ЗАБРАНЕНИЯТ ГЕОРГИ ДИМИТРОВ В ЗАБРАВЕНИЯТ ДИМИТРОВГРАД

Снимка: izvestnik.info

Димитровград- градът на бригадирите, градът, който не може да бъде преименуван, защото просто няма старо име, кръстен е на комунистическия вожд и учител на България – руският гражданин и български политик Георги Димитров.

Опитваме да намерим паметника на Димитров в „неговия” град. Чували сме, че бил някъде, в някакъв парк. Търсим го по интернет, питаме и хора и накрая разбираме, че паметникът е в цветна оранжерия и декоративен разсадник, в един от градските паркове.

Питаме мъж на входа на оранжерията. Не знае нищо, макар, че по-късно се оказва, че паметникът се намира само на метри от него. Питаме жена, която работи в градината, но тя ни упътва към Мичето. Намираме въпросното Миче, което се оказва една по същество доста подготвена жена. Пита ни, защо се интересуваме, много журналисти били питали за този паметник. Какво толкова имало да го търсим, бил на съхранение тук в разсадника…! Оставя работата си и ни води до паметника.

Бил поставен по лице, сякаш за да не гледа, какво се случва днес в Димитровград и в България. Показва ни, къде е паметникът. Виждала се главата само, останалото е в храсталаци. Всъщност, дори и главата почти не се вижда.

Паметникът на практика не е на съхранение, а буквално е захвърлен, обрасъл е с храсти и треви и единственото, което се вижда от него са парчетата от постамента му, които са натрупани небрежно наблизо.

Мястото не е много далече от река Марица и заради близостта на водата и припека, както и заради буйната растителност, тук гъмжи от змии-смоци. Били доста едри, споделят местните!

Питаме, дали можем да снимаме. Категорично ни забранява пак същото това Миче. Питаме, дали паметникът не трябва да е поставен някъде, където да го виждат хората, защото тук сякаш е захвърлен. Мичето видимо се изнервя и ни обяснява, че въобще не я интересува, освен това, той не бил захвърлен, а и ни повтаря, че бил тук на съхранение…!

Странно, какво е това съхранение, когато от храсталаците не се вижда нищо, дори не можеш да разбереш, паметник ли има, или е просто някакъв голям камък! Какво е това съхранение, когато достъпът до паметника на практика е невъзможен и защо, ако наистина се съхранява така, достъпът до него е забранен…!? Ако това е съхранение, то това „съхранение” много прилича на забрана…!

Кой се страхува от Георги Димитров? Дали пък някой не страда от шизофренния комплекс на „възраждането” му…!?

Георги Димитров и неговият паметник  съществуват, те са реални. Тук не говорим за оценка, оценката е личен избор, всеки сам е свободен да ма мнение, кой е бил Димитров и какво е правил. Оценката е едно, историята е съвсем друго.

Разбира се, паметник на личност като Димитров няма място в центъра на един съвременен български град, защото той е историческа личност от нашето минало, но все пак е историческа личност!

Какво пречи този паметник да бъде поставен пак в същия този разсадник, само че не в храсталаците при змиите, а поне да е изправен, за да се вижда. А въпросното Миче пак да си върши така съвестно работата, като го пази от зли очи, а от време на време и да поскубва тревите наоколо, за да не запустява историята ни. Хубава, лоша, това е част от историята ни.

Ако аз мисля по един начин, друг може да мисли по различен от мен начин,  оценките ни ще се сблъскат, а която е по-популярна, по-правилна, по-истинска, нека тя да е и меродавна, като допуска и останалите мнения, разбира се! Нали това е плурализмът на мненията в една истинска демокрация!

Иначе изглежда, че се страхуваме от Димитров, а той отдавна не е страшен, не само защото не е сред живите, а защото онова, в което вярваше и онова, което проповядваше отдавна и то не е живо – то просто се провали, даже и в любимия му СССР!

Заради това, хубаво е да има Мичета, като това Миче в разсадника в Димитровград. Хубаво е да има хора като нея, които да пазят паметта жива, само че, тези хора не просто трябва да пазят историята, но трябва и да умеят да я презентират, а не да я забраняват, при това по напълно неясни причини...!

Ромските набези отдавна са осквернили паметника, но той все още носи история. Дърводелец в разсадника заварил роми да крадат ботуша на Димитров, защото е метален и е ценен за вторична суровина. Нямало телефони и той пратил едно момче с колело да извика полиция. Ромите потънали безследно, а паметникът останал без един ботуш!

Димитров днес е по очи в храстите на един разсадник. Около него са само змиите. Те го пазят по-добре и от Мичето! Мичето го пази от журналистите, змиите го пазят от всички останали. А Димитров  си лежи по очи, забравен, изоставен и от чужди, и от свои…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София