Забелязали ли сте, че най-красивите цветя растат край
мръсните канали?! Там сякаш контрастът е най-драстичен и красотата се откроява
на фона на грозното. Още по-красиви са цветята в дворовете на изоставените
къщи, сякаш като компенсация за самотата им! В домовете вече не живее никой, но
в двора цветята са живи, те са дори по-живи от онези, които са обитавали
къщите, защото са останали и след тях. Така природата още веднъж, за пореден
път, преборва тлението и конкурира вечността по някакъв си свой начин.
Изоставените къщи в България напоследък са все повече,
защото все повече хора напускат родината си, за да търсят щастието си навън,
където вярват, че се живее по-лесно.
България е в Топ 10 на европейските държави, губещи
най-много образовани хора. Всеки, който
е образован и притежава квалификация, която може да се практикува и извън
страната, се стреми по един, или по друг начин да намери по-добро препитание за
себе си и