„ДОБРИЯТ“ ЖИВОТ И „ЛОШИЯТ “ ЖИВОТ – НА ЗАПАД, ИЛИ НА ИЗТОК…?!?

Много често, когато говорим за живота преди и сега, ние хората сравняваме. Така например, някои хора имат носталгия по социализма, когато, според тях, се живеело по-добре, но това е измамно усещане, не за друго, а защото тогава се е живеело просто по- различно от сега, а и тогава тези хора са били по-млади, от където идва и подвеждащото усещане за романтика.

Въобще, категории като „добре“ и зле“, когато говорим за живот на Запад или на Изток, не са особено точни. Друга мантра е, че някога, при социализма, нямало престъпност. Ами да, така е, във фашистка Германия престъпността е била почти равна на абсолютната нула. Това обаче прави ли тази държава в онези години една хубава за живеене държава, прави ли я, от международна гледна точка, достойна държава като политическа практика, с лагерите, с насилието, с издевателствата…!? Германия и тогава има своите високи научни постижения, но едното не компенсира по никакъв начин другото. Ракетните програми като огромен научен потенциал не могат да замажат ужасяващите опити на „доктор“ Менгеле…!

Има и още нещо, много хора казват, че у нас, в годините на социализма престъпността е била малка, за разлика от САЩ, например. Това също има рационално обяснение. Първо, престъпността у нас през социализма и сега не е различна, дори неотдавнашни изследвания показаха, че битовата престъпност в някои свои проявления дори е била доста по-висока тогава! Второ, мащабите на България и САЩ са твърде различни, за да се сравняват, дори и процентно такива стойности. И трето – ако е така, ако там се живее по-рисково, защо целият свят иска да живее там, а не тук – при нас, където уж било по-нерисково…!?!?!?

Една от най-често срещаните мантри обаче е, че при социализма, може и да било имало „някои нередности“, но се жевеело „все пак“…! Всъщност, да живееше се „все пак“, но КОЙ днес би искал да живее „все пак“ вместо да живее истински и пълноценно…!?

Когато удовлетворението замести оптимизма, тогава човек започва наистина да живее на „все пак“, а не да живее щастливо! Щастието не е „все пак“, щастието е номинална величина, то изисква пълен капацитет, а не „живот на „все пак“…!

Нормалното човешко възприятие за добър живот, колкото и това да е условно понятие, е когато човекът е свободен от условностите на каквото и да било ограничение, от какъвто и да е тип и вид препятствие по пътя си. Щастието е едноличен акт, който се изживява понякога и съвместно в някакъв модел на общност – семейство, род, общество, цивилизация.

То по тази логика се живее „все пак“ и в Северна Корея, ама не сме свидетели на наплив от бежанци към тази затворена държава в Азия, нали така…!?

Всъщност всичко тръгва от целта, каква е целта на един човек за един живот!? Ако той иска просто да оцелее, то това е възможно, макар и трудно, дори и в Северна Корея, или дори и в някоя джунгла на Южна Америка, ако обаче целта е да се изгради пълноценен живот, с кариера, със здраво семейство и/или със семейна и приятелска общност, в една цивилизована обществена система, тогава оцеляването не е достатъчно. Оцеляването е минимум, то е примирение, овчедушие и порочен кръг на самосъжаление. Другото е по-трудно, другото е истинският живот, който добър или лош, е такъв, какъвто човек трябва да има собствения си шанс да го изгради. А шансът е понятие от свободния свят, от свободния избор, от зоната на така наречения цивилизован свят, който не включва нито Северна Корея, нито джунглите на Южна Америка.

Това е и обяснението на засилващият се интерес към екскурзиите в Северна Корея. Това е единствената дивашка комунистическа държава, която все още разчита на някакъв монополен, крайно манипулативен и репресивен модел на абсолютна монархия, с ярко изразени елементи на антична, теократична тирания. Хората имат интерес към Северна Корея, не както си мислят севернокорейците, защото това е най-доброто място за живеене на света, а защото им е интересно, как тези хора „все пак“ живеят, така, както в далеч по-различен профил живеехме и ние, хората от така наречените бивши социалистически страни, преди известно време.

Тоест, пак се връщаме на терминологията „все пак“, която е и начин на мислене, начин на възприятие на света и на заобикалящата ни действителност. Сякаш това примирение, което някои хора все още изпитват към социализма и несъстоялия се „комунистически рай“ е вроден вирус от онези времена, когато мълчанието беше равно на физическо оцеляване. Днес това примирение е признак на личностно безсилие и духовна пустота.

Няма как да си живял на „все пак“, да си оцелявал и да искаш днес, без усилие, да живееш щастливо, дори и в едно относително свободно общество, защото пълна свобода и пълна независимост няма!

Човек се учи да бъде свободен, това се възпитава, отглежда се като малко дете, за да се достигне състояние на духа, което най-близко да наподобява свободата. Това е щастието – възможността да избираш, способността да моделираш и да обосноваваш своите действия и дори и бездействия, останалото е една романтична, но напълно празна носталгия по нещо, което е отминало и не съществува като променлив вариант в своята окончателна завършеност.

За в-к „България“-Чикаго/САЩ