Сградата
на Черепишката семинария е изключително красива, въпреки всичко, ….днес! Такива
са и околните сгради, дори и гарата, която е само на няколко десетки метри.
Строежът е започнал след 1920 г. и първо тук се нанася свещеническото училище,
от което до 1935 г. излизат 11 випуска. След това на негово място се открива
църковно-певческо училище, просъществувало до 1938 г., когато е основан
Пастирско-богословският институт, функционирал чак до 1948 г.
По-късно
тук идва Софийската духовна семинария. Тежките времена за духовното училище в
столицата започват още по време на съюзническите бомбардировки над София, които
засягат част от сградите в кв. Лозенец. Семинаристите и част от Светия Синод са
евакуирани именно в Черепиш. Комплексът на семинарията в София е превърнат във
военна болница, а след това там се настанява щабът на Червената армия.
Занятията
са възстановени едва през 1947 г., но през септември 1950 г. с правителствено
постановление сградите на Софийската духовна семинария са предоставени за
Дворец на пионерите. По това им предназначение се ползват чак до началото на
90-те години, когато семинаристите отново си възвръщат собствеността върху тях.
Това предопределя и изоставянето на Черепиш.
Това
е сухата история и справката, която можете да намерите навсякъде из интернет,
дори и снимки можете да намерите там. Те също са почти еднакви, защото
ситуацията в сградите става все по-очевидна и очебийна, става все по-трагична.
Опитвам
се да снимам в стаите, където някога са заспивали и са се събуждали
семинаристите, където вероятно и моят професор по Византология, Георги Бакалов
е писал своите записки за бъдещите си книги. Опитвам де да се кача по бетонните
стълби, изтънели от времето и от усоя на историческите превратности. Опитвам се
да снимам…! Спътниците ми бързат, не искат да стоят дълго до руйните на
семинарията, не харесват това място, то е тъжно, то е изоставено, то е празно,
порутено, кухо, зловещо, тихо, бездушно, опразнено и от душата си, и от тялото
си, което се превзема постепенно от природните стихии. И всичко това е някак
странно красиво…!
Моля
ги да ме почакат, да снимам само и гарата, старата гара на Черепиш, където
семинаристите някога са слизали от влака и са се отправяли по стълбите нагоре,
към своя манастир, към семинарията, към своето училище, дом и храм…! Снимам
набързо и отново се качвам в колата, даваме газ и отпрашваме далече от
историята на семинарията, далече от забравата, навлизаме отново в света на
съвремието, където, изоставената и почти порутена църква на Черепишката
семинария я няма…!
А
положението в някогашната семинария наистина е трагично. Църквата, която е
строена със събрани стотинка по стотинка пари, е почти рухнала, а е само на
няколко десетилетия…! Старият битов комплекс, където семинаристите са живели ,докато
са учили, почти го няма. Стаите са с продънен под, ограбени са дори дъските от
подовете! Изскубани са електрическата и водната инсталация. Таваните са
продънени до празно, качихме се до третия етаж, но там не може да се върви, защото
просто няма такъв етаж, той е срутен. Вторият все още се държи, издържайки тежестта
и на третия върху себе си, а първият трепери и ще погребе сякаш всеки момент
цялата картина – тъжна, тиха, празна, грозна и зловеща…!
Опитваме
се да стигнем до кухните, до външните сгради, вероятно помощни, но уви, не
можем…! Къпини, бръшлян и някакви много отвратителни храсти, които нямат листа,
но за сметка на това имат изключително остри бодли, ни спират. Пускаме си
бримки по жилетките, достигаме до вратата, която липсва, а вътре, …вътре няма
нищо, така, както и във всичките останали помещения – празно, оглозгано,
страшно…!
А
отсреща, на скалите, казват, имало кръстове, по един за всеки завършил випуск
от семинарията. Е, не видяхме нито един. Някой сякаш зърна един-два, но ние не
видяхме нито един. Дори природата вече е сломила тези бегли спомени от
миналото, миналото на едно духовно училище, останало в забрава, преместено в
София, а старото – оставено на стихиите и на дивите животни и влечуги, които се
шмугваха в близкия храст почти при всяка наша стъпка.
Някаква
тъжна беседка се кипри в единия край на битовата сграда, където някога вероятно
млади момчета, отдали живота и мислите си на Бога, са коментирали и обменяли
мисли, а днес беседката е захвърлена в подножието на сивите скали и мълчи още
по-ужасяващо от тишината на сградите, защото е съхранена почти напълно, а там
никой не седи, никой не отмаря в горещините, там просто няма никой…!
Жалко
е, че такива масивни сгради, не се ползват за музей, за място за духовни
размисли, почивка, или просто за спомени…! Жалко е, че такава внушителна
църква, храм, строен с кървави пари, се руши….жалко е, защото това е забравата
на нашето поколение, поколението на прехода, което помни, а в същото време
забравя…!
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник
„България“ в София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар