петък, 20 януари 2017 г.

ШЕСТ ДНИ ПРЕЗ ОКЕАНА С ФРЕНСКИТЕ ПАРАХОДИ

„Само шест дни през океана с параходите на френската линия! Най-важното за пътника е неговото удобство и добра храна. Няма по-удобни кабини от тези на френските големи и нови параходи…”. Това гласи реклама, поместена в българския емигрантски вестник „Народен глас”. Именно на това място се рекламират предимно параходите „Ил де Франс”, „Париж”, „Франс де Грас” и „Рошамбо”.

Най-големият и най-известният от всичките обаче си остава „Ил де Франс”. Според обявата, във всички кораби има широки кабини за трета класа, които са разкошно подредени, както и тези във втора класа. Във всяка кабина има течаща чиста вода и стол.

Не случайно именно третах класа се рекламира в обявата. Нашенците, независимо, дали пътуват от „страия край” към Новия свят или обратно, обикновено винаги пътуват, поне голямото болшинство, именно в трета, или четвърта класа. В повечето случаи, те пестят парите си, които са заработили отвъд океана, или пък които са спастрили, за да заминат на Запад и избират най-уфтиния възможен транспорт, без лукс, удобства и добра храна.

„На пристанище Хавър параходите не спират вътре във водата, а направо на пристанището и разстоянието е само на половин път, отколкото до Шербург. Удобството, храната и сигурното носене на багажа са ненадминати, също така тук се намира и най-добрата прислуга в параходите. По този начин френската компания е успяла да удвои броя на пътниците си през миналата 1930 г. и ще го удвои отново през следващата 1931 г…”, пише в съобщението. Отвово прави впечатление наблягането на това, че параходът не спира в морето, което съответно и не налага допълнително заплащане за довешждащ и отвеждащ транспрот от и до кораба.

„Ил де Франс” е шестият най-голям параход в света за онези години. Той тежи 42 000 т. и има 790 фита дължина. Снабден е с най-модерните за времето си двигатели, горящи масло, а турбинните му машини са с 52 000 конски сили. Параходът предлага 1200 кабини в първа и втора класа, както и 600 кабини в трета класа. Според рекламата, третокласните кабини са били така добре уредени, че е трудно да се направи разлика с тези от първа и втора класа. Във всички има прясна вода, баня и хубави нови мебели.

Това са корабите на „French line”, с голям офис в Чикаго, който публикува обявата за пътуването във вестник „Народен глас” през 1930 г.

На 10 декември, петък, още през 1926 г., същият вестник „Народен глас” публикува и статия, в която подробно разказва за параходите на френската линия.

„Новият параход „Ил де Франс” дава възможност на компанията „Френч лайн” да има по един експресен параход, тръгващ от двете страни на океана, всяка седмица. За построяването на „Ил де Франс” са били необходими 15 800 тона стомана. Съдът има девет палуби, пет от които продължават от край до край. Взети са всички мерки за приятно и безопасно пътуване”, пише в статията.

Друг почти толкова популярен параход е „Крундланд”. Собственик на парахода е International Mercantile Marine. Той е пуснат на вода през 1902 г. и е в употреба чак до 1927 г., когато е даден за скрап. Той е „сестрински” кораб на „Финландия”. Използван е и като военен кораб, превозващ военни части и техника от април 1918 г. до октомври 1919 г.

„Крундланд” е завършен през 1902 г. от William Cramp and Sons of Philadelphia. Когато е пуснат на вода, той е най-големият американски параход, който някога е строен. Той пътува от Ню Йорк до Антверпен на първото си пътешествие през юни 1902 г.

Според „Ню Йорк Таймс”, корабът „Крундланд” става първият параход, който подава безжичен сигнал за бедствие в морето, когато иска помощ по време на буря през 1903 г. „Крундланд” е един от първите десет кораба, които дават помощ на горящия лайнер „Volturno”, който се намира в средата на Атлантика през  октомври 1913 г. Въпреки бурното море, „Крундланд” успява да прибере на борда 89 оцелели, за което капитанът  и екипажът са поздравени, като са им дадени и златни медали от Конгреса на САЩ.

