ДА ИЗБЯГАШ ОТ БЪЛГАРИЯ – ИЛИ ПЪК НЕ – ВЪПРОС НА СМЕЛОСТ!

Годината е 1962 г. Двама софийски младежи – Георги и Ташко пътуват до границата ни с тогавашна Югославия. По това време, президентът на комунистическа Югославия е емблематичният Тито. Той „отваря“ страната към Запада, като в същото време тя гравитира и около СССР, но сърбите имат право да пътуват по целия свят без притеснения и без ограничения, каквито има за българите, например, в онези години.

В същото време, поради факта, че много земи, които са заселени предимно с българско население остават в пределите на Югославия, много български семейства са разделени. Поради тази причина, веднъж годишно властите и в Югославия, и в България се споразумяват да се отвори границата между двете държави и да се организира родова среща на територията на така наречената ничия земя, която се простира между двете знамена – на България и на Югославия, на граничния пункт Калотина.

Именно от това се възползват Георги и Ташко, които тогава са на по 15-тина години. Те са млади хора, които искат да си купят вкусни дъвки и други дреболии на импровизирания събор, който се провежда на границата.

Много софиянци също посещават събитието, защото това е начин да се снабдят с някои стоки, които в София и въобще в България не могат да се намерят, поради затворения характер на икономиката на страната ни тогава. Югославия обаче е доста по-отворена и търгува със Запада, което позволява да се снабдява със стоки, някои от които са твърде екзотични за възприятията на българите, които са свикнали със стандартните „сиви“ стоки, които се продават в затворената търговска мрежа на комунистическа България.

Хората могат да си купят на тези събития от сергиите на границата детски играчки, дъвки, бонбони, някои подправки, шоколади и други, които в България ги нямаше дори в емблематичния представителен магазин „Кореком“, или пък ако ги имаше, те се продаваха с конвертируема валута.

Георги и Ташко, две обикновени момчета от София пътуват до границата с влака. На Калотина обаче става ясно, че охраната не е особено силна, защото все пак, това е граница така да се каже „вътрешна“ – между две „братски социалистически държави“. Това дава възможност на софийските младежи да стигнат до близкия град Цариброд, населен предимно с българи.

Всъщност, практиката на тези родови срещи, които се организират от двете държави в онези години е следната: всички имат право да посетят „ничията земя“ на Калотина, но само онези, които имат роднини в близкия град Цариброд, имаха право да отидат и до него. С една дума, българските комунистически власти приемаха, че Югославия е „братска“ държава, но все пак, поради свободата, която имаха сърбите, дадена им от Тито, да пътуват свободно по света, родните ни комунисти ограничаваха достъпа на българите до вътрешността на страната, за да не би някой да се изкуши и да тръгне да пътува по света и да види, че там се живее доста по-различно, отколкото в „комунистическия рай“ в България!

Георги и Ташко стигат до Цариброд през лятото на 1962 г. и установяват, че на автогарата в пограничното градче има автобуси, които пътуват до италианския град Триест, където има бежански лагер за бегълци от комунизма и не само.

Георги предлага на Ташко да се качат на автобуса и да отидат до Триест, с една дума – да избягат от България. Ташко обаче е уплашен и не смее да напусне родината, защото се опасява от репресии спрямо близките му в София. Георги също има майка в София, но решава, че ако все пак емигрира, по-късно по линия на „Червения кръст“ може да опита да изтегли майка си в държавата, в която се установи след бягството си.

В лагера „Падричиано“ в Триест Георги и Ташко щели да използват възможността да отпътуват, където си поискат по света, но момчетата се разколебават в последния момент и се отказват от намерението си.

Те са само на по 15 години, имат родители в София и се притесняват да не пострадат те, заради тях и евентуалното им бягство на Запад. Такива са времената тогава, за желанието на две момчета да пътуват, без каквито и да е идеологически намерения, родителите и семействата им въобще можеха да пострадат сериозно, да бъдат репресирани по един или друг начин, при това само защото техните деца са си позволили една напълно нормална волност, нормална, но за западния свят, а за комунизма – равносилно на престъпление и измяна на родината!

Въпреки, че диктаторът на Югославия Тито допуска свободно пътуване на сърбите по света, все пак българските комунистически власти се притесняват да допускат свои граждани дори и до крайграничния Цариброд, прекръстен на името на българския комунистически диктатор Георги Димитров – Димитровград.

Лесният достъп до автобусите за „Падричиано“ осигурява един относително свободен път на всеки добрал се до автогарата в Цариброд, на практика - до свободния свят. Тази волност, която Тито дава все пак в полза на всички, които искат да се спасят от комунизма, е нещото, което дава възможност и на много българи. Много от тях избират далечни дестинации като САЩ и Австралия и организират за втори път живота си, далече от насилието и политическия произвол в родината им.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ         

кореспондент на в-к „България“ в София