Много често, когато някой си
позволи да критикува процеси или събития в родната ни Църква, носеща
абревиатурата БПЦ, веднага се намират едни войнстващи зилоти и
„православозащитници”, които заклеймяват всеки опит за различно мнение. Тоест,
епископът винаги е прав, така, както навремето беше и партийният секретар…! Сакън
да не кажеш нещо различно…не по догмата, а дори и по организацията…!
През ХІХ в. е приет догмат в
католическата църква, който определя непогрешимост и незаблудимост на папата,
когато говори по догматически въпроси. Това обаче директно влиза в противоречие
със живота и делото на други папи, като Александър VІ Борджия. Той е всичко
останало, но не и почтен човек. Папа Климент, убиецът на папа Целестин, също е
христоматиен пример. Тези хора достойни ли са? Известен е случаят и с папа
Инокентий и избиването на населението на Тулуза.
Лошото е, че някои от нашите
архиереи го играят по същия католически образец, че са непогрешими и
незаблудими, само че – винаги, когато говорят, а това до голяма степен се
подклажда и от нас миряните, които често казваме, че не ние трябва и можем да
съдим. Да, ние не можем да съдим, но това не означава да бъдем безстрастно и
безмозъчно стадо. Ние сме паство, а не стадо!
Императорът във Византия – родината
на Православието, е бил човекът, който е съблюдавал за реда в Църквата. Това е проява
на така наречения цезаропапизъм, тоест – държавната власт, олицетворявана от
два пъти помазвания монарх е била водеща и в известна степен - контролираща
ролята на Църквата. Тогава съдействието и съжителството на държавата/монархията
и Църквата се е наричало симфония, днес живеем в общество, където симфония на
практика няма, защото републиката е друг тип управление, където президентът не
е монарх, тоест, той няма правата да контролира Църквата, най-малкото, защото
не е два пъти помазван като монархически владетел и властта му формално не е от
Бога.
Църквата днес има основно
представителни функции по време на официални ритуали. Монархът, който да
съблюдава всичко в Църквата да е на ред и да се намесва, и да наказва, и да
свиква сбори, ако трябва, както и да сваля епископи от катедри, на практика
такъв човек липсва. Президентът няма такива свише-правомощия по презумцията на
републиканското държавно управление. Докато няма такава личност ние не можем да
твърдим дори, че Църквата съществува в нормалното си битие, защото тя е
замислена именно да има такъв един външен съблюдател на реда и прилагането на
нормите вътре в нея – това е монархът – избраният от Бога, помзаникът за власт
от Бога, който по тази причина има и права да се намесва в делата на Църквата,
по силата на прословутия цезаропапизъм в Източното Православие.
Заради това и скорошния съборът в
Крит предизвика такива крамоли сред православните и православстващите, защото когато
на древните събори, свиквани от византийския император, не отиде някоя поместна
църква, последиците са сериозни.
Патриарсите нямат право да скръцнат
със зъби, както направиха това някои предстоятели по повод събора в Крит,
например, но те нямат това право, защото не са политически партии, а са живи
части от едно мистическо цяло. Те не са и не могат да бъдат противници и
врагове.
Ето за тази непогрешимост говорим,
за това, че поради липсата на коригираща фигура, Църквата днес не е единна, а
това е католически почерк на действие, защото непогрешимост има само папата,
според догмата, при нас в Православието няма непогрешими, а някои архиереи и
дори и предстоятели на поместни Църкви се държат именно като папи!
Намесата на държавата в Църквата не
е днешен прецедент. Император Петър Велики превръща Църквата в Русия в нещо
като министерство, което се управлява на съборен принцип, но със силен държавен
контрол от оберпрокурора, който е представител на императора.
Към края на ХІХ в. Светият Синод на
Руската църква многократно пише писма до императора с молба да бъде
възстановена патриаршията. Николай ІІ провежда едно от тези заседания. Той пита
архиереите, кой митрополит да стане руски патриарх. Те не посмели да му кажат
нито едно име и тогава той предлага себе си.
Едва по-късно, между две революции
патриаршията е възстановена, тогава тя се превръща в заместител на загубената
монархия и на загубения цар. Патриархът става нещо като император в условията
на войнстващ атеистичен комунизъм.
Днес някои наши новоизлюпени
архиереи, с епархии колкото една орехова черупка, се изживяват именно като
непогрешими императори, или императрици, кой както предпочита…!!! Лошото е, че
така е нарушено не просто моралното равновесие, това по същество е апостат. Няма
непогрешими епископи, защото всички сме хора! Едните –миряни тук на земята,
другите - епископи, пак тук, на Земята…!
За фейсбук-групата "Православни новини"
Няма коментари:
Публикуване на коментар