събота, 23 юли 2016 г.

ПЪРВИТЕ БЪЛГАРСКИ ТУРИСТИ В САЩ

Корабът "Скития", с който първите
български туристи посетиха
САЩ през 1936 г.
Снимка: 
cardcow.com
През лятото на 1936 г. в Ню Йорк пристигат първите български туристи в САЩ. Те правят обиколка на големите градове в централните и източните щати. Туристите – 26 души, повечето от които учители, пътуват с параходната агенция на Тома К. Бакрачев, която се намира в София. Сред учителите има дори и професори, които са водени от сина на собственика на агенцията – Кирил Бакрачев.

Туристите тръгват от София на 25 юли 1936 г. и според писмо от българското генерално консулство в Ню Йорк, те пристигнали благополучно на 11 август в пристанището, с парахода „Скития”. Престоят им в Америка е няколко седмици и на 26 август, в 1 часа след пладне, отново потеглят към България с най-новия и станал по-късно легендарен параход „Куин Мери”.

Това са първите туристи, които идват от България в Америка. Вестник „Народен глас” – най-популярният и най-дълго просъществувал български емигрантски вестник в САЩ, в своя публикация пише, че организаторите се надяват да има и други туристи, които да посещават Америка и това да се превърне в традиция.

Поради факта, че туристите посещават много от градовете, където има български колонии, вестникът публикува също и програмата на пътешествениците, цени, храна, настаняване и други подробности около пътуването. Надеждата на организаторите е, много от сънародниците ни, които живеят в САЩ, да проявят интерес и да се срещнат с българските туристи.

Тук всъщност виждаме, как ако Америка се превръща в нещо като атракция за туристите от България, то и самите туристи стават атракция за хората по местата, които те посещават в Америка и защото някъде живеят българи, но и защото самите хора са интересни. По това време екскурзиите все още не са нещо обичайно, както днес. Туристите са твърде рядко явление, защото хората нямат навика за това, все още не е така модерно да се пътува по екскурзии. Всеки пътува целево – за работа, по някакви задачи, а масовото пътуване за забавление все още е не толкова близо в бъдещето.

И така, програмата на българските туристи включва тръгване от София, на 25 юли, пристигане в Париж – престой – 3 дни. 31 юли – Лондон, 1 август – Ливърпул, следва кратък престои и пътуване с параход до Ню Йорк.

8 август – пристигане в Ню  Йорк и престой – 4 дни. Следва посещение на Ниагарския водопад – 2-3 дена, Детройт, Мичиган – 3 дена, кратък престой в Толидо, 2 дена престой в Кливлънд, следват Питсбърг – за кратко, 2-3 дни във Вашингтон, 2 дена отново в Ню Йорк. Следва пътуване до Шербург в Европа и трансфер до Париж, а на 3 септември - пристигане в София.

Маршрутът е София-Париж - на отиване през Италия, а на връщане - през Австрия. Екскурзията струва по 26 хил. лева на човек. По тогавашния курс спрямо долара това прави по 325 долара на човек. В цената влиза пътуването от София и обратно до София, както и хотели и храна от Париж до Париж, входни такси за музеи, забележителности и бакшиши в Америка.

Пътуването в Европа е с влак –„бързия конвенционал”, трета класа, в параходите – комфортни кабини с две и четири легла, а пътуванията в Америка са осъществени с експресни автобуси.

А ето и част от първите български туристи, посетили Америка през 1936 г.:

Георги Грънчаров от Харманли, търговец.
Павел Велинов от София, търговец.
Иван Генев от Казанлък, пенсионер.
Илия Стоянов от София, полковник от запаса.
Манол Гочев от София, адвокат.
Иван Хаджикостов от София, адвокат.
Якоб Рот от София, търговец.
Владимир Апостоловски от Шумен, акцизен началник.
Минко Мешулам от Варна, индурстриалец.
Радка Хаджикостова от София.
Златка Чолакова от село Мирковчане, шуменско, учителка.
Цветка Чукурлиева от Карлово, учителка.
Жанда Николова от Варна, учителка.
Анастасия Абаджфиева от Пазарджик, учителка.
Стефан П. Цонев със съпругата си пътува, за да остане в САЩ и да живее там.
Любен П. Цонев и накрая е Кирил Бакрачев – водач на групата.

Прави впечатление, че хората са предимно от средната и над средната класа, като формално, това са предимно по-заможни българи.

Статията, която разказва за това първо по рода си пътуване в Америка на български туристи е колкото информационна, толкова и рекламна, защото в края е посочен адресът на Бакрачев в Ню Йорк, където всеки може да отправи запитване и да се запише за екскурзия в Америка.

Това е един малък разказ за пионерите, за първите българи, които имат възможността да се отправят на такова голямо за онези години пътуване, в което се преминава на практика почти половината свят. Днес тези екскурзии вече са нещо твърде лесно и достъпно, но някога, това е било проява на истински лукс. 

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

петък, 22 юли 2016 г.

ПЪРВИЯТ БЪЛГАРИН – „МИЛИОНЕР” ОТ ЗАЛАГАНИЯ В САЩ

Бело Стефанов - първият български
"милионер" от залагания в САЩ
Сънародникът ни Бело Стефанов от Сейнт Луис, Мисури, който си купил само един билет за надбягванията на коне от ирландската болнична лотария в Епсън Даун, Англия, е спечелил втората наградата при надбягванията на 2 юни 1938 г. Наградата е на стойност 75 хил. американски долара. Данъкът, който нашенецът е трябвало да заплати на федералното и щатското правителства е бил в размер на 22 393 американски долара и така чистата сума, с която българинът е разполагал е точно 52 607 американски долара.

Това съобщава един от най-популярните и продължително съществували български емигрантски вестници в САЩ -  „Народен глас”, в боря си от 3 юни 1938 г.

По-нататък в статията изданието разказва, кой е Бело Стефанов. Той е българин от Македония, роден в Тетово. Пристигнал в САЩ преди 25 години /тоест около 1913 г./ и се установил в Сейнт Луис, където се занимавал с много професии, но най-вече с търговия. В Тетово Стефанов оставил две дъщери, които били омъжени и един син, съобщава още вестник „Народен глас”.

През последните няколко години към 1938 г., мъжът държал паркинг на самия бряг на река Мисисипи.

Бело Стефанов е първият българин в Америка, който печели толкова крупна сума пари от надбягвания на коне в Англия. Вестникът го описва като шейсетгодишен, скромен и трудолюбив човек.

Наистина, не са често явление новини като тази, българин да спечели от залагания. Защо ли, ами защото българите са предимно бедни хора, които работят много и пестят много, защото за тях приходите са нещо, което трябва да им позволява да съществуват и останалото се заделя за „стария край”, защото всички искат един ден да се върнат в родните си земи и да се установят там. За тях гурбета е възможност да подобрят живота си в родните им земи, а не  - класическата форма на емиграция, когато човек сменя трайно местожителството си, не заради друго, а защото иска вече да живее на ново място.

Именно поради тази причина, да отделиш от залъка си, за да играеш на залагания, колкото и малко да е това, то е твърде много и е твърде рисково за хора като нашите стари българи от емиграцията ни в САЩ, които не са готови да правят такива резки стъпки в страни, на каквато и да е цена.

Разбира се има и изключения, каквото е това с Бело Стефанов от Тетово. А един българин, автор на пътен дневник, отбелязва още един подобен случай, години по-късно, когато обстановката в САЩ вече е различна от това, което е било през 1938 г. Ето какво пише Георги Иванов в своите пътни бележки:

„…На 1 септември 1971 г., около 8 ч. вечерта пристигнахме в Толедо. Това е стар град. Има доста неизмазани къщи, които червенеят. Повечето сгради са около 4-5-6 етажни, единици са измазаните. Отидохме в българския квартал. Тук е най-богатият българин. Намерихме Джени и Кирил Николови…на следващия ден – 1 септември…след закуска жените отидоха на пазар, а ние с Киро отидохме за хляб. Минахме по мост над реката, която тече буйно през самия град. Киро ми разказа, как, когато работели по моста, го викнали да работи и той. Той обаче видял, как работниците са се настанили в един кош над водата и се уплашил, защото ако кошът се скъса, те ще се издавят в рекат и им отказал.

На младини Киро играел комар. Обикалял щатите и много му вървяло. Печелел доста пари и почти никога не губел. Оженил се, но продължил да играе на карти за пари. Не се прибирал дори за хранене. Един ден на жена му й писнало и взела тенджерата с яденето, занесла я там, където играели комар и я тръснала на масата!

