Вече
все по-трудно човек може да види на живо, както се казва, как изглеждаше бита
от социализма у нас. Постепенно историята като наука обхваща и този исторически
период. И именно заради това, в града, който е един от символите на комунизма у
нас – Димитровград, беше открит ретро-апартамент, където обзавеждането е именно
от тази епоха и човек може да се върне във времето и да види бита ни от тези
времена.
Това
от една страна е начинание, което носи чисто исторически смисъл и научна
натовареност, защото именно така младите хора, които са родени след краха на
комунизма в България, ще могат да се докоснат до бита от онова време, да видят,
как и при какви условия са живели хората тогава – в началото само с радио, дори
без телевизор, а компютрите все още са само в сферата на имагинерното, да не
говорим за мобилните телефони…!
От
друга страна, такъв „апартаментен“ музей е необходим именно в Димитровград, за
да се съхрани поне на едно място, при това в напълно автентичен вид, веществената
историческа памет.
Димитровград
е градът, строен от комунизма. Той трябваше да даде един масов характер на
социалистическото строителство, като млади хора – така наречените бригадири, да
изграждат „светлото комунистическо бъдеще“ на България. Уви, то се ограничи до
няколко сгради в централната част на Димитровград – в класически грандомански,
сталински тип архитектура, няколко сгради с по-голям мащаб и по-голяма
помпозност в центъра на София и заводите, които щяха да се построят така или
иначе, независимо от политическото управление в страната.
Тук
обаче целта ни не е да коментираме какво построи социализма, защото тази тема е
безкрайна в подтемите си като качество, посоки на финансиране, необходимост,
рентабилност, икономическа обосновка, ресурсна обезпеченост и така нататък.
Целта ни е да разкажем за това, че понякога, дори и при социализма,
строителството, поне в началния му и полукампаниен характер, не е чак толкова
лошо, що се касае до обемите. Сталинската архитектура на някои от сградите в
Димитровград е наистина впечатляваща, макар и по никакъв начин да не се връзва
с предназначението й. Все пак тези сгради са строени, за да живеят в тях
работници – млади хора, които строят града, така наречените бригадири от
бригадирското движение. За какво са им на тях тези пищни колонади и
пространства- тип-„дворец“, при положение, че те се прибират, спят и отново отиват
на работа, за да строят „бъдещия комунизъм“….!? В същото време пространствата
вътре следва архитектурата от преди сталинския период у нас, когато се строяха
стаи с тавани поне на 3,40 м., когато стандартите бяха други. Да, наистина тези
пространства трудно се отопляват, но пък вътре в жилищните помещения наистина
имаше достатъчно въздух, средата беше друга – по-наситена с виталност.
И
този ретро-апартамент, който е открит в имено такава сграда – в сталински тип
архитектура, ни показва истинската социалистическа битност на българите в онези
години. Сякаш онази ординарност на следвоенния период, която болезнено лъха от
стаята-дом на поета Пеньо Пенев, от съседната сграда, вече е надживяна и сега
вече се появяват опити за едно леко разнообразяване на бита. Разбира се това
става бавно, мудно и твърде епизодично. Появяват се прословутите пазарски мрежи
– изключително неудобни и непрактични, но пък – един от истинските символи на
онова време, на лелите с ролки на косите и пеньоари „на баклавички“. Появяват
се също кутиите с локум, сухите пасти, „Байкал“-чето, както и някои други
истински символи на онези години, които са натоварени с вторичен пласт
комунизъм, просто, защото са се появили и са били популярни в онова време.
В
този ретро-апартамент може да се видят също старите спални с метални табли,
някои от които твърде вероятно са ползвани и преди войната, във времената на
така наречения „монархо-фашизъм“. Пластмасови манекени пък показват дрехите от
епохата – сиви, работнически гащеризони, така наречените манти, или престилки,
които бяха нещо като постоянна дреха и на работа, и в къщи. Вярно, бяха здрави,
тоест – качествени, но то и нямаше как да е другояче, при този интензитет на
ползването им! Разбира се показани са и забрадките – така популярни за времето,
но те са по-скоро в съветския модел на експлоатация – не за да се ползват като
аксесоар, а за да придават една твърде бабешка визия на жените, за да не би
случайно те да изглеждат по-хубаво, отколкото е разрешено тогава! Слава Богу,
забрадката, за разлика от престилката, не беше задължителна тогава, поне в
повечето професионални среди, но пък за сметка на това беше достатъчно
анахронистична и най-вече меко казано немодерна. Но и за каква мода можеше да
се говори тогава, в годините на така наречения развит социализъм и следващият
го по петите „светъл комунизъм“, който така и не „светна“.
В
ретро-апартаментът има и мебели от епохата на социализма – изчистени, строги,
сухи и бездиханни, като почти всичко, правено тогава за нуждите на бита и всекидневието.
В кухнята пък е поставен супник от порцелан и две плоски чинии, които никой никога не е ползвал, а по всяка
вероятност няма и да ползва, защото супата в тях би изглеждала нелепо.
Музеят
ни представя всъщност едно близко минало, без да ни натрапва мнение, усещане и
впечатление, те са оставени за нас – сами да придобием представа, ако вече
нямаме изградена такава!
за в.
„България“ - Чикаго/САЩ
Няма коментари:
Публикуване на коментар