 |
| Георги Димитров - "вождът и учителят на българския народ"! |
Българите
си обичат управниците. До този извод стига и може да стигне всеки, който добре
познава историята на нашия народ. Тук говорим за всички българи, дори и тези, които
не живеят в България. Това е един особен социален феномен, който твърде
наподобява от една страна исторически детерминиран процес, но от друга страна е
твърде близо и до не особено практичното обожествяване на така наречените
народни водачи.
Но
нека започнем именно от там, от народните водачи. Те се появяват в тежките
време след падането ни под османска власт, но в частност ги има и в предишни
епохи. Тогава единици се проявяват като смелчаци и се обявяват твърдо и открито
срещу властта на падишаха в българските земи. Такива хора са уважавани от
православните българи, защото в тяхно лице те виждат истински водачи, хора,
които биха могли да ги организират и да съборят властта на султана,
възстановявайки българската държава и църква в прототипите им от Средновековието
– велики, културни и могъщи. Това създава мита за народния водач като герой,
което до такава степен се вкоренява в съзнанието на българина, че през
следващите години, всеки, бил той дори и с не особено здрав разум, който се
обяви против султана, автоматично получава от българите статут на трибун, на
един „Крали Марко“ и се превръща в народен любимец.
 |
| Бойко Борисов - "Бойко" |
Такова
е отношението на българите към почти всичките, с много малки изключения,
народни водачи, чак до края на Възраждането ни. Обожествяват се и Ботев, и
Раковски, и Левски, всички войводи, четници, въстаници, народни трибуни. Когато
идва първият български княз Александър, дори и той е приет веднага като
полубожество. Народът си обича водачите, защото автоматично, по исторически
рефлекс, ги припознава като свои герои. Това обаче не винаги работи особено в
последните 100-150 години.
Хората
си обичат и царете - и Фердинанд, и
особено Борис. Фердинанд обаче има известни нюанси в биографията си и като
владетел, и като човек, които го превръщат в не особено желан в един
исторически период и имено поради това той се оттегля и идва синът му Борис.
Легенди
се разказват за цар Негово Величество Борис
III.
Всички, или поне повечето от нас сме чували за негови „превъплъщения“, как
пътувал и отседнал в някаква селска къща. Там го нагостили, а на сутринта,
когато си тръгвал, той подал монета на бедните хора и им благодарил за
гостоприемството. Едва тогава хората разбрали, кого са посрещнали в дома си,
като видели лика на монетата…! Друг път пък царят видял някаква баба по пътя си.
Тя му се оплакала, че няма пари за дърва за огрев. На следващия ден й били
доставени дърва за цялата зима, а тя се научила, че това било дело на него, на
царя…! Заради това, а и заради хиляди други такива случаи, народът си обичаше и
си обича царят. Дори и във времената на комунизма, все ощe по-възрастните хора помнеха и
поменаваха с добро царя, въпреки заплахата от откровени репресии от
комунистическата власт, която твърде недолюбваше монархията.
 |
| Тодор Живков - "бай Тошо" |
Но
процесът не свършва с цар Борис III.
Още веднага след това неговият наследник Негово Величество Симеон II също
става обект на всенародна любов. Наричат го галено Симеончо. Дори и днес
по-възрастните хора именно така се обръщат към него.
След
деветосептемврийския преврат от 1944 г. нещата в страната се променят
драстично, но не и по отношение на възприятието на владетелите от народа.
Георги Димитров е налаган като „вожд и учител на българския народ“ и който не
го възприема като такъв е застрашен, при това съвършено реално, от политическа
репресия. Налага се нов модел на обожание – задължителният. Така се ражда и
култът към личността, по подобие на този в СССР, към Йосиф Сталин.
В
България Вълко Червенков планомерно изгражда обожание към себе си, което малко
по-късно му коства главата. Не че такива култове няма и към политически лидери
като Антон Югов и разбира се - вездесъщият Тодор Живков. Последният цели 33
години е на чело на властта в страната и до такава степен сраства фамилията си
с управлението, че всички очакват след неговата смърт да го наследи синът му
Владко, който още от малък вече е възприет от народа на галено име, така, както
всички наричаха бащата - „бай Тошо“ и повечето наистина го обичаха
чистосърдечно. Той беше „човек от народа“, народът се разбираше с него, защото
и той демонстрираше такава близост, макар и силно лицемерно, но пък беше
наистина добър артист!
 |
| Негово Величество цар Борис III |
Не
бива да пропускаме и Негово Величество Симеон
II,
който се завърна в страната ни и дори стана премиер-министър. Малко преди това,
на един митинг в София, някой обяви, че ще идва и царят. До тогава той все още
не се беше появявал официално. Толкова много хората му вярваха и го искаха, че
една дама възкликна, че го била мернала в тълпата и бил същият като баща си…! А
цар Симеон II
дойде чак след няколко години…!
Днес
Бойко Борисов управлява страната ни вече няколко мандата като премиер министър,
с леко прекъсване и понеже няма как да му кажат „бай Боре“, всички, или поне
повечето българи го наричат просто „Бойко“, като с това демонстрират
отношението си. Отново българинът е намерил обект на своето политическо и
лидерско обожание. Въобще, българите обичаме да обожествяваме, да идеализираме,
да издигаме в култ, за съжаление обаче не винаги личностите са успешни, а
понякога дори са и зловещи…!
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар