 |
| Снимка: |
Бежанските проблеми на България
напоследък ескалираха, особено с бунтовете в лагера в Харманли, където са
разположени предимно афганистанци и пакистанци. Оказва се обаче, че и ние
българите сме били бежанци, когато сме се спасявали от комунистическия режим.
Всъщност, три са посоките на бягство на българите от България по време на
комунизма. Първата е в началото на режима и е през Турция, втората е малко
по-късно, през Гърция и в по-късните години българите бягаха през Югославия и
към Италия, веднага след това.
На Италианска територия лагерите
сякаш са най-много. Такива са: „Геде”, „Бари”, „Баньоли”, „Чина”, „Чита”, „Сан
Саба”, „Просек”, „Удине”, „Сан Антонио”, „Аверса”, „Капуа”, „Фаскети ди Алтри”
и други. Бегълците се оплаквали, че живеят в пренаселени бараки, които не могат
да се напускат нощно време! Те нямат и право да работят, като разчитат само на
помощи. Пикът на българската бежанска вълна към тези лагери в Италия е през месец
май 1956 г. В Италия по това време има над 600 българи, 250 от които са в
Триест, 115 – в Капуа, в „Сан Антонио” са 40, които чакат за реемиграция предимно
към САЩ, а в лагера за семейни „Аверса” се намират само десет български
смейства.
Лагерът „Фаскети ди Алтри” се
ползва като изолатор за бежанци, които имат провинения в Италия. По това време
тук има само шестима българи.
Българите, които са успели да се
прехвърлят в Гърция по време на комунистическия режим, са поемани от властите в
Драма, Сяр, Гюмюрджина и Ксанти. Едва след това те са допускани до Солун,
където отново са проучвани и едва тогава попадат в лагери и общежития за
бежанци.
Най-известният лагер в Северна
Гърция се намира в Лаврион. През май 1956 г. тук има само 30 българи , а в 1958
г те са 40. Пикът е през 1960 г. и после отново българите намаляват едва до 20.
Първоначално режимът в лагера е строг, докато се установи самоличността и се
проучат хората в него.
В сграда в Атина бежанците са били
обучавани на професии. На остров Хиос са се добивали умения за селскостопанска
работа. Друг лагер пък се намирал в къща с десет стаи на остров Сирос. През
1956 г. тук са се намирали 35 българи от общо 70 човека – бежанци. Година
по-късно нашенците са вече само 6, останалите са заминали по свободния свят.
Подобни пунктове има още на островите Крит, Макроносос и на поулостров
Пелопонес в Гърция.
Във времената на комунизма,
турските служби по границата ни имаха собствен стил на действие. Първо
бегълците от България се изолират в тйни квартири. Интервюират се и се проучват
от представители на американското консулство в Истанбул, а едва след това
бегълците се изпращат в лагера „Йозгат” или в общежитието към него. Тук те
очакват реемиграция.
Лагерът представлявал охранявана
ферма, където бежанците се занимават със селско стопанство. Получавали по 3
лири на ден, като половината от това отивало за храната, която им се
предоставяла. Именно тук, в този лагер българите са вдигали бунт, заради
тежките условия на труд и живот!
В общежитиего „Кючук су” бежанците
се издържат със средства от американското правителство. През 1957 г., в района на
Истанбул се намират 43-ма българи, 30 от които са в лагери от затворен тип с пропускателен
режим. Бегълците обикновено се пренасочват към САЩ или към Австралия!
Както виждаме и ние самите като
народ имаме опит да бъдем бежанци и да ни третират като такива. Не са рядкост
случаите, когато образовани хора, при това предимно образовани хора, защото
повечето бягащи са именно такива, работят тежка физическа работа, за да си
стъпят на краката и да поемат нелекия път на емиграцията към САЩ, например. Това
изисква години усилия, работа и надежда, за да успее един човек, дори и да е
добре образован. Той първо трябва да се докаже, да се дообразова, да научи език
преди това, ако не знае, а повечето не знаят езика. През това време тези хора
работят, каквото намерят, защото трябва да оцеляват, докато се адаптират и
докато постигнат стандарта, за да работят това, което искат и което в крайна
сметка могат.
Това са лагерите за бежанци в онези
години. Паралелите с днешните лагери са и уместни, и не толкова уместни, защото
има много прилики, но има и различия.
Българите в онези години бягат от
политически репресии и за да си търсят по-добро препитание на Запад. Днес бежанците
бягат от същото – от войната, от политическите репресии и за да търсят по-добър
живот. Само че, някога българите, които бягаха, се натурализираха, те приемаха
начина на живот на Запад, докато сега бежанците от Изтока сякаш се опитват, или
поне една група от тях, те да наложат техните правила и начин на живот в Европа
и по света. Ето това е може би разликата.
Цивилизационните модели и преди, и
сега са различни на Запад и на Изток. Проблемът е, че хората, които бягат сякаш
са станали по-агресивни, иначе мерките са си същите. Лагерите са предимно от
затворен тип, има пропускателен режим, не може всеки да си ходи, където и
когато поиска, а това поражда бунтове!
С една дума, историята се върти и не
бива да заклеймяваме днес бежанците, защото утре ние отново можем да изпаднем в
ролята на бежанци, каквито вече сме били…!
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент
на вестник „България” в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар