Димитровград – перлата на
комунизма, градът на името на „вожда и учителя” на народите! Това е
единственият български град, където историята започва едва през 1947 г., защото
от тогава съществува и той самият. Най-характерното за града е неговата
архитектура. Едва ли има друг град в България с толкова просторни улици и
булеварди, с толкова еднакви, но доста ергономични сгради…!
Тръгваме по главната улица е се
оглеждаме и на двете страни. Сградите са еднакви, но са практични. Влизаме в
един от входовете, за да видим, как изглеждат отвътре. Признаваме си, навлизаме
в сградата със скритата надежда, че вътре ще е като в хамбар, всичко ще е общо,
като в общежитие, защото нали така беше при комунизма – всичко беше общо.
Оказва се обаче, че апартаментите са по три-четири на етаж, коридорите са със
широки и удобни стълбища и удобни площадки. На практика, пренасянето тук е
безпроблемно. Има място човек дори да се завърти с голям диван…!
Вътре е светло, таваните са високи
и осигуряват въздух и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Предполагаме,
че така е и в апартаментите, все пак таваните са едни и няма как да са различни
вътре и вън!
Димитровград е градът на младежите,
градът на мечтите. Той е създаден върху основата на три селища – Раковски,
Марийно и Черноконево. В свое заседание от 3 април 1947 г. на Общинската управа
на с. Раковски се решава селото, заедно със с. Марийно и поселището при заводи
и мини “Вулкан”, да се обяви за град под името Димитровград.
През пролетта на 1947 г. е решено
строителството да стане с участието на бригадири.
На 10 май 1947 г. пристигат първите
строители на новия град – 40 бригадири от Новозагорско. На 22 юни 1947 г., на
внушителен митинг за обявяване на строителния обект на Национална младежка
строителна бригада “Млада гвардия”-Димитровград, е огласено и името на новия
град. Много бързо то става популярно в цялата страна.
На 2 септември 1947 г.
Министерският съвет издава Постановление № 3, което гласи: “Селата Раковски и
Марийно, Хасковска околия и Черноконево, Чирпанска околия, се обединяват в едно
селище, което се провъзгласява за град под името Димитровград“.
От лятото на 1947 г. на поляните
край р. Марица започва невиждано дотогава строителство. Едновременно се
подготвят площадките на АТЗ и ТЕЦ “Марица-3”, усилено се строи Циментовия завод
“Вулкан”, прокарват се първите улици, водопроводи и канализация, израстват
първите жилищни блокове за строителите и жителите на новия град.
Тук улиците са планирани, заради
това днес са така удобни. Не са проправяни сокаци през сградите, а сградите са
съобразявани с пространството и улиците между тях. Това прави Димитровград
толкова просторен днес.
Постепенно обаче се оказва, че
градът не може да изхрани своите жители. Те постоянно прииждат, защото това е
градът на младите хора. Да, само че тези млади хора трябва да се хранят, а
работа за всички няма. Онези, които все пак работят, работят на смени, съсипват
се от работа и не им остава много време за забавления. Това е животът на
младежите в Димитровград в онези години – много работа и малко сън, защото така
се наливат основите на всяка една мечта, особено, когато тя е така имагинерна,
като това да създадеш един цял нов свят – светът на комунистическия „рай”!
Архитектурата на Димитровград
първоначално стряска, защото е монументална, твърде тържествена, сталинска, прекалено
официална и мащабна.
Сградите са строги, каквито са и
хората от онези години. Старите снимки ни показват младежи на по двадесет и
няколко години, облечени като чичковци на по 60 години! Те са с вратовръзки,
риза и върху нея пуловер, а накрая е и неизбежният шлифер, който придава онази
така търсена и лелеяна гражданственост! Шлиферът е почти винаги светъл,
най-често бял или кремав.
Това е, модата е била такава.
Модата на сградите – също. Те са млади, но по външност са чичковци, каквито са
и хората на Димитровград в годините, когато той все още се строи.
Младите момичета също са облечени меко
казано семпло – обикновена пола, жилетка или проста блуза, забрадка…! Хората и
сградите си приличат, защото хората създават сградите. И хората, и сградите са
продукт на една и съща доктрина и поради това и хората и сградите са строги,
млади, но преждевременно порастнали, твърде мъдри за възрастта си, прекалено
замислени, застинали в клопката на непоклатимия политически аргумент.
И ако сградите са паметниците на
историческото време, то хората са живите паметници на социалния феномен –
бригадирско движение.
Една такава мащабна организация се
създава извънредно трудно. Изисква се страхотно много масова работа, постоянно
облъчване и главозамайващо силни лозунги, които заедно постепенно да изградят
жив образ на измислен идеал.
Днес са останали само сградите, хората,
слава Богу, са различни! Днес хората живеят своя собствен живот – труден или
лесен – поне е техен!
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент на вестник
„България” в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар