сряда, 7 февруари 2018 г.

ДОВЕРИЕТО СРЕД ЕМИГРАЦИЯТА НИ – ВЪПРОС НА ТРАДИЦИЯ И ОПАСЕНИЯ

Доверието е най-важното нещо между хората. Когато обаче те са поставени при извънредни обстоятелства, като например в чужда за тях и традициите им среда, това чувство за доверие се обостря и достига до още по-осезаеми нива на чувствителност. За какво собствено става дума?

Става дума за онези емигранти, така наречените нови емигранти, които са напуснали България след налагането на комунистическата система у нас и които са избягали, защото са били репресирани, неглижирани, маргинализирани.

И така нека да започнем първо с това, как тези хора са достигнали до емиграция. Днес е достатъчно човек да реши, къде и кога иска да се премести да живее, но някога далеч не е било така. Решението за емиграция, особено в капиталистическа държава, беше равносилно на държавна измяна пред комунистическата власт в България.

Човек за да достигне до такова решение, трябва да се случи невероятно силно психологическо действие, което не рядко е цял процес. И като прибавим смъртните опасности по границата, при нелегалното й преминаване, граничарските кучета, обучавани да търсят и разкъсват човешко месо, защото само така са спирали така наречените „диверсанти“, нещата стават наистина зловещи.

Хората, които някак си се добират до бежанските лагери в Латина и Падричиано в Италия, а и останалите, изживяват истински културен и цивилизационен шок. Представяте ли си, какво рискуват тези хора!? Те променят целия си начин на живот, пускат се по една права, която далеч не е известно, къде ще ги изведе.

Страхът е повсеместен, нощта се слива с деня и докато човек премине граничната линия и се озове в Латина или Падричиано, сякаш времето спира. Времето обаче спира и след това. Докато чакат в тези разпределителни станции, хората живеят като в затвор с лек режим. Те имат право дори и да работят, но повечето чакат. Чакат да бъдат разпределени, по желанието им, което са отбелязали в първичните документи, които са попълнили при постъпването си в лагера.

Повечето чакат дори и с месеци. Особено това се отнася за тези, които искат да отидат колкото се може по-далече от България!

И не, тези хора не искат да се отдалечат от родината си заради нещо друго, а защото така те се надяват, че интригите на властта ще останат по-далече от тях. И все пак, пипалата на комунистическата власт у нас достигат и до САЩ, че даже и до Австралия, не рядко това става дори и по линия на Църквата, което пък откъсва тези наши сънародници впоследствие от православната им вяра, защото те са омерзени и отвратени от действията на хора, които се афишират за вярващи, а на практика се оказват шпиони на властта в София.

Така се поражда недоверието. Много нашенци се чудят, защо дори техни роднини в САЩ, или където и да е по нормалния свят, не ги приемат в онези години, не искат да подържат кореспонденция. Ами това е така в много от случаите, защото избягалите се страхуват да не би техните дори и родственици в София, да не са обработени идеологически, а не рядко и физически, за да ги шпионират и да предават информация на комунистическите тайни служби.

Не са рядкост случаите, когато се използват съпруги на обявени за „невъзвръщенци“, като се представя информация, че жената е тежко болна и впоследствие, когато „невъзвръщенецът“ се завърне, той бива арестуван за „престъпното“ си деяние – доброволно напускане на страната….!!!

И когато тези хора преминат през цялата тази мъка, в продължение на месеци да чакат, най-накрая да бъдат разпределени, къде ще продължат живота си, те на практика започват отначало всичко.

Това да оставиш всичко в България и да стартираш, или по-скоро да рестартираш цял един живот е въпрос на мъжество, трябва да имаш силите за такова нещо. И когато успееш след години да стъпиш на краката си, няма как да не гледаш скептично на някои опити за нерегламентирано, фалшиво приятелство.
За какво става дума? Става дума за това, че повечето нашенци са наясно, че комунистическите власти изпращат свои поставени лица в диаспорите ни, особено в големите капиталистически държави, които да дебнат особено по-успелите емигранти.
Това е и причината много българи да гледат с недоверие на други българи, които са успели по някакъв начин да получат разрешение от властите в София и да посетят свои близки в САЩ, примерно, в годините на „студената война“.
Понеже емигрантите ни знаят добре, какво им е коствало да напуснат страната, те някак трудно приемат, че властите могат и да дадат разрешение на някой да отиде на гости на свои близки в Америка, или пък Западна Германия, или Франция.

След всичко, което са изживели по емиграцията си, след години на непостоянни успехи и опити за рестарт на живота си, тези хора трудно се доверяват и това е обяснимо, когато се замислим, какво им е минало през главата, докато стигнат до „Новия свят“, до техния нов живот…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София




Няма коментари: