са високи.
В Кападокия човек може да размени златен пръстен в магазин на улицата, с минимално доплащане, като разбира се, правилото, че ако златар не те излъже, няма кой друг да успее, важи и тук.
В планината Торос, която отново прекосяваме на връщане към Анталия има връх, който се нарича

Скалната камила, една от емблемите на Кападокия.
Булгар, или Болгар.

 Това вероятно е бъдеща нова туристическа дестинация за нас, защото историци и археолози усилено работят по проекта, за да открият етимологията на името.
Пътят ни обратно към Ак Дениз е леко скучен, но впечатлението ни е, че въпреки географските мащаби на Турция, всяко кътче земя е засято с нещо. Пустеят само върховете на величествената Торос. Да, климатът позволява,

природата е по-благосклонна,

 но все пак, дори и да могат да си позволят да оставят пустеещи земи, турците не го правят. Засаждат всичко, от което имат нужда. Срамна работа няма. През деня може и да са банкови чиновници, следобед пък може да продават „окото на Мохамед“ на пазара.
Дервишкият танц омагьосва със своята трансцеденталност.
Дори миналогодишните портокали, които все още висят по дърветата, се продават –осем броя за една лира /около 0,40 лв./ и са напълно годни за ядене. Хората уважават и труда си, и земята си, а тя обилно им дарява плодове, които в крайна сметка са пари, а парите са нови хотели, още лукс и още пари.

Фото на автора

сряда, 21 март 2018 г.

СЕМИНАРИСТИ СА НАЧЕЛО НА СЪВЕТСКАТА ИМПЕРИЯ…!!!

Леонид Брежнев
Управлението на Брежнев в СССР има християнски оттенък, твърдят богослови. Основната дейност, която този човек е развивал през цялото време, твърдят те, е миротворческа. При предшественика му – Никита Хрушчов, светът е бил изправен пред ядрено унищожение. Хрушчов поставя ултиматум на САЩ за обединение на Германиите.

По време на кубинската криза Хрушчов е имал реалната власт и възможност да унищожи света. По онова време в ръководството на КПСС е имало и нормално мислещи хора, един от които е министърът на хранителната промишленост – Анастас Микоян, другият е Леонид Брежнев. Брежнев посвещава своето управление на подобряване на връзките с другите държави и избягване на нова световна война. Той е ветеран от Втората световна. Бил е политкомисар тогава, реално не е участвал с оръжие, но от това, което описва в книгата си „Малая земля“, се вижда изключително хуманното му отношение, което той е проявявал, нещо, което е изключително несвойствено, към другарите му и войниците на фронта.

Нека си спомним заповедта на Сталин, зад войниците на фронта да има отряд с оръжие срещу тях. Така ако някой от ужас се опита да отстъпи назад, да бъде застрелян от своите…! Брежнев вижда, че заради дълго продължилите и тежки битки има много трупове на руски войници, които не са погребани. Това е демотивирало руските войници. Когато встъпва в правомощия на фронта, едно от първите неща, които прави бъдещият лидер на СССР е, когато се прекрати немският огън, телата на загиналите войници да бъдат погребани.

В същото време Брежнев прекратява и гоненията срещу църквата. Хрушчов твърдял, че ще покаже по телевизията последния поп. По времето на Брежнев няма такива гонения. Дори Сталин прекратява атеистичната война, заляла СССР в онези години. Хрушчов обаче  я възстановява и при Брежнев отново е прекратено.

По заповед на Хрушчов, агентите на тайната политическа милиция в църквата са разконспирирани и така той дискредитира до краен предел самата институция на църквата в СССР. Един много известен руски професор по богословие, който се оказва агент на КГБ, излиза и публично заявява, че той не вярва в Бог. Той е професор по Стар Завет. Това е бил един от методите на Хрушчов да дискредитира църквата като цяло и да я ликвидира. Това при Брежнев изцяло липсва. Политиката към църквата става много по-мека. Държавата започва символично да не се интересува от църквата и по този начин на нея е дадена глътка въздух и възможност да започне да се възстановява след дългите години на гонения. Множество храмове и манастири получават разрешение да се реставрират и те се възстановяват, защото по време на гоненията, когато някоя от тези сгради са се разрушавали, държавата не е разрешавала те да се възстановяват и така са се надявали постепенно, когато останат без сгради, църквата сама да се заличи.

Политиката на управлението на Брежнев е насочена към хората, това е миролюбива политика. На плещите на Брежнев лежи Хелзинския мир. Има международни спогодби между САЩ и СССР и Брежнев е получавал остри критики от Политбюро, заради отстъпки, които е правил на САЩ, само и само да се избегне евентуалната война, защото той не е искал отново да преживее ужаса, на който се е нагледал в Украйна, където е пратен по време на войната.

На Църквата са върнати храмове и манастири, които са били одържавени, връща Даниловският манастир в Москва, който е един от най-големите манастири на руската църква. Цялостната политика на комунистическата държава спрямо православната църква е изменена.

На погребението на Брежнев се вижда счупването на една система. Там става инцидент. В пряк ефир ковчегът на Брежнев е изпуснат в гроба и се чува тътен, но така се счупва всъщност системата. Неговата съпруга го прекръства в национален ефир. Главата на атеистическата държава  СССР е изпратен по християнски начин, което ни дава идея, че ако не практикуващи християни, те поне са били примитивно религиозни, за да се стигне до там, жената да го прекръсти. Ако тя нямаше отношение към църквата, тя нямаше да извърши този религиозен акт.

Църквата в СССР е имала отношение към главите на съветската власт, на базата на Свещеното писание, където пише, че всяка власт е от Бога. Сталин е със семинарско образование. Руската православна църква е създала една не малка част от  тези хора, за които говорим. Анастас Микоян също е семинарист. Той е в управлението на СССР от Ленин до Брежнев. Начело на комунистическата държава са стояли няколко семинаристи, които са имали тези разбирания за Християнството.

Колкото и да са вярвали в световната революция и в комунистическите идеали, те са ги пречупвали през призмата на Християнството, съзнателно, или несъзнателно. Брежнев няма такова образование, но в неговата дейност виждаме едни християнски методи на управление, твърдят богослови и те виждат това в неговото замисляне за другия и за другите, в грижата за народа.

Покрай Втората световна война Сталин променя политиката си спрямо църквата. Най-страшните гонения и репресии са в първия период – 1918-1923 г. Това е експериментален период, който много прилича на периода на управление във Франция  - 1789-1793 г. – Великият терор. Правени са социални експерименти и се появяват идеи да се разруши семейството, децата да са общи и да се ходи дори гол по улицата, за да се разчупят разбиранията за срам, за клише, за морал. Появяват се и идеи за свободни полови контакти във Франция. Така те са се борили с буржоазния морал тогава.

Движещите сили в периода 1918-1923 г. в СССР са всъщност евреите. Когато Сталин реално взема властта, той избива тези евреи. В състава на Политбюро до времето на абсолютна власт на Сталин, ще видим едно еврейско лоби. Именно заради това има такава борба и омраза спрямо православната църква. Всичко това идва от вродената омраза на Юдаизма спрямо Християнството, твърдят богослови. Самият Сталин, когато взема властта прави чистки., но той е подтикван и насъскван от Хрушчов.

Хрушчов споделя пред Сталин, че е много малък процентът на разкритите врагове с партиен билет…!! Именно Хрушчов е човекът, който понякога е вдъхновявал Сталин за чистките и за издирване на инакомислещите. Дори и в главата на Сталин не са се раждали такива ужасяващи идеи. Хрушчов е сивият кардинал на Сталин, за да съхрани сам себе си и да оцелее.

Брежнев произхожда от дълбоката провинция. Не е аристократ, не е гражданин. В тези хора се съхранява религиозността. Те са били малограмотни, но в тях е живял естественият закон, ходили са редовно на църква. Получавали са християнско възпитание и  Брежнев също получава такова. Разбира се няма данни Брежнев да е бил практикуващ християнин. Знаем, че той е имал много пороци в живота си – страстен любител на жените, на изобилната храна и най-вече на алкохола. Имал е огромни проблеми с теглото си. Той е тромав и тежък, защото постоянно преяжда и препива.  Тези хора са вярвали в Марксизмо-Ленинизма, това е била тяхната религия. Но тя е била пречупвана през вродената в руската душа християнска етика. Християнството е попаднало на добра почва в Русия, защото руският човек по своята същност е вярващ човек. 

Отношението към вярата на Брежнев вероятно е било примитивно, но той е имал закваската и заради това не е бил враждебен към църквата, както е при Хрушчов.

Това е непознатият Брежнев. Дори и в Свещеното писание  е записано, че „блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“. Когато се каже Брежнев, ние го помним като тромав и сякаш постоянно пиян човек, с един мундир, на който има безброй медали. А това е накрая на живота му. Той има обаче други заслуги, не към СССР, а към човечеството, за това, че не допусна трета световна война. Стремежът му към мир е бил дори в ущърб на собствената му държава, коментират още богослови.

За фейсбук-групата "Православни новини"

КАМП „СМИТ“ – МЕЖДУ ВОЙНИТЕ И МИРНИТЕ УЧЕНИЯ


Лагера „Смит“ – Пийкскил, Ню Йорк – около 1925 г.
Един американски военен лагер със 133-годишна история

Тренировъчният военно-полицейски лагер „Смит“ в САЩ е основан през 1885 г. Известен е още като Камп „Таунсенд“ през 1898 г. Разширен е през 1913 г. и е преименуван на името на губернатора на щата Ню Йорк Алфред Смит. Размерът му към 1925 г. е от близо 2000 дка. На него като военен музикант служи българинът Стойо Крушкин, основател на първия български оркестър в Северна Америка – „Bulgarian Balkan Band“, през 1915 г.

Историята на военното съоръжение е описана в серия от шест статии, които се публикували от февруари до юли 1925 г. в списание The New York National Guardsman. Авторът е подполковник Уилям Р. Райт.

От статиите става ясно, че лагерът се простира на около две мили и половина по река Хъдсън, простираща се от Peekskill или Annsville Creek на юг до линията на окръг Putnam, на север почти докосва Albany Post Road.

Оригиналната лагерна площадка, състояща се от западния лагер и парадната площадка, простираща се на 500 ярда, е била около 150 акра. Държавата първоначално е отдала под наем 97 акра, през май 1882 г. Увеличаването на обекта е започнало на 6 юни 1882 г., като първият лагер е открит на 1 юли 1882 г. Мястото е разширено със закупени през 1885 г. нови площи. С бюджетни кредити през 1913 г. и 1914 г. са откупени още 187 дка. Закупена е фермата McCoy заедно с по-малки парцели, обединяващи около 65 акра, собственост на Теодор Уенвървър и Клифърд и Франклин Кауш.

Основни исторически и географски забележителности са носът на Антъни, планината Маниту, старата медна мина, останките от революционните крепости и разбира се военният път. Носът на Антъни се издига на височина 900 фута и е един от най-известните върхове по реката.

Пътека води до върха, при военния път точно на север от лагера. От планината Manitou, която е висока 760 фута, могат да се видят уникални гледки на запад и на юг.

Старата медна мина е била на Roa Hook срещу входа на лагера и вероятно е била разрушена от минни операции,. Тук са и останките от Форт „Независимост“, който също е бил на Roa Hook. Военният път (Път А) е построен през 1891 г., за да свърже Гарисън (срещу Уест Пойнт) и лагера NYS.

Първите редовни лагери на военни подразделения започват на 1 юли 1882 г. с 23-ти пехотен полк, състоящ се от 428 военнослужещи. Следващите години са белязани от постоянно подобряване на методите за обучение и увеличаване на използването на лагера за тази цел. През 1889 г. е построена нова зала.

Българинът Стойо Крушкин
 като гвардейски военен музикант
в Лагер „Смит“ – август 1925 г.
Маневрите на Манаса през 1904 г. разбиват рутината на годините. Обучението по маневриране е от първостепенно значение. Единиците са разпръснати за по-голямо обучение за маневри в Масачузетс, Пин Лам, Кънектикът и Лагер „Уитман“.

Лагерът в Пийкскил все още се използва от време на време до 1911 г. основно като оръжеен пункт за войските на Ню Йорк и за офицери и подофицери.
През 1917 г. на това място се обучават войскови формирования от Пийскскил, преди да вземат участие в Първата световна война. Лагерът е използван и по време на войната от 1-вия Провинциален полк, NYG /Нюйоркска национална гвардия/, като пост за охрана на водоснабдяването на Ню Йорк, използван е и от Военноморските сили на САЩ.

По време на реконструкцията на Нюйоркската гвардия, след войната и нейното федерално признаване като Нюйоркска национална гвардия, лагерът е с постепенно нарастваща роля. През 1921 г. всички служещи от щата Ню Йорк се обучават в лагера. През 1922 г. до 1925 г. всички пехотни единици от Нюйоркската национална гвардия заемат лагера за свои тренировъчни цели.

Значителни подобрения са направени в лагера от 1925 г. до началото на 30-те години. През 1925 г. е изграден резервоарът Broccy Creek, както и канализационна инсталация, инсталация за изгаряне на отпадъци и други.



Пийкскил във войната за Независимост

Пийскскил е бил център на много военни събития по време на войната за независимост. Той се намира на входа на Хайленд, който охранява водната комуникация в сърцето на Ню Йорк и представлява част от тази планинска бариера, която се простира на югозапад, зад която Вашингтон умело управлява малката си армия. Това е част от "Хинденбургската линия" на Вашингтон, но за разлика от други подобни сйъоръжения, тя никога не е преодоляна.

Основната линия на съпротива в началото е директно на линията на Manitou. По-късно е близо до "Уест Пойнт", но винаги е в поречието на "Пийкскил" или в "Верпланк", на няколко километра на юг.



Поход в Лагера „Смит“ – 1903 г.
Модернизацията

Основен ремонт на лагера, който включва сегашната му конфигурация и използване, се случва през 60-те и 70-те години на ХХ век. През 1964 г., 1967 г. и 1968 г.са построени нови модерни тухлени казарми и помощни съоръжения. През 1973 г. Бейкър Хол е построена, за да замени старата дървена поща от началото на 20-те години. Този период продължи много, а лагерът се използва предимно за обучение през уикенда. Професионалното обучение има основна роля тук.

Централното командване на 53-то военно командване заема сграда 501 от 1995 г. до декември 1997 г., когато се премества във Валхала и е заменена през януари 1998 г. от командването на 53-и военен щаб. ФБР, ДЕА и Пощенските служби са постоянни наематели с ежедневна употреба на диапазоните за специалните стрелкови програми.



Смяна на караул на лагера „Смит“ – 1906 г.
Бъдещето

Текущата работа включва големи реконструкции на старата инфраструктура на съоръжението, като например водоснабдяване, канализация и електроразпределителни системи. Камп „Смит“ остава ценен актив за обучение на оръжия, за малки оръжия и подготовка на слушатели от военни академии, както за и обучение за младежи.

Наскоро Бюрото на Националната гвардия класифицира лагера като зона за колективно обучение или за официално годишно обучение за батальон. Поради ограниченията на терена лагерът обслужва предимно леките пехотни подразделения, сигнални и поддържащи единици. Лагер „Смит“ също е основен полигон в областта на симулациите и високотехнологичното обучение на военнослужещи.


За в-к "България" - Чикаго-САЩ
За в-к "Българска армия"

вторник, 20 март 2018 г.

БЪЛГАРИН СЛУЖИЛ В НАЦИОНАЛНАТА ГВАРДИЯ НА САЩ


Българинът Стойо Крушкин в състава на 108-и пехотен полк от Националната гвардия на САЩ в щата Ню Йорк – около 1925 г. - първият от ляво на дясно.




Стойо Крушкин е български и американски гвардейски музикант

Българският гвардейски музикант и ветеран от Балканската война Стойо Крушкин, за когото в. „Българска армия“ писа при откриването на паметна плоча в София през есента на 2017 г., е служил и в американската Национална гвардия отново като гвардейски музикант. Става дума за оркестъра на 108-ми пехотен полк в Сиракюз, щата Ню Йорк.

Крушкин е и създател на първия български оркестър в САЩ – „Bulgarian Balkan Band“, за който има информационни следи от Стилтън, Пенсилвания, но има вероятност да е действал именно в Сиракюз.

108-ми пехотен полк е едно от подразделенията на Нюйоркската Националната гвардия. Създаден е през 1898 г. и е в непрекъснато съществуване от 1907 г. насам. Като национални гвардейци войниците от 108-и пехотен полк могат да бъдат призовани да служат и на федералните правителства. 108-и полк се бие в Испано-Американската война, Мексиканската гранична война, Първата световна война, Втората световна война , както и във войните в Ирак и Афганистан.

Запазени са малко спомени за службата на Крушкин в оркестъра на 108-и пехотен полк от Националната гвардия на САЩ. От това време се пази малка книжка, „Soldiers hand book“, написана под формата на въпроси и отговори. Това е нещо като нашата „Помни войната“ на полковник Борис Дрангов.

С оркестъра на поход – около 1925 г.  - българинът е
отбелязан със стрелка в левия край на снимката. 
Снимките, които българинът е запазил от службата си в Нюйоркската национална гвардия  са от август 1925 г. Книжката е издадена от „Oneida dispatch Press“ през 1931 г., което ни оставя информация, че той е служил в тази военна част като гвардейски музикант поне в този диапазон 1925 – 1931 г.. като се има предвид обаче, че пристига в България през 1933 г. и остава тук и през 1934 г., може да се приеме, че вероятно е бил военен музикант в САЩ поне до края на 1932 г., преди заминаването си за цяла година и половина за България.

Всъщност това е последният път, в който Стойо Крушкин вижда родината си. След това той вече не посещава България. Основава български традиционен ресторант в Калифорния, където работи със зет си.

Оркестърът на 108-и пехотен полк от Националната гвардия на САЩ е не просто един военен оркестър, а както повечето тогава, а и сега, това са войскови единици, които обаче имат и свой собствен живот. Те изнасят концерти, свирят не само военни маршове, но и много по-разнообразен репертоар, с което радват и военната си публика, и цивилните в градовете, където е дислоцирана основната армейска единица.

Стойо Крушкин свири на фагот, така, както и в неговия оркестър „Bulgarian Balkan Band“. Той участва в походите, тренировките, ученията и лагерите, които се организират от Националната гвардия на САЩ в щата Ню Йорк и е един от доайените на оркестъра – уважаван и за опита си, който има като военен музикант от България, а и за таланта, който безспорно притежава като виртуозен изпълнител.


Оркестърът на 108-и пехотен полк от
 Националната гвардия на САЩ в щата Ню Йорк
на поход – около 1925 г.  - българинът е отбелязан
 в средата с кръгче. 

Богата история на няколко континента

108-и пехотен полк първоначално е наричан 3-та Нюйоркска доброволна пехота. Когато Испано-Американска война избухва, през април 1898 г., нов полк е организиран от дванадесет отделни национални гвардейски части от 4-та бригада.

Трети нюйоркски доброволчески полк, със седалище в Рочестър, е въведен в експлоатация на 17 май 1898 г. Те са участвали в и лагери във Вирджиния и Пенсилвания. Официалната история определя 3-ти полк като "един от най-добрите, който Ню Йорк е изпратил в службата", като отбелязва, че нито един служещ не е трябвало да бъде дисциплиниран допълнително.

След войната полкът е разпуснат и ротите се връщат в мирната Национална гвардия, за да подкрепят държавата и местните власти. Попълването на полка започва отново на 30 март 1907 г.

През април 1913 г. полкът служи в Бъфало, по време на размирици, причинени от стачка на работници на трамваи.

През ноември 1917 г. полкът е организиран в 54-а пехотна бригада като част от 27-а дивизия. До 31 май 1918 г. целият полк пристига във Франция. 27-а дивизия (без дивизионна артилерия) е прикрепена към британските сили за обучение. Дивизията се сражаваше с британците и австралийците.

През март 1919 г. 27-а дивизия се завръща в Ню Йорк и е освободена от федералната служба. През 1925 г. 108-и пехотен полк приема нови отличителни емблеми.

През януари 1944 г. подразделението се дислоцира в южния Пасифик, на остров Гуадалканал, който до голяма степен е подсигурен от американските сили година по-рано.

След войната срещу Япония, 108-и пехотен полк е изпратен на гарнизон в Корея. Тяхното пътуване към дома започва на 15 март 1946 г., когато напускат Корея на път за Сан Франциско.  Националните гвардейци на 108-и полк са едни от последните части на Гвардията, които се връщат в континенталната част на САЩ.


Стойо с колеги – около 1925 г.  -
военни музиканти в 108-и пехотен полк-
българинът е правият в средата на снимката. 

"Момчетата от Сиракуза" повдигат бойния дух

Оркестърът на 108-и пехотен полк от Националната гвардия на САЩ в Ню Йорк оказва значително въздействие още през  първите 10 дни от проведени военни маневри, като повдига духа на бойците от подразделението. Оркестърът свири още от първия ден при настаняването на лагер в Мисисипи. Бендът получи името "Момчетата от Сиракуза". Това пише по повод дейността на оркестъра на 108-и пехотен полк, Беки Робъртс, на 21 август 1941 г.

Сутрините на оркестъра са изпълнени с репетиции. Има нещо в музика, което прави мъжете по-щастливи и те я харесват именно заради това, казва още Робъртс.

Бендът изнася и концерти. Първият е даден от разширения състав. Той включва разнообразна програма, варираща от традиционните военни маршове до някои специални селекции и рапсодия с южноамериканските ритми. Ръководител на бенда е Уолъс А. Моджика, който по онова време отговаря за всички служебни оркестри на 12-та дивизия, а също е и лидер на прочутата група "Pershing's Own".
Моджика твърди, че има най-голямата колекция от музиканти в страната и постоянно ги хвали за тяхната работа. Бендът на полка е един от най-добрите в цялата армия по онова време.

Армията се нуждае от оркестрите си, защото не само така се повдига бойният дух, но и момчетата имат малко разнообразие в иначе скучната и монотонна служба, казва в края на статията си Беки Робъртс.


За в-к "България" - Чикаго/САЩ
За в-к "Българска армия"