ПРАВОТО НА ЩАСТИЕ Е ЕДНО И ПРЕДИ И СЕГА, САМО ИСТОРИЯТА Е РАЗЛИЧНА

Бежанците преди и бежанците сега. Разбира се съпоставките са трудни, защото условията са доста различни и ситуациите, в които се случват отделните събития, също са различни.

Бежанците в условията на „Студената война“ бяха едни. Те търсеха политическо убежище, те бягаха пак от смъртта, но от политическите репресии. Днес също и ма такива репресии, но икономическият факто е водещ, като разбира се, това не променя факта, че за съжаление и днес не са малко политическите бежанци по света, от различни режими, джамахирии, социализми, комунизми и авторитарни монархии от божествено-идеологически тип, като например тази в Северна Корея днес.

Медиите често описват бежанците като сган, некъпани, облечени в дрипи хора, които са се измъкнали по някакъв начин през граници и бодлива тел и са достигнали до нас. Днес ние, България, приемаме бежанци от Сирия, Афганистан, Ирак, днес ние сме обект на бежанска вълна към нас.

Много хора днес не приемат бежанците, страхуват се от тях, избягват ги, говорят за „малката Сирия“, „малкия Багдад“ в района на Женския пазар в София. Всичко това демонстрира неприемане, неуважение към тези хора. Те са приемани като заплаха, точно така, както и ние сме били приемани някога, преди години, когато българи бягаха от режима на комунистическата партия в България. Тогава лагери като Латина и Падричиано в Италия бяха препълнени с хора бившия вече, но тогава реален Съветски блокъ – страните под ботуша на Съветския съюз – България, Унгария, Полша, Чехословакия, Румъния и други.

Медиите в Италия тогава често описват мъжете като престъпници и жените като проститутки, което поражда отношение на недборонамереност и понякога местните се страхуват, което се дължи на липсата на взаимно познание. Такива са обитателите на лагера Латина в Италия за местните хора. 

Всъщност, нищо ново под слънцето. Днес някои българи точно по този начин приемат бежанците от Сирия, Афганистан и Ирак. Те са неугледни, не са модерно облечени, не говорят нашия език, че дори и английски. Обществото сякаш не иска да  приеме тези хора, които бягат от ужаса, точно така, както и ние някога бягахме от ужаса на комунизма и през лагерите в Италия, а и не само там.

Историята се повтаря, но ние сякаш сме станали по-надменни. Тогава бягахме и искахме светът да ни приема като страдалци и светът ни приемаше имено като такива. Няма човек, добрал се до Падричиано или Латина, който да е върнат в България, защото властите са знаели, че върнат ли човек, той почти сигурно ще бъде репресиран по някакъв начин.

Днес обаче някои искат да връщаме тези хора, днешните бежанци. А питаме ли се, ако ги върнем, дали те няма да бъдат убити в Сирия, Ирак или Афганистан!? Кога станахме толкова коравосърдечни, кога забравихме, как някога и ние българите бяхме бежанци по лагерите за разпределение към трети страни.

Тогава обаче третите страни приемаха по квоти бежанци. И САЩ приемаха, и Австралия, и Швеция, а и други държави. Днес обаче Европа не иска да приема бежанци. Когато са влезли в България, например, те искат да бъдат регистрирани у нас, или в Италия, ако са влезли там и там да остават. Европа си създава изкуствен санитарен кордон, а какво да правят тези страни, които са подложени на емигрантски натиск…!?

Как се завърта историята, някога ние бяхме в позицията на бягащи и се чудехме, защо не ни приемат някъде, където сме поискали, днес пък сме „жертви“ на подобен натиск.

И от двете страни сме били и все не можем да приемем, че това са хора, както и ние сме били и сме хора. Всеки търси и всеки иска да намери своя нов живот, своето щастие своя успех, своя връх.

Задаваме ли си същите въпроси, които сме си задавали, когато наши близки – бащи и дядовци са се опитвали да напуснат родината си, репресирани, неглижирани, угнетени? Защото тези въпроси са същите, които вероятно днес си задават днешните бежанци! Да, историческите времена са други, условията са други, днес има заплаха от световен тероризъм, убиват се хора за няма нищо, само за да докаже някой, че е по-голям бабаит от друг, за да изглежда по-истински, по-кървав, по-страшен, по-опасен. Днес наистина заплахите са много и много различни, но даваме ли си ясна сметка, че сред тези бежанци, които с лека ръка определяме като ’терористи“ има или поне е възможно да има и много високо образовани хора, художници, лекари, учители, интелектуалци въобще, които бягат не от нещо друго, а от страха, те бягат от смъртта, искат да намерят по-добрия живот така, както и нашите дядовци и бащи някога са бягали, за да открият по-добър живот за себе си и семействата си?

Разбира се, гледните точки са няколко, няма верен отговор, защото ситуациите са комплицирани и са различни – всяка за себе си! Версиите се менят, но хората са същите, съдбите сякаш се повтарят, циклите се завихрят и се репродуцират по-начесто. Това прави хората едни и същи и тогава и сега, с малки изключения, които не променят правилото – всеки има право на свобода, щастие и просперитет.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София