По-късно Киро се хванал на работа в железниците и от там се пенсионирал…”.
Кирил Николов е доказателство, че в по-късните години – 40-те и особено 50-те, ситуацията вече е била различна. Хората са понатрупали капитали и са разполагали със свободни такива, които макар и малко, вече са позволявали и на нашенците да играят комар и да залагат пари на конни надбягвания. Това е национален спорт и мода в Америка. Българите твърде дълго време странят от тези тенденции, защото  нямат финансовата възможност да се включат.

Кирил Николов е живото доказателство за това, че и сред нашенците-емигранти е имало ентусиасти, които постепенно са достигнало до нивото да могат да си позволят да бъдат модерни и да играят комар.

Някои от тях очевидно са имали и късмет. Други пък, още в ранните години, когато са пътували в Америка, за да изкарат пари за „стрия край” са ги залагали още на пристанището на връщане и понякога са губели всичко, което са изкарали с труда си в „Новия свят”.

Бело Стефанов и Кирил Николов са само двама българи, единият от които печели наистина крупна за онези години сума пари, а другият, печели по малко, но продължително и устойчиво. Хазартът не е характерен за нашенците в САЩ, особено в ранния период. Но все пак на някои от тях щастието понякога се е усмихвало…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

ПЪРВИЯТ БЪЛГАРИН-ОБЩИНСКИ СЪВЕТНИК В САЩ

Димитър Н. Поповски - първият
българин - общински съветник в САЩ
Първият българин, който е бил избран за общински съветник в САЩ е Димитър Н. Поповски, известен още като Джим Поповски. Това се случва в 30-те години на миналия век.
За първи път в историята на родната ни емиграция в Северна Америка, по време на общински избори в Медисън, щата Илионис, е избран с голяма мнозинство и сънародника ни. Той е син на Наум Г. Поповски. Димитър бил роден в село Дъмбени, Костурско, Македония. Пристига в Америка още като малко момче, през далечната 1906 г

Димитър/Джим завършва основно училище в родното си село, но след като пристига в Америка, завършва и американско училище. До 1916 г. Джим е чиновник в местната електрическа компания, а по-късно, заедно с братята си и баща си основава компанията „Стандарт Календар Ко.”, която се занимава с изработване и продажба на стенни календари. Компанията постига завидни финансови резултати и развива активна търговска дейност в Илиноис и съседните щати.

Поповски се слави с висок интелект, добри ораторски способности и на български, и на английски език, както и с либерални убеждения. Той се ползва с уважението на всички, които го познават.

Информацията е поместена в емигрантския български вестник „Народен глас”. Това показва, че новината освен, че е интересна и любопитна, наистина е новина по всички информационни показатели, защото българите в Америка по това време са етническо, културно, религиозно и национално малцинство. Издигането на един представител на това малко и изолирано общество е истински успех, защото показва признание, което дори и местни хора, които не са от български произход, гласуват на един представител на емиграцията ни.

Джим Поповски олицетворява успелия българин в Америка. Обикновено нашенците пристигат в „Новия свят” и започват да се занимават основно с обща работа, в мините, по изграждането на железопътните мрежи и в градинарството. Рядко някой от тях, който е бил занаятчия е занаятчия и на място.

Занаятите в Америка са по-различни и старите традиционни занаяти, с които българите идват от „стария край” не са актуални в новите им местожителства. И все пак, някои успяват да се реализират, като например се пригаждат към условията, когато и ако това е възможно, като се образоват и преминават нещо като специализирани курсове за квалификация.

Изключителна рядкост са българите, които успяват да се образоват добре, особено в ранния период на емиграцията ни.

Постепенно обаче нашенците понатрупват капитал и развиват свой собствен бизнес. Така се появяват първите кафенета, магазинчета, ресторанти, където се събират предимно българи, което е обяснимо. Тези хора постепенно се замогват и отделят средства и за образованието на своите деца. Образованието е важно, защото само така децата могат да постигнат нещо повече от родителите си, да работят здраво, но да имат шанса по-бързо и по-безпроблемно да достигнат до резултати, които да ги задоволяват.

Образованието е важно, защото то позволява имено издигането и в обществото. Джим Поповски постига това да стане общински съветник в Америка, при това за първи път от нашата емигрантска общност, именно защото е образован. Има дар-слово, бива го в обществените дела и има желание да работи и в полза на своите сънародници в администрацията.

Образованието дава възможност на много българи в емиграцията ни в САЩ да станат зъболекари, лекари и ветеринари, адвокати, инженери. Някои от тях дори стават преподаватели. Това обаче се постига много бавно и постепенно, докато самата емигрантска общност осъзнае, че децата трябва да се образоват и че те не са родени или доведени в САЩ само, за да станат черноработници като своите родители.

Джим Поповски е първият пример за успял човек, успял българин - общински съветник и администратор. След това нашенците все по-активно участват в управлението на своите градове и щати, организират се в общности, клубове и дружества по интереси, където споделят освен традиционните си културни спецификации, така също и политически възгледи и спорят по актуални административни въпроси, касаещи не само общността, но и средата, в която тя съществува.

Образованието е и повод нашенците да се похвалят с постиженията си. Вестник „Народен глас”, който е един от най-популярните и най-дълго съществували български вестници в Америка от онези години, е изпълнен с рекламни съобщения за младежи и девойки, които са се дипломирали в гимназия, или в някакво техническо училище, или дори и университет.

Това е повод за гордост, това е повод да се похвалят и родителите и самите млади хора, защото така те се представят и пред общността, към която принадлежат, но така стартират и кариерата си на добри професионалисти в областта, в която са се обучавали.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

четвъртък, 21 юли 2016 г.

ЕДНА СЛУЧАЙНА СРЕЩА В АМЕРИКА, ВЪВ ФОКУСА НА ИСТОРИЯТА

„…Влязохме в щата Юта и пътувахме към град Beaver. Тук е фермата на българина Константин Дерибеев. През Втората световна война той бил с германската армия на Кримския полуостров. Оженил се за рускиня. Имат дъщеря. Когато се изтегляли германците от Русия, той избягал заедно с тях и от там заминал със семейството си за Америка...”. Това пише в своя пътен дневник Георги Иванов от София, който пътува в САЩ заедно с втората си съпруга, през далечната 1971 г.

Георги посещава дома на Дерибеев в Америка на 28 май. По повод престоя на емигранта на Кримския полуостров, ето каква е историята накратко: Битката при Керч водят съветски и немско-румънски войски през май 1942 г. по време на Втората световна война. Завършва с тежко поражение на Червената армия, която губи Керченския полуостров и възможността да помогне на обсадения Севастопол.

С директива до германските войски на Източния фронт от 5 април 1942 г. Хитлер поставя ликвидирането на съветския плацдарм в Керч като една от задачите, които трябва да бъдат изпълнени преди решителното настъпление на Вермахта към Сталинград и Кавказ. На 8 май германската 11-а армия на генерал Ерих фон Манщайн, предприема офанзива на Керченския полуостров срещу съветските войски от Кримския фронт.

В Америка Константин Дерибеев се установил в Калифорния. Климатът обаче не понасял на жена му и той напуснал Лос Анжелис. Там останала само дъщеря му. Той си купил ранчо в щата Юта. „…Вечерта му помогнах да издои кравите. Той имаше шест крави и доенето става с агрегат. Пуска ги в обора по две прави, слага едни железа на главите им да не се въртят. Щом влязат, те започват да ядат ярма в яслата. Поставят се агрегатите и с пуска шалтер. Дерибеев извикваше следващата крава по име. Ако по-напред имаше друга, тя чакаше, което значи, че си знаят имената! Дерибеев имаше малко камионче, което употребява една година и след това срещу 100 долара взема ново. Така той не плащаше за ремонт на колата. Тук бяхме в продължение на една седмица. Аз всеки ден помагах на Дерибеев...”, пише в дневника си Георги.  

А сега да се върнем отново на битката при Керч, която е по времето, когато Дерибеев все още се намира на Крим. В резултат на битката, съветската армия понася сериозни човешки и материални загуби. Пленени са между 150 000 и 176 000 души, повече от 1 100 оръдия, над 250 танка и друга бойна техника. Жертвите от германска страна са 7 500. Потенциалната заплаха за южния фланг на Вермахта е отстранена и се създават предпоставки за настъплението му към Кавказ.

„На третия ден Дерибеев ме помоли да му помогна да заколи една овца. Хвана един овен и му помогнах. Дерибеев остана много доволен от мен и предложи да ме изтегли на следваща година в САЩ при него. Обеща да ми плаща по 100 долара месечно. Аз се съгласих…”, пише още в пътните си бележки Георги.

В онова време, спасението в САЩ се нарича „изтегляне”. Георги наистина получава предложение за работа в Америка. Къде на шега, къде на истина той дори се колебае известно време, но се разколебава окончателно, когато разбира, че ако остане да работи в Америка, дъщеря му в България ще бъде репресирана като близка на „невъзвръщенец”, а втората му съпруга или трябва да остане с него в САЩ, или да се върне в България, но да е готова също да бъде подложена на известни репресии, заради евентуалното решение на съпруга й, макар и втори, да остане в Америка.

Не са известни подробности около престоя на Константин Дерибеев на Крим. Не е ясно и с какво точно той се е занимавал там. Известно е обаче, че предпоставките за битката при Керч започват да се оформят през есента на 1941 г., когато германските войски овладяват почти целия Кримски полуостров (без крепостта Севастопол). В последните дни на годината съветското главно командване (Ставка на върховното главно командване) стоварва в източния край на Крим, при Феодосия и Керч, 40-хиляден десант. Първоначалната му задача – да отслаби немския натиск върху Севастопол, е постигната. Впоследствие Ставката съсредоточава значителни сили на овладения Керченски полуостров и се готви да изгони немците от целия Крим, но съветската офанзива, започната в края на февруари 1942 г., се проваля.

Когато немците напускат Крим, Дерибеев напуска заедно с тях. Това може да означава, че той или е работил на някаква цивилна длъжност при германците, или пък просто е осъществявал търговия, което е често срещана практика в такива условия, с войската. Много търговци са осъществявали дейност с кожи, храни и други необходими материали за войската. Когато немците напускат Крим, Дерибеев е принуден да се оттегли, очевидно защото бизнесът му вече е бил изчерпан. В България не може да се върне, защото налаганият съветски режим по всяка вероятност ще го подложи на крайни репресии, както впрочем много други, които остават тук.

Съдбата обаче среща емигранта по принуда с друг българин, ветеран от войната и офицер от запаса – Георги Иванов, който попада в Америка почти случайно – на гости на неговата сестра, със съдействието на лични свои приятелства, заради които му разрешават на него и на съпругата му, да заминат за САЩ. От тази среща се ражда едно силно, макар и краткотрайно приятелство. А то е краткотрайно, защото политически нюанси в България не му позволяват да се развие повече от една интензивна, но контролирана епистоларна кореспонденция.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

ДА ПРЕМИНЕШ НЕЛЕГАЛНО ГРАНИЦАТА– ВЪПРОС НА ЖИВОТ И СМЪРТ

Снимка: Снимка: www.nabore.bg
Опитите за нелегално преминаване на българската граница в годините на „Студената война”, когато комунизмът започва да пуска своите отровни корени в България, са пословични. Нови данни, извадени от архивите на бившата тайна милиция на страната ни, сочат данни, които са колкото стряскащи, със своята безапелационност, толкова и отблъскващи в жестокостта, която е прилагана към хора, които не са искали нищо повече от това, просто да живеят добре.

И понеже това към онези времена не е било възможно да се осъществи в България, някои намират начин за новия си живот в бягството, в нелегалното и доброволно напускане на родината, защото родината им вече не е напълно самостоятелна държава, а става все по-зависима от Съветска Русия.

През 1947 г. опитите за нелегално преминаване през границата от страна на отделни лица и групи българи, които искат да избягат на Запад, зачестяват. Направена е обща характеристика на тези хора, според която те са определени като „врагове”. Такива обаче не са само богати селяни, но и хора от почти всички категории на обществото, които търсят убежище зад граница.

Сред така наречените „врагове” бедните са 358. Средно заможни са 198, 13 са тези, които са добре материално, а много добре материално са едва 15 човека.
Тоест, справката показва, че ако този социален разрез е обективен, а няма повод и следи от това, той да не е такъв, то значи към Запад се запътват предимно бедните, защото те на практика няма какво да губят тук. Много малка част от заможните българи се решават да избягат от комунизма, защото не са сигурни в това, какво ще се случи с имотите им в България.

По това  време постоянно се появяват нови и нови нелегални горянски групи. Тяхно радио, което предава от предградията на Атина, приканва българите да се борят срещу комунистическия терор, който се разразява в страната.

Радио „Горянин” започва предаванията си през април 1951 г. (според някои източници от лятото на 1950 г.). Радиото излъчва с два предавателя на различни честоти. Заглушавано е от военни радиопредаватели, по локализирането му - дълго време неуспешно - работят МВР, разузнаването и техническите отдели на Държавна сигурност. Някои от работещите в радиото са: Димитър Бахаров, Златка Влайчева, Емануил Кожухаров, Иван Митев. Емисиите са от 6:30 до 12:00 часа и от 17:30 до 22:30 часа, започват с марша „Един завет” и завършват с химна „Шуми Марица”.

Според поверителни документи от Дирекция „Държавна сигурност”, от началника на Отдел І-ви, от началото на април 1947 г, в резултат на водена предварителна агентурна разработка, се установява, че в южнобългарския град Свиленград и региона, има оформени „вражески опозиционни елементи”, които вече са цели групи. Те се били готвели за нелегално преминаване на границата!
На 29 април, в 16,30 ч., 18 човека – доверени на властите, въоръжени с автомати и три леки картечници заминават за организация на засада, за да заловят „враговете на народа”. Към 10 ч. вечерта започва престрелка. Убити са 7 човека, сред които предимно ученици от друго южнобългарско населено място - Любимец и района.

Това е равносметката от само един случай, описан от службите, а колко ли други въобще и не стигат до официални доклади и сводки…!

През същата тази 1947 г. са регистрирани 377 опита за бягства на отделни лица и групи през границата на общо 1079 човека. Това са данни от доклад на службата „Държавна сигурност” – тайната милиция и „Гранични войски”. Същите данни казват, че са били заловени 675 човека, а други 27 са били убити!
Според доклада, числото на успелите да избягат, не било ясно. Очевидно властите не искат да признаят, че много хора правят наистина отчаяни опити, за да спасят себе си и семействата си от пълзящия комунистически терор в страната в тъмните години след преврата на 9 септември 1944 г.

В същото време властта постепенно затяга обръча и не допуска хората да напускат страната, защото тук е необходима работна ръка, а и не би било добре някой да излизат нерегламентирано и да говорят свободно за това, което се случва в България в онези години!

Според доклада, сред тези, които са най-податливи да избягат от България, най-много са хората във възрастовия диапазон 17-27 г. Установено е едно момче на 15 години и само едно на 12 г., които са били сред тези, които са искали да напуснат родината си без позволението на партията!

Най-възрастният, който се е „осмелил” да направи опит за бягство през границата е на 64 г.! Тоест, възрастните хора, тези, които са на повече от 65 г., сякаш са се примирили и не са намерили сили, или дори надежда в това да избягат. Бягат предимно млади хора, защото те са прозрели, че идват тежки времена, но и са решени да се спасят, защото все още има какво да губят – ако не имота си, то поне – младостта и най-вече живота си!

31% от бягащите са работници, 20% са тези, които се занимават със земеделие и едва 13,5%  са занаятчиите, които са искали да избягат от комунистическа България!

Разбира се това е обяснимо, защото тези, които са били обвързани с повече задължения и материални притежания в родината си, са били и по-зависими от това и по-трудно са се решавали да изоставят всичко и да си потърсят щастието на друго, по-свободно и по-здравословно място, отколкото тогава е родната им България!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник”България” в София

понеделник, 18 юли 2016 г.

НЕДЕЛЯТА НА АРХИМАНДРИТ ДИОНИСИЙ

Беше време, когато, където и да пуснеш телевизора, все архимандрит Дионисий се появява! Така беше именно последната неделя – сутринта видяхме дома на архимандрита по едната телевизия, следобед пък другата телевизия ни показа отново дома на архимандрита…!

Иначе казано, две от най-големите национални телевизии се надпреварваха да ни показват архимандрит Дионисий в дома си! Толкова натрапчиво се случи това, че чак позамириса на платен репортаж за лъскане на имидж, но всъщност, по всяка вероятност просто ставаше дума за несъгласувани интервюта на същите тези две телевизии…!

И така, видяхме дома на архимандрита и любезно установихме, че това не е просто дом, това си е направо манастир, само че от бароков стил, или ако трябва да сме съвсем точни – „шаби-шик”-стил, като студиото на Гала по „Нова”…!

За чий обаче му трябваше на архимандрита да ни показва дома си…!? За да ни демонстрира скромно нестяжение….!? Ами, хич билля! Тези бляскави завеси, на входа, че и вътре, вероятно кристалните огледала, тези брутално демонстративни шкафове, дивани и лукс няма как да ни убедят в нестяжение. Само че има един нюанс. Твърди се, че монахът наистина живее в този лукс, само дето той е попаднал там. За това заслуги имат баба му и майка му.

Има и още нещо. Малко неадекватно изглеждаха въпросите към архимандрита, колко раса имал….! Били 13. Ами нормално, всеки един от нас има ризи и тениски, които вероятно са повече, монасите ходят с раса, така че, напълно е нормално да има поне 13 раса.

Странното беше обаче, че представените ни епископски одежди, които Дионисий така и не облече, все пак нямало да останат напразно осигурени…, което остави впечатлението, че хиротония все пак може и да има, но кога, къде и при кого, така и не се разбра. 

Иначе, Дионисий каза някои неща, които впрочем са си абсолютна истина. Че се симулира болест на патриарха, че Дяволът е и в олтара, че БПЦ първо трябва да реши, дали въобще е православна, както и да се изясни, кой, на кого е служил по времето на комунизма и къде е сега…! Нима това не са все актуални неща…!? Само че, питаме, защо чак сега….? Е, вярно, докато е на служба, няма как да ги говори тези, защото тогава хиротонията му за епископ щеше да е по-невероятна дори и от сега….!

Хайде сега да обобщим! Кой е този, който, когато иска да се представи в хубава светлина, ще демонстрира лукс?! За какво му беше на Дионисий не веднъж, а цели два пъти, при това в един ден, да показва палата си!?

И още, да, Дионисий каза много истини, въпреки, че иронизираме представянето му, всъщност, той наистина каза истини, които всички знаем, но се правим на ни лук яли, ни дори и мирисали…! Дионисий всъщност олицетворява една зараждаща се прослойка в църквата ни – бивши, неудобни, остракизирани монаси…! За тях бъдеще в църквата няма, а църквата пък се прави, че тях ги няма…! Това  е толкова странно положение, което най-малкото е недостойно! Обяснимо е, когато архимандритът говори за това, че ако не е могъл да стане епископ тук, то може да стане такъв другаде, както намекна….!

До това води политиката на щрауса, която БПЦ води през последните години. Забива си главата в пясъка и се прави, че нищо не се случва, само че, наоколо нещата си се случват, независимо от синодалите ни…! Така стана и със събора, нашите се направиха на ощипани гуспойци, но съборът се случи и без тях…! Политиката на щрауса е успешна, когато обаче действието се развива в пустинята – на пясъка, когато действието се развива на асфалта в София, политиката на щрауса е меко казано болезнена…!!!


Заради това, въпреки че беше малко мелодраматично преобличането на архимандрит Дионисий в кармазъ, сетне в бяло, защото….хайде да не прекаляваме, въпреки това, той каза истини, които обаче едва ли има кой да ги чуе…., а ние си ги знаем…! 

За фейсбук-групата "Православни новини"

петък, 15 юли 2016 г.

НАШ ЕМИГРАНТ В КАНАДА: БЪДЕТЕ ПОВЕЧЕ БЪЛГАРИ…!

Снимка: www.zadkulisite.com
„Няколко дни подред бях обсипан с негативни коментари, защото си позволих да критикувам социализма в България в годините 70-80. Тогава, доколкото си спомням, всички тихичко си негодувахме и мечтаехме за един друг живот. Сега доста приятели ми обясняват, как тогава си било всичко едва ли не чудесно”.

Това пише българинът от София Х. И. – фейсбук-потребител, който в момента живее в Канада. Той споделя, че започва да си мисли, че горните твърдения са може би всъщност на бившите правоимащи, тези, който с горчилка си спомнят за тяхното сладко минало, когато с пълни шепи се ползваха от облагите на комунизма, които бяха само за тях. Те пътуваха свободно, пазаруваха от специални магазини, където обикновените българи нямаха достъп, въобще живееха си прекрасно!

