 |
| Един от най-популярните портрети на Пеньо Пенев. |
Пеньо
Пенев прави общо седем опита за самоубийство и накрая успява. Това е един от
най-трагичните български поети, Съдбата му е пряко и дълбоко свързана с
историята на комунизма у нас, но историята на този политически строй далеч не е
само едноактово преживяване. Става дума за нещо много повече от това, което се
вижда на повърхността.
Пеньо
Пенев е познат на повечето ни съграждани от плакатите, които дефилираха по
време на комунизма по площадите. Проблемът е, че неговата личност е толкова
натоварена с политически щампи, че на практика те прикриват истинското
самородно злато, което е отдолу, което няма как да се види, заради
наслагванията на епохите и драматичните обрати в живота му.
Кой
всъщност е Пеньо Пенев? Роден е на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, Севлиевско.
Учи в гимназия в Севлиево. Участва в бригадирското движение в Димитровград, при
строежа на язовир Росица, като става негов бард, пишейки едни от
най-романтичните и възторжени стихове за „новия живот“, близки по звучене до
най-добрите стихотворения на Никола Вапцаров. Работи като журналист във в.
„Димитровградска правда“. По-късно е редактор във в. „Стършел“. За пръв път
печата през 1947 г. Автор е на стихосбирките „Добро утро, хора!“ (1956 г.),
единствената стихосбирка, която излиза приживе, „Ние от двадесетия век.
Димитровград. Стихотворения“ (1959) и „Стихотворения“ (1961) (посмъртно).
 |
| Сградата, в която е живял Пеньо Пенев. |
След
много житейски изпитания и тежка депресия Пеньо Пенев се самоубива в нощта на
26 срещу 27 април 1959 г. в хотелска стая №118 на хотел „Москва“ в
Димитровград. В нарочно предсмъртно писмо до Началника на Окръжното управление
на милицията в града Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки
и познати. Въпреки това по-късно става ясно, че поетът е силно разочарован от
реалността. Самият той в последните години на своя живот тъне в нищета, като
няма средства за лечението на своето непризнато дете и продължава от идването
си в града да живее в тясна квартира на Жилфонд под наем. Има два брака и един
син.
Така
проблемите около личността на Пенев винаги са били замазвани и блокирани още
преди да са били изследвани. Всъщност Пеньо Пенев не е признат като истински
поет дори и от своите. Той на практика остава неразбран, защото не е като
другите. Често е обвиняван, че е пияница, че е твърде чувствителен, че е чешит!
Всъщност, за да си поет, за да си добър поет, а той е добър, тогава няма как да
не си поне малко пияница, чувствителен и/или чешит. Те поетите няма как да не
са такива, защото иначе няма как да са добри поети. Примери, колкото щеш. Пеньо
Пенев гладува, дори вечерта, преди да се самоубие за последен път, той слиза в
ресторанта на хотела в Димитровград, където живее и изяжда едно кебапче. Това
е, което може да си позволи. Стоял в ресторанта до полунощ и към два часа се
прибрал в стаята си. Хотелиерката казала, че е бил съвсем трезвен.
 |
| Днес всеки може да седне до Пеньо Пенев, на пейката пред сградата, в която е бил домът му – една стая. |
Всъщност
Пеньо Пенев е провидял, че комунизмът е една грандиозна измама. Това, съчетано
с провалите в личния му живот, неразбирането, недохранването, недоспиването,
алкохолът и всичко останало го срива и го довежда до крайно отчаяние, което в
крайна сметка го тласка към смъртта.
В
писмото, което поетът е оставил до лекарите, той пишеше, че няколко пъти те го
спасяват, но сега е взел достатъчно количество лекарство. То завършва така:
„Ядец, медицино.”. Ядецът обаче е за нас, всички останали, които сме преживяли
в една или друга степен това мракобесно време и продължаваме да живеем в
неговите болезнени остатъци.
„Не
мечтая безсмъртие
и
пътища леки, а ватенка топла
за
зимния ден..“, пише поетът и с това обобщава всичко, което му е необходимо, а
всичко, в което вярва се описва от част от друго негово стихотворение:
„…Защото
ний
заедно вчера воювахме
за
нашето днес
под едни знамена,
защото
ний всички
еднакво гладувахме
и
жаждата беше у всички
една!
Но
в ранното утро
под нашата стряха,
когато
се втурна
новото светло
тук -
от
поройния блясък
едни
ослепяха,
от
внезапния гръм
оглуша друг.“
От
тази строфа личи всъщност всичко, което Пеньо Пенев иска да ни каже и ни го
казва.
Изключително
болезнено е, когато влезем в неговия дом-стая в Димитровград днес. Там има само
едно малко легло, едно детско, люлеещо се кошче, маса и мивка, а до нея печка.
Това е домът му в Димитровград. Стаята, в която се самоубива не е достъпна.
Болезненото е, че всичко това е толкова скромно, като самия поет - малък по
физика, но огромен по перо. Днес тленните му останки почиват в Димитровград, в
парк на негово име, а две езера проточват вадите си надолу, сякаш очи плачат за
поета.
 |
| Кой ли се нуждае днес от поети...?! |
Днес
никой не се сеща за Пеньо Пенев, защото той сякаш не е нужен никому. А всъщност
неговата вяра, макар и в погрешна посока, е пример за вяра, в която човек се
отдава изцяло, в която гори и накрая дори и изгаря. Всъщност, посоката на
вярата му вероятно е най-правилната, защото, за да разбере един човек, че комунизмът
не е нещо добро, а напълно напротив, начинът е именно този – да влезе надълбоко
в него и да го види отвътре, за да стигне сам до гнилата истина и да подуши сам
отровата!
В
спомените на негов съученик, Пеньо Пенев изглежда така и това сякаш е
най-запомнящото се от тленността на поета: „…Една февруарска вечер, мисля, че
беше през 1949 г., срещнах Пеньо на ъгъла на ул. “Раковски” и “Цар Освободител”
/в София – бел. на ред./. Първите думи, които той изрече, без даже да поздрави,
бяха: /…- бел. на ред./, гладен съм, можеш ли да ми услужиш с някакви пари? От
няколко дни не съм ял…“ – драма лична, но и обществена, която и днес пряко обвинява
историята! Едва тогава става ясно, че Пеньо Пенев – „поетът с ватенката“, не е „певец
на партията“, а – един изстрадал Дон Кихот - рицар на истината, болката от
която го съсипва!
За вестник "България" - Чикаго/САЩ
Няма коментари:
Публикуване на коментар