ЛАГЕРЪТ „ЛАТИНА“ – ПРИСТАНЪТ МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА

Латина е най-големият център на приемане и разпределяне на бежанци в Италия между 1957 г. и 1991 г., по време на така наречената „Студена война“. Лагерът е разположен в Viale Maggio в Латина, Лацио, по средата между столицата Рим и Гаета , където по-късно, до 2004 г., е бил разположен шести флот на САЩ.

От тук са преминали и много българи, които по-късно намират своя нов живот в САЩ, Канада, Австралия, Швеция и на други места по света.  През годините на съществуване на лагера повече от 80 000 бежанци са преминали през него, в очакване на окончателното им прехвърляне най-често в САЩ , Канада , Австралия и Швеция.

Сградите днес са превърнати в клон на факултета по икономика на Университета Ла Сапиенца. Първоначално обаче центърът е създаден от италианското правителство като лагер за бежанци, след унгарската революция от 1956 г. и той отваря вратите си на 1 октомври 1957 г., благодарение на икономическата помощ на Съединените американски щати, Върховния комисариат за бежанците към ООН (ВКБООН) и  ICEM.

Ръководството на лагера първоначално е възложено на Администрацията за чуждестранна помощ (AAI), която през 1963 г. е включена в Министерството на вътрешните работи и е закрита през 1977 г. От тогава лагерът се води към префектура Latina, до падането на Берлинската стена през 1989 г.

Между 1957 г. и 1978 г. в лагера се приемат хора, търсещи убежище, като мотивациите им са предимно икономически, а след това се уважава и  желанието им да емигрират към държави с по-висок стандарт на живот. След избора на папа Йоан Павел II през 1978 г., се наблюдава забележителен скок в молбите за убежище от граждани на Полша, като се стига до кулминацията на повече от 8000 бежанци - през лятото на 1987 г.

Поради законодателните разпоредби (които по-късно се вливат в така наречения Law Martelli, насочени към противодействие на масовия приток на чужденци, броят на мигрантите намалява, така че през март 1989 г. в лагера има само 448 бежанци.

Лагерът е официално затворен на 8 януари 1991 г. няколко месеца преди окончателното разпадане на Съветския съюз. Архивът му се състои от над 300 000 документи и се разделя на три групи.

Лагерът е създадена на основата на бивши казарми. Тук е имало пехотен полк, създаден от фашисткия режим през 1930 г. Лагерът се разпростира  на площ от 8 хектара и е побирал около 800 души, въпреки че в някои случаи е имало периоди на значителна пренаселеност. Като бивш военен обект, лагерът е ограден от висока стена с бодлива тел, има порта на входа и е поставено видеонаблюдение.

За цялото си съществуване лагерът приема общо 80 000 души, най-вече от Албания, България, Чехословакия, Югославия, Полша, Румъния и Унгария, които бягат от съветската политика в Източна Европа.  

Тук има и кубински и виетнамски граждани, които пристигат през 1979 г. след мисията на италианските военноморски сили да спасят така наречените лодки от виетнамската диаспора.

Бежанците тук получавали още при пристигането си в лагера еквивалента на около 10 американски долара, но след това трябвало да си намерят някаква работа в самия лагер. През 1982 г. дневното заплащане в лагера е било 3000 лири, което е еквивалентно на 5,30 евро през 2017 г. Бежанския лагер, който се намира в центъра на Латина, допуска интеграция на бежанците с местното население, въпреки че често е имало недоверие към тези непознати със "старомоден вид". Чужденците имат възможност да излязат, докато италианските граждани не могат да посетят лагера.

Сред бежанците в Латина има хора от различни социални категории - от буржоазията до работниците, включително много интелектуалци и художници.

Сред посетителите тук е и  съветският режисьор Андрей Тарковски , който поиска политическо убежище в САЩ през 1984 г., предизвиквайки голям шум по целия свят. Тарковски пристига в лагера на 28 август 1985 г., и му е даден сериен номер 13225/379. Остава тук до издаването на разрешение, получено благодарение на усилията на Ингмар Бергман да пътува до Швеция.

Не са малко и българите, които преминават от тук на път най-вече към САЩ и други свободни държави. Колко точно са те обаче не е напълно ясно, защото архивите все още не са проучени, а това е една неразорана нива за българската съвременна историография и историческата ни наука. Надяваме се някой изследовател да приеме това за кауза и да извърши този труд, от който се нуждае и миналото ни, а и бъдещето ни!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София