При пътуване към Средиземно море, през 1914 г., параходът е арестуван от британските власти на Гибралтар и част от товара е конфискуван, което създава напрежение между САЩ и Великобритания. По време на почетна обиколка на Южна Америка през февруари 1915 г., „Крундланд” става най-големият пътнически кораб, който преминава през Панамския канал. Той е и един от първите американски кораби, снабдени с оборудване за противодействие на атаките на немските подводници.

През май 1917 г. „Крундланд” е ударен от торпедо, което не избухва и само леко уврежда кораба. През 1920 г. на борда избухва пожар и по-късно параходът е ремонтиран отново за пътници, след като е обслужвал армията и военния флот по време на Първата световна война. Корабът е предаден за скрап през 1927 г. в Генуа – едно от най-важните пристанища в Италия. Така завършва историята на два от най-известните емигрантски кораби, с които много нашенци намират щастието си в Новия свят.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София


„КЮНАРД ЛАЙН” ОРГАНИЗИРА ПАРАХОДНА ЕКСКУРЗИЯТА ДО БЪЛГАРИЯ

„Голяма екскурзия до България през Шербург, с парахода „Беренгария”…”, организира транспортната фирма „Кюнард лайн”. Това гласи съобщение в емигрантския български вестник „Народен глас”. Параходите, с които нашенците пътуват от и към Америка са много, но „Беренгария” е един от по-известните, особено в ранниия период – самото начало на новия ХХ век. Параходът тежи 52 226 тона. Построен е през между 1910 г. и 1912 г., а първото му пътуване е: Хамбург - Саутхямптън – Шербург – Ню Йорк. През 1922 г. параходът е преоборудван за превоз на горива. На 3 март 1938 г. на борда му избухва пожар и щетите са огромни.

За първа класа в „Беренгария” са осигурени 700 места, 600 – за втора класа и 940 – в трета класа. 1750 са местата за пътническата четврърта класа. Персоналът на парахода наброява повече от 1000 души. На борда са изградени зиключително модерни за времето си салони, чайни, ресторанти и специализирани заведения за хранене – грил-хаус и бална зала, кафе-веранда, спортна зала и бани.

Апартаментите и салоните вече са по-обширни и отговарят на модерните тенденции в строителството на такива параходи. Помещенията са осветени с електрически крушки, има също отопление и вентилация, както и сигнално-известителна система. Освен изграденото парно отопление, новост е предвиденото допълнително електрическо отопление. Изградена е също и вентилационна система за чист въздух за всяка стая.

Спасителните лодки са предвидени така, че да могат всички на борда да се качат в тях, ако това се наложи, разбира се!

Противопожарната система е много модерна и е създадена по съвременните за времето изисквания за безопасност. През нощта и в мъгла всички врати се затварят херметически, за по-голяма сигурност. Кабините и стаите за персонала са така изградени, че всеки да е възможно най-близо до работното си място, за да може бързо да реагира при необходимост. Това е модерният за врмето „Беренгария”.

Екскурзията до България с парахода е организирана от „Кюнард лайн” и по-конкретно от  г-н Вукович, от нюйоркският офис на компанията. Именно фирмата се грижи за приятното пътуване, като поема ангажимент за багажа на пътниците и целия им престой, а от тях се очаква само да са спокойни и да се забавляват на борда!

Не по-малко известен е и параходът „Императрицата на Ирландия”. Това е корабът, който за съжаление остава в историята със своето 96-то пътуване, когато потъва в река Сейнт Лорънс-Канада, след като се сблъсква с норвежкия кораб, превозващ въглища „Storstad”, което се случва в ранните часове на 29 май 1914 г. От 1477 души на робда, 1012 загиват. Смъртноста е най-голямата до тогава в историята на канадското корабоплаване.

„Императрицата на Ирландия” е построен от by Fairfield Shipbuilding and Engineering, в Шотландия. Пуснат е на вода през 1905 г. Параходът има параход-„сестра”, който се казва „Императрицата на Британия”. В „Императрицата на Ирландия” можели да се настанят 1542-ма пасажери в четири отделни класи. В първа класа можели да се настанят 310 пътници. 468 били местата за втора класа.

Един от популярните кораби, превозвали и емигранти към и от Новия свят е и параходът „Финландия”, който плавал под американски флаг. Той е построен през 1902 г. за компанията „Red Star Line”. По време на Първата световна война той служи като транспрот  за американския военноморски флот. Той служи също и като допълнитлен кораб за търговските морски връзки на САЩ и за компанията „Red Star Line”. Пътува също и от името на компаниите: „White Star Line”, „Panama Pacific Line” и „American Line”. „Финландия” се движи главно от Ню Йорк до Обединеното Кралство, Белгия и Италия, както и обратно. За кратко пътува и от Ню Йорк до Сан Франциско. През 1912 г. параходът „Финландия” е избран да транспортира Американския олимпийски комитет и отбора за участието в летните олимпийски игри в Стокхолм. През 1917 корабът извършва също и пет презокеански пътувания, превозвайки военни части и техника. При третото си пътуване е торпилиран от вражеска подводница, но успява да се добере до пристанището за ремонт.

След войната параходът „Финландия” се завръща в търговския флот и пътува между Ню Йорк и Европа чак до 1923 г. След това отново започва да пътува между Ню Йорк и Сан Франциско. „Финландия” е даден за скрап през 1928 г.

Това са само три от поредицата параходи, които и нашите сънародници ползват в пътя си към Новия свят, където търсят нова надежда за себе си и семействата си. За съжаление, не са много „живите” спомени за тези пътувания, почти няма снимки, първите са от 30-те години на миналия век. Въпреки това, тези пътувания остават в историята като едно мини-преселение на хора, които преследват своите мечти далеч зад океана. А корабите, с които се осъществяват тези пътувания са емблеми за новаторство, лукс, практичност и техническа прецизност!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София




четвъртък, 19 януари 2017 г.

РАБОТАТА В ЕМИГРАНТСКИЯ ПЕЧАТ Е ВЪПРОС НА ЧЕСТ И ОТГОВОРНОСТ!

Снимка: Добромир Георгиев
През 2017 г. се навършват точно десет години, откакто пиша за вестник „България”. Казват, че на такива кръгли, макар и малки годишнини, човек си прави равносметка. Точно това си позволих да направя и аз, като не просто споделя моите впечатления от работата ми във вестник „България” като кореспондент в София, но исках и да споделя онова, което вестникът на практика наследява в САЩ от нашите сънародници през годините.

И все пак, личното е важно, защото човек пише за обективното, но от първо лице единствено число, макар и това да е невидимо, както изискват журналистическите правила днес.

Да пишеш за емигрантски вестник не е лесно, нито пък е въпрос да си запълваш времето. Напротив, да пишеш за издание, което се чете предимно извън България означава да си прецизен много повече от това да си журналист в България. В родината сякаш се размива новината, навън – тя кристализира, защото нашите сънародници търсят новината не просто така, а за да са наясно, какво се случва в България с техните семейства, близки и приятели в социума на днешния ден.

Журналистиката отвътре навън е такава, че тя трябва да дава кураж, да казваш истината, но с елемент на надежда, не да обезвериш хората, да ги информираш пълноценно, като в същото време им оставиш свободен дъх, за да могат да дишат докато те четат!

В този смисъл, писането за емигрантски вестник е и дълг, и чест, и отговорност, но е и такт…! И ако в родината можем да си позволим волности от сорта на това да предполагаме за нещо, а не да го назоваваме, когато то вече е факт, то в емигрантския вестник трябва да сме много по-на щрек за това, какво казваме, как го казваме, пред кого го казваме и кога го казваме.

Това не е цензура, това представлява предимно организационна, но най-вече етична норма на преценка. Да, новината е новина, но информацията не винаги е полезна. А ако едно нещо не е полезно, било то и информация, то тогава кому би било нужно…!?

