Автоцензурата беше
един от проблемите, които АЕЖ представи в свое изследване за свободата на
словото. Автоцензурата е един истински феномен, който при това е жив, но не
само защото е реален, а защото той мутира като вирус, като истински вирус! Нито
откриваме топлата вода, още по-малко пък – електричеството, с този текст се
опитваме да првокираме още веднъж едно мислене не в определена посока, а за
определено нещо.
Ако преди
журналистите сами знаеха, какво могат и какво не могат да пишат и говорят,
което е класическата автоцензура, то днес тя е изменена до неузнаваемост. Днес
редакторът, или главният редактор могат да ти кажат: „Аз мисля така, но ти
както си решиш”. Това на пръв поглед е проява на едно професионално
благородство, но всъщност е скрита заявка за категория. С една дума казва
следното: „Аз мисля така, ти си свободен да мислиш, както искаш, но имай
предвид, какво АЗ мисля, когато пишеш, или говориш…!”.
Има разбира се
много похвати да наложиш определено мислене, като например да кажеш: „Направи
това интервю, но само ако ти прецениш…!”. Това също дава една формална свобода
на избор, но иначе директно заявява:
„Направи това интервю!”, а втората част: „…но само ако ти прецениш…” е
формализъм, който придава един особено блудкав, ванилов аромат, който обаче е
толкова измамен, колкото и шоколадовата глазура на сладоледа – има я, само че е
само на повърхността, навътре тя вече напълно липсва!
Горните примери
обаче, които наистина могат да бъдат изброявани до безкрайност имат един много
по-опасен подтекст. Те индуцират традиция, която от своя страна изгражда самата
тъкан на автоцензурата. При следващ подобен случай журналистът вече ще знае, че
при такива ситуационни дадености са необходими същите рефлекси от негова
страна. С една дума, това е автоцензура на прецедента. Веднъж се прави едно
нещо показно и след това се предполага, че всичко, което се прави, се прави по
калъпа и мащаба на прецедента.
Така е много
по-лесно, а и новото време, демократичните промени у нас, наложиха промяна и
както много неща, така и автоцензурата мимикрира до степен на своята собствена
мултипликация. Днес сякаш е много по-лесно да внушиш на даден журналист да пише
и говори по определен начин.
Преди опасността
беше само от партията и нейните производни на различни нива, днес обаче освен,
че можеш да настъпиш някой елегантен политик по рунтавата му опашка, то може да
засенчиш и „слънцето” на някой мастит бизнесменин, който има определени
интереси някъде, където журналистът дори и не е подозирал, че може да има
такива.
И не, не е проява
на висок професионализъм да познаваш интересите на различните властимащи над
теб, това е по-скоро проява на стерилна проба на мижитурщина, отколкото – на
професионална ориентираност. Каквито и други прилагателни да се използват в
тази посока, резултатът ще е същият, защото поводът и причината ще са идентични!
Така че, автоцензурата търпи не просто развитие, а
дори разцвет. Все по-йезуитски шефовете на медии, главни редактори, водещи
редактори и обикновени редактори казват на подчинените си по субординация: „абе
не мислите ли, че това е така…!?”, което означава, че „това” е именно „така”, а
не, както и да е иначе…!
Е, от това по-добър
подход за възпитаване, отглеждане и култивиране на автоцензура, здраве му
кажи…!
За sbj-bg.eu
Няма коментари:
Публикуване на коментар