 |
| Подготовката на жаравата за нестинарския танц. |
Намираме
се в едно от многото заведения на слънчево Приморско, по Черноморското
крайбрежие на България. Градчето е курортно селище и се намира на юг от Созопол, в началните поли
на магическата Странджа планина, като е едно от предпочитаните
за семеен туризъм, както и от много чехи и поляци – по традиция. Заведението, в
което избрахме да вечеряме се нарича „Нестинарка“ и тук предлагат няколко пъти
в седмицата нестинарски танци.
Вече
сме гледали такива веднъж, пак тук, но вторият път е не по-малко вълнуващ. Вечеряме, отпиваме от уханната
ракийка, приказваме си, докато в един момент не настава истинска суматоха в
заведението. Някакви хора постилат платнени чували на пода, направо върху
цимента в двора. Чувалите са като старите за картофи. Върху тях изсипват пръст.
Върху пръстта изсипват два казана с врели въглени. Мислим си, че няма как да
няма някаква уловка, не може тези хора да ходят по огън, просто това не е
нормално! Оказва се обаче, че е напълно възможно и ни предстои да се убедим в
това за втори път, при това още по-силно!
Въглените
биват разпръснати и от тях лъха невероятна горещина. Като хора, които цял са
били на плажа, топлината ни е повече от непоносима. Представяме си обаче, кой луд
би се осмелил буквално да се хвърли в огъня и да затанцува…! А този „луд“ е
Иван Георгиев, потомствен нестинар.
Но
все още нищо не се е случило. Гостите на заведението са се събрали около
разпръснатата жарава и наблюдават човекът, който е облечен в народна носия и
стои до огъня. Изведнъж гръмва тъпанът. Той сякаш се синхронизира с ритъма на
сърцата ни. Сърцето бие в едно с тъпана, а през това време писва и гайда.
Съзнанието ни сякаш се отнася нанякъде. В този момент мъжът с народната носия
се протяга към небесата със затворени очи и сякаш тактува с крак в ритъма на
тъпана. Той държи икона на Св. Св. Константин и Елена. Вдига я във въздуха пред
себе си и тръгва напред. Обикаля огъня, а веднага след това с някакъв странен,
но рязък и уверен замах на тялото навлиза в жаравата. Той не просто минава през
въглените, той ги разрива с крака, за да ни покаже, че наистина стъпва върху
огъня..! Публиката изпада в истински екстаз! Няма човек, който да е безразличен
към това начинание, защото то е много наше, много родно, българско,
традиционно, много истинско..!
 |
| Иван Георгиев вече го е „прихванало“ и е готов за танца! |
Да,
православната ни църква отрича нестинарството като „дяволска работа“, но не
бива да се забравя, че нестинарството е традиционен български обичай, който по
всяка вероятност води началото си от предхристиянската епоха. Няма как такова
предание да бъде захвърлено с лека ръка, дори и когато официално се приема Християнството
по нашите земи, защото традицията е достатъчно силно вкоренена в народностните
обичаи и вярвания и тя се съхранява през вековете и до днес именно като
предание от баща на син и от майка на дъщеря.
В
семейството на Иван Георгиев има само по един нестинар на поколение. Втори
няма, сякаш един е даван за „курбан“. Прабаба му пък много искала да играе
нестинарски танци, но мъжът й не й давал. Един ден, когато ударила камбаната за
танците в село Българи, мъжът й я заключил в къщата, а самият той заминал с
челядта си извън селото, за да не чуват празничните тъпани и гайди. Жената,
която останала заключена в къщи, когато чула камбаната, разхвърляла жаравата от
огнището в дома си и пак заиграла върху нея. Толкова силно било желанието й да
бъде нестинарка. Става обаче така, че къщата се запалва и жената изгаря с нея
,докато е в транс, по време на танца върху жарта.
Ето
това е нестинарството – традиция, която говори за сила на духа, за връзка с
космически сили, за директен контакт със светиите, както се твърди. Само
най-смелите, най-силните, най-достойните могат да са нестинари, защото те са
избраните. Казват, че нестинар не се става по желание, нестинарството те избира
теб, а не ти него!
По
време, но всъщност преди танца, сякаш нестинарите нещо ги „прихваща“, те са
концентрирани, целеустремени, вибрират ведно със земята и така не усещат огъня
под краката си като заплаха.
Нестинарството
не е вещерство, то е вероятно много стара практика за духовно „превъзнасяне“,
за директна, пряка, непосредствена връзка с Космоса, със създателите, с времето
и пространството, където няма вчера, днес и утре, а всичко се случва в момента.
 |
| И публиката участва в „магията“ понякога доста непосредствено! |
Тъпанът е
най-интересният инструмент в този древен ритуал, защото ударите му наистина
сякаш влизат в ритъма на сърцето на всеки човек. Тялото и на наблюдаващите това
тайнство започва да вибрира ведно с ударите по тъпана. Гайдата не дразни, не „изпилва“
съзнанието, напротив, тя го синхронизира, заедно със сърцето, насочва цялата
концентрирана енергия на човека към една точка – където се случва настоящето. А
то се случва на ръба на реалното и нереалното. Огънят пречиства, жаравата
изгаря, но и създава новото и чистото. И именно в това гранично пространство, в
зоната на една ирационална и в същото време напълно реално случваща се
действителност, човек разбира, че и сам е въвлечен в този трансцедентален танц,
в който той сякаш танцува заедно с нестинара пред очите му. И така се създава
цялата магия на нестинарството, магия, която пази традициите от древни времена,
когато по тези земи именно по този начин са се свързвали с висшите сили над
нас.
За вестник "България" - Чикаго-САЩ
Няма коментари:
Публикуване на коментар