ВОЕННИ И ГРАЖДАНСТВО-ПРИЛОЖНАТА ДИПЛОМАЦИЯ НА УСПЕХА

Българските войски в Косово и Македония – окупатори или освободители

Българското управление във Вардарска и Егейска Македония, Поморавието и Западна Тракия (1941 – 1944 г.) се отнася за управлението на новоприсъединените области към Царство България, по време на участието на страната ни във Втората световна война. С едностранно анексираните територии, България общо придобива 39 756,6 km2 нови територии, които са населени предимно с българско етническо население.

Тези нови територии обаче трябва да се администрират и това изисква кадри, но те са не само за общата и специализираната администрация, която трябва да управлява новите земи, необходима е и войската. Военните са тези, които на практика установяват новата власт, те я легитимират и отстояват.

В същото време обаче, българските военни в новопридобитите земи трябва да се представят като дипломати, защото конфронтация с местното население, било то и българско или с българско самосъзнание, не би довело до нищо добро.

Именно тук нашите офицери и войници показват не просто един надменен патриотизъм, а патриотизъм в рамките на разума. Те отстояват придобивките като запазват достойнството си в отношенията си с местното население. Особено важен е този въпрос в земите между Скопие, Куманово и село Стари Качаник, където са граничните постове. Тогава България граничи с Италия, на практика с италианския протекторат Албания, в чийто земи влиза територията на северозапад от Стари Качаник.

Районът е известен с това, че тук местното население е предимно „шиптъри“, както ги наричат – или етнически албанци, които и по националност, а и по религия са различни от нас. Това създава много видими предпоставки за конфликти и такива разбира се не липсват, но като цяло българското военно присъствие в тези е спокойно.

Капитан от запаса Георги Иванов, служил именно в село Стари Качаник като началник на заставата, си спомня, че албанците там имали поговорка – „Беса та беса“. Това в буквален превод означава нещо като: „И косъм няма да падне от главата ти“. Когато български офицер чувал тази пословица, или тази мантра, той бил спокоен, защото знаел, че албанците, или „шиптърите“ са го приели. Разбира се, има и офицери, пък и войници, които си позволявали някои осъдителни действия, но офицерът Иванов си спомня, как албанците го приемали дори и в домовете си, имали му доверие и когато си тръгвал те дори плакали. Ето и такива български офицери е имало, а и повечето са били именно такива. Онези, които си позволявали волности били наказвани не само от началниците и командирите си, но понякога дори и от местното население.

Отношенията на българските офицери с техните италиански колеги също не са напълно гладки, но на местно ниво, на ниво застава, нещата са не просто спокойни, но дори и приятелски, спомня си офицерът от запаса Иванов.

Приблизително границата на италианския протекторат Албания с Царство България започва в днешно Косово по линия, която минава западно от Качаник , през Лешок, а след това източно от Железна река, Ново село, после по р. Треска близо до град Кичево се отправя на юг към Охридското езеро. Преминава на запад от селата Староец, Белица, Велмей, Мешеища) и Горенци. При движението си на югозапад българо-албанската граница прехвърля билото на Илинска планина.

За да се предотвратят бъдещи спорове, Борис III предприема пътуване в Италия. На 9 юни 1941 г. той се среща с италианския крал Виктор Емануил III, който го съветва да се обърне направо към Мусолини. Срещата с Дучето се осъществява на 12 юни 1941, и на нея е постигнато съгласие за граничните спорове.

За в-к "Българска армия"