Преди да започна да пиша за вестник „България” през 2007 г., познавах бегло историята на печата на емиграцията ни в САЩ. По-късно се запознах подробно с повечето вестници, издавани от емигрантите ни в Северна Америка.

Няма как да не започна с вестник „Народен глас” – емблемата на родната журналистика в емиграция. Това е вестникът, който поставя реалното начало, информацията тук е многопосочна, многопластова, прецизно подбрана за специализиран сегмент публика, полезна е, практична е и разбира се отразява съвременната модна тенденция за „таблоидите” в онова време. Форматът на вестника е голям, но това освен престиж, означава и повече поле за авторска изява.

На страниците на вестник „Народен глас” се води и полемика, и политически спорове, има и реклами, има и дискусии, има също и откровено жълти новини – с една дума – напълно нормален вестник, дори и от дешна гледна точка!?

Нека да споменем също и вестниците „Свобода”, „Български новини”, „Жило”, „Македонска трибуна”, „Работническа просвета”, „Българите в Детройт”, „Македония”, „Балканско сдружение”, „Трудова Македония”, „Работник”, Съзнание”, „Работническа мисъл”, „Борба”, „Български новини”, „Работнически новини”, „Нов свят”, „Работническа защита”, „Българан”, „Чесало” и други.

Някои от тях са по-ранни от споменатия вече „Народен глас”, като например издавания в Чикаго от 1902 г. вестник „Борба”, но така или иначе, „Народен глас” е най-дълго просъществувалият съвременен и балансиран вестник на емиграцията ни в САЩ. Постепенно се развива и кореспондентска мрежа, която отразява новините от общностите на българи в почти всички щати, където има повече сънародници.

Всички тези вестници имат своята позиция, политическа, етична, обществена. Някои от тях защитават „македонизма” като политическа платформа, други са откровено комунистически пропагандатори, трети са забавно-хумористични издания, четвърти са временни – по даден конкретен повод. Всички тези издания обаче са гласът на българите извън България, гласът на свободните българи, особено в годините на налагане на комунистическата диктатура в България, когато остава само въпросният вестник „Народен глас” – до 1948 г.

Тогава в него се изявяват и българи от България, които понасят и отговорнстта си за това, че са дръзнали да не се съобразят с директивите на комунистическата партия в България, като например юристът професор Г. П. Генов!

Аз също понесох преди време подобни критики за това, че „тъка на два стана” – за Америка и за България, за работата ми във вестник „България”, въпреки че, въпросният вестник е български и се издава за българи в САЩ! Ето че в изминалите десетилетия от времената, когато да четеш, а камо ли пък да пишеш в медия извън България беше нещо порочно, почти нищо не се е променило в съзнанието на някои хора, слава Богу, те са малко и са незначителни и като обществен фактор, и като някакви професионалисти!

Слава Богу го има и вестник „България”, за когото пиша с удоволствието от това, че казвам нещо полезно, за да се запомни, за да остане в съзнанието ни, за да ограмоти, когато и ако се налага. В крайна сметка медиите, включително и вестник „България” в САЩ имат мисия и тази мисия е обществото, българите да не забравят, освен да бъдат информирани…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник „България” в София


Снимки: Добромир Георгиев 


сряда, 18 януари 2017 г.

КАК ЦЪРКВАТА ЩЕ НИ ПАЗИ ОТ „АЛО-ИЗМАМНИЦИТЕ”!?

Снимка: България СЕГА
Напоследък представители на Църквата ни излязоха по медиите и обясниха, че Църквата обявява война на таканаречените „ало-измамници”. Тук обаче възникват поне три въпроса. Първо, защо чак сега, второ, защо именно Църквата и трето, това не е ли дубликатен дрибъл спрямо държавната реакция….!?

И така, по първия въпрос, какво чака Църквата ни до сега, че не обяви тази „война”? По втория въпрос, когато Църквата обявява такава „война”, това не означава ли, че МВР не си върши работта, та се налага Църквата именно да започва подобна „битка” и по третият въпрос – държавата реагира преди години още, когато предупреди за този тип измами, които нашумяха още в началото на новия век. Сега с това намерение на Църквата, на практика се дублира държавната реакция, но с огромно закъснение от поне 17 години…, което ни връща към първия въпрос – защо чак сега…!?

И така излезе официално съобщение от Отдел "Връзки с обществеността" при Св. Синод на БПЦ, в което се казва: „…Негово Светейшество Българският патриарх и Софийски митрополит Неофитне е подписвал подобна заповед нито в качеството му на патриарх и председател на Светия Синод за диоцеза на БПЦ-БП, нито в качеството му на Софийски митрополит за диоцеза на епархията…”.
Тогава питаме, защо клирици на БПЦ си позволяват да правят подобни изявления, без за това да има благословията на Негово Светейшество…!? Църквата ни на самотек ли върви, тоест – всеки си прави каквото си иска и когато и както си иска, или има патриарх, Синод и колективно, братско решение, което става задължително за целия диоцез на Църквата ни, едва когато е гласувано и одобрено по този начин…!?

„…В канцеларията на Светия Синод евнесено такова предложение за участие на БПЦ в широкомащабна кампания срещу телефонните измамници, което предстои да бъде разгледано на предстоящо заседание на Синода…”, се казва още в съобщението от Синода и то този път поне, наистина е пределно ясно, категорично и на място!

Хубаво е Църквата ни да се заеме с присъщото си – благотворителността и грижата за бедните и онеправданите, а не да се занимава с деятелности, които да дублират държавни инициативи, при това от преди дузина години…! Да, „ало-измамниците” вредят и на бедните хора, на онеправданите, въпреки, че същите, странно от къде намират хиляди, за да ги хвърлят на непознат през балкона! Но не е работа на Църквата да гони „ало-измамниците”, нито пък да води каквито и да било войни и битки. Църквата не е силова институция, тя не разполага с репресивен апарат, така че, нека „всяка жаба да си знае гьола”, както ни призовават и от самия Свети Синод с горното официално изявление!


Когато са прави, когато има основание за дадена реакция, няма как да не я отбележим и сега Синодът наистина реагира адекватно и напълно практично, при това и своевремено, което не е често срещано, особено пък напоследък…! 

За фейсбук-групата "Православни новини"

ПЪРВОЛАЦИТЕ – ТЕРИТОРИАЛНИ КРЕПОСТНИЦИ НА РЕФОРМИТЕ!

Снимка: Венцислав Жеков
Приемът на деца в първи клас предизвика недоволството на много родители. Промени предвиждат адресът да е ключов за кандидат-първолаците, тоест приемът на първолаци ще става по постоянен адрес, което и ще носи най-много точки при крайната оценка за класиране!

Нека припомним, че преди години, в едни други условия, в които живеехме всички,  по време на комунизма у нас, за да се запише първокласник в училище, първото, което трябваше да „доказва” беше именно местожителството и постоянния адрес. Настоящият адрес не беше водещ. За него се изискваше регистрация в „милицията” и уведомление на домоуправителя на кооперацията/блока.

Днес на практика няма изискване за настоящ адрес, но изискването за постоянен адрес е  - декларация от собственика, в чието жилще живее детето с родитемлите му, че той е съгласен наемателите  да получат право за регистрация на постоянен адрес именно на това място, след това се извършва регистрация в съответния отдел на общинската администрация и накрая се чака издаването на новите лични документи от МВР, съответно с новия постоянен адрес.

Настоящото нововъведение извежда критерия местожителство с най-голяма тежест и така механично се осигурява запълването на училища, които страдат от недостиг на кандидати по едни или други причини, смятат родители.

В същото време трябва да отблежим, че за всички ни е ясно, че има едни училища, определени от общественото мнение предимно като „елитни” и за които напливът на ученици за първи клас е най-голям, което е напълно обяснимо.

Няма как обаче всички желаещи да бъдат записани в тези училища, защото те са няколко, а първолаците са много повече, особено в големите градове.