Други от приятелите на Х. И. пък го обявяват за комунист защото по онези времена, кой е можел да замине да живее в чужбина…!? „За похлупак бях изкаран и като таен агент на днешното управление”, споделя софиянецът от Канада.

Ето това е моралната дилема на много българи, които днес живеят извън родината, независимо от това, дали и колко са натурализирани в държавите, които са ги приели като тяхна втора родина.

От една страна ние, така нареченото местно население, обикновено имаме претенции към онези наши сънародници, които не живеят в родината. Ограничаваме техни основни права, понякога дори прекаляваме в опитите си да внушим, че тези хора, които по различни причини вече не живеят в родината си, едва ли не, не са истински българи. Оказва се обаче, че в много отношения, именно онези българи, които са напуснали родината си са по-българи и от нас самите, които сме в България.

„Знам точно кой съм и какъв съм - българин, който живее навън и се опитва да ви помогне.  Как…?????? Мисля,че ще трябва да си седнете върху собственото си его и да се хванете за ръце един друг без значение, дали си професор, заварчик, психолог, чистач, банков служител, полицай и всички възможни други. Станете всички българи а не някакви фили.”. Това ни съветва Х. И.

Ако направим разбор на тези думи, можем да видим една твърде позната „прозорливост”. Всъщност, точно това е начинът, за да излезем от омагьосания и омагьосващия ни лабиринт на спиралата,  в която живеем и която се е превърнала във второто ни ДНК. Нашите сънародници в чужбина, не мразят родината си, поне така е в общия случай. Те са хора, които се опитват и реално подпомагат свои близки в България – и финансово, и духовно…!

Колкото до „фили” и „фоби”, това трудно се изкоренява от съзнанието, защото то е национална традиция. Тази традиция от своя страна е исторически феномен, който е част от историческите процеси. А както знаем, една страница от историята се прелиства тогава и само тогава, когато е прочетена. Ако не е била прочетена преди това, то рискът от повторения на грешки се оказва осезателен до нетърпимост.

„Ако чакате чужденец да ви оправя държавата на зле е, тъи да знаете! Чужденци са всички останали освен българите. Искрено ви пожелавам да намерите бързото решение”, казва още „канадския софиянец”.

Думите му на някого може да се сторят префърцунени и обилно залети с натрапчивия парфюм на емиграцията, но когато истината е абсолютна, а тя винаги трябва да е такава, търсенето на квалификации за нея обикновено издава безсилие.

„За мен животът е положителни емоции. Аз от негативността избягах преди 40 години!”, завършва своя пост в социалната мрежа, Х. И. от София, който понастоящем живее в Канада!

Негативността…, това е нещото, което съпътства българите през последните години. Причините са много, но част от основните са – безпътица, безработица, безсилие, безразличие, безотговорност, безпаметност, безпричинност…! Всички тези думи започват с представката „без”, която демонстрира силна липса на нещо важно, а липсата се превръща в хроничен недостиг, който формулира национална безтегловност.

Тук е проблемът ни. Не искаме да ни дават съвети отвън, дори и наши сънародници, които са станали емигранти не от приключенски напъни, а по принуда. Не искаме да приемем, че извън нас, освен лоши примери има и добри такива, които трябва да ползваме, защото опитът се трупа, а когато той е натрупан, няма нищо по-хубаво и по-нормално от това просто да го използваме, вместо сами да се подлагаме на ново, в много случи, безсмислено трупане на нов опит, който може да се окаже и в грешна посока!

Много са хората като Х. И., които живеят в чужбина и привидно за някои наши баш-национални ментори, ни дават излишен акъл. Емигрантите обаче са достатъчно препатили хора. Много от тях здраво са запазили националния си корен и са развили жив инстинкт за национално самосъхранение в една относително чужда среда.

Да, светът се превръща в едно голямо, глобално село, но това село все пак има отделни махали…! Та, когато следващият път някой наш сънародник – емигрант ни посъветва нещо, било персонално, или по-общо, не бива да бързаме удобно да си мислим, че едва ли не България е започнала с нас и ще завърши нас…, твърде претенциозно би било  да е така…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София