Родители са на мнение, че ако целта на системата е да осигури приоритетен прием на деца, живущи в района, то настоящият адрес е абсолютно достатъчен, защо трябва да се търси и постоянен, с което да се въвеждат дискриминационни елементи…!?

Това, къде едно дете живее, е важно, за родителите, но не би следвало да е толкова важно за училището, тоест, родителите са тези, които са си направили сметката, къде да учи детето им като локация. От друга страна пък, няма как родителите сами да определят, къде да учи детето им, защото така едно училище в центъра, например, може да се препълни с кандидати, а в същото време училище в краен квартал, да остане без кандидати за първи клас, защото деца от същия квартал биват кандидатирани за другото училище..!

Има обачбе и още един проблем. Децата от новите квартали, каквито са „Манастирски ливади”, „Кръстова вада”, „Витоша” и други, къде да кандидатстват за първи клас, като в тези квартали на практика няма училища…?

В същото време, ако в един по-краен квартал има две-три училища, то в центъра на града има училища, които се намират само на метри едно от друго! Едва ли има толкова деца в центъра…! Тогава какви ще са критерите за запълване на тези централни училища, кои деца ще са с предимство – на общо основание за всички останали, извън тези, които живеят в района и вече са записани, или ще се предпочитат тези, които идват от квартали на града, където въобще няма изградени училища и на практика те са лишени от реален избор…!? 

teacher.bg

УЧИТЕЛИТЕ ДА ИМАТ МАНДАТ..!?

Снимка: Webcafe.bg
Миналата седмица се появи мнение на учители за това, директорите на училищата да бъдат с мандат, а не докато се пенсионират да заемат този пост. По този повод, дискусиите продължиха и се достигна до мнението и учителите да са с мандат!

„….А защо да няма мандатност и за учителите? Защо учителят си мисли, че като е на постоянен трудов договор може да кара до пенсия? Кое го мотивира и стимулира, като всеки знае, колко е трудно, някой да бъде уволнен. А дори и да бъде, съдът го връща. Така че, ако искаме мандатност за директорите, нека я има и за учителите както е в много държави… и всеки да се бори и да работи за мястото си….”, предлага преподавател. Мнението е твърде революционно и предизвика много критики, предимно от учителското съсловие.

„Учителите е по-добре да бъдат назначавани от РУО или от Националните инспекторати по образование”, пък смята друг преподавател, оставил мнението си в социалните мрежи.

Има и такива, които не смятат, че мандатността на директори и учители ще реши проблемите на образованието. „…Колко началници на инспектората се смениха, нима се подобриха нещата, проблемите са на високо държавно равнище…”, считат читатели от форума на teacher.bg.

За teacher.bg

понеделник, 16 януари 2017 г.

БЪЛГАРИЯ И ВЛАДИМИР КОЙЛАЗОВ ЛИКУВАТ С НАГРАДАТА „ОСКАР”!

Снимка: www.oscarwinners2017.com
Българинът Владимир Койлазов спечели „Оскар” за кинонаука и технологии. Медиите и у нас, а и извън родината ни, доволно и обилно отразиха събитието, защото то не е просто една новина, а наистина беше и е събитие!

България е горда, защото най-сетне не ни сравняват само и единствено с ромите-джебчии из Европа, гастарбайтерите в Испания и сезонните „портокалоберачи” в Гърция, а даваме пример, при това, добър пример! Чувстваме се горди и сега с „Оскар”-а, чувствахме се горди и преди няколко месеца с „Пулицър”-а за Стоян Ненов, за фотография.

Така се случи, че познавам и двамата, единият малко повече, другият - по-малко и от това още повече се гордея, че съм българин! Защо ли, защото си говорих с мой приятел журналист от престижна национална медия, за „Оскар”-а за Койлазов, който каза, че той е напълно заслужен, човекът е работил много и така е стигнал до него. Така е, въпросът е, че има и още нещо, то е като айсбегрът, видимата част е много по-малка от невидимата.

Открих го и говорих с бащата на Владимир Койлазов-Никола. Човекът беше толкова любезен да ми даде интервю, да ми разкаже за „задкулисието” на този успех. Стоян пък го познавам повече и когато спечели „Пулицър” лично говорих с него….!

Тези, които печелят такива награди, са особен тип хора, особена порода са. Когато ги видиш на улицата, те са почти невидими, сенки, те са вглъбени, тичат след вятъра, който самите те предизвикват и правят чудесата си без много шум - тихо, почти тайно…! Те все са заети с нещо, бързат, замислени са, сякаш са на друго място, а може и да са…!

Около тях обиновено опипваме оглените си сетива, за да се убедим, дали не спим, но не, не спим, истина е…! Така е и при Стоян Ненов, който след като получи наградата си, направи изложба в София. На представянето скромно благодари на всички, които са дошли да го уважат. Тази изложба, която представяше истински шедьоври на фотографията, беше повече от културно събитие за столицата ни, а авторът просто….благодари….!

Владимир Койлазов пък каза, че мечтае за хотелска стая, компютър и…това е почивката му….! Талантите на България, нашите нови будители, каквито са и Стоян, и Владимир, а и много други, които още не познаваме може би, сякаш сами се неглижират - оценени навън, непознати у нас, както обикновено…!

Тези събития за нас, за българите, за България, са предимно медийни, медиите „гръмнаха” и за „Пулицър”-а, и за „Оскар”-а, издириха Стоян чак в Македония, на границата, и Владо намериха – в София, снимаха ги, разкарваха ги из ефирите като панаирджийски мечки, направиха ги праймтайм-звезди, в това число и аз не си спестих усилия, както се казва, „нацепих си басмите” да пиша, мазоли хванах на показалците си, защото си струва, не за друго….! 

Само че, обществото ни някак е позаспало….! Рейтингите на медиите показаха за този тип публикации относително слаба активност на читателските, зрителските и слушателските аудитории. Защо българинът не се заинтересува от това, че наш сънародник спечели „Оскар”, медиите го показаха, но българите спаха, а това беше успех за България, не само за семейство Койлазови…!?

 Темата беше водеща поне в продължение на два дена в най-гледаното и слушаното време…! Сякаш не си ценим ценните, но виж, ако има нещо под юргана, нещо от банята, че и от тоалетната…., нещо по-така, па и ако не е наше, е, тогава „избиваме рибата с тиганя”, както се казва….!

Да си призная, нищо не разбирам и от 3D, и от V-Ray, снимам на принципа на количеството за сметка на качеството – и с фотоапарат, и с камера, обаче обичам да виждам красивото, когато го има и си мисля, че мога да го виждам не само с очите си, даже съм убеден в това….! А него го има и във фотографиите на Стоян, и във виртуалните шедьоври на Владо.

Петър Митев, съдружникът на Койлазов, сподели пред вездесъщите телевизии у нас, че един филм, в който има V-Ray-технология може да е напълно нереален, тоест, да е виртуален, несъществуващ, измислен, фиктивен, имагинерен…! Кой ти е знаел, че в „Аватар”, например, има V-Ray-програмиране…! Емоциите обаче са нещо реално, те са материалната одухотвореност на грубата, но неизменна вещественост на визията…! Това значи, че Владимир Койлазов прави нещо почти фантастично – сътворява светове, продуцира чувства, проектира възприятия и дава живот на нематериалното, а това е един транслиран във времето и пространството „Любимец 13”, който на практика може всичко…!

„Владимир Койлазов е възпитаник на русенската Английска гимназия “Гео Милев”!...Поздравления и пожелания за нови успехи!”, написа във фейсбук-профила си кметът на Русе – Пламен Стоилов.

Така се печели и „Пулицър”, и „Оскар”, няма друг начин и няма друг път, навярно това е тясната пътека и към Нобеловата награда, за която в профила за мир и за пореден път е номинирана Православната ни Църква…!?

А на Владимир Койлазов, да му е честит „Оскар”-ът и благодарим, от името на цяла България и диаспората по широкия свят, такива като него ни карат да не крием паспортите си дълбоко в куфарите, когато сме в чужбина….!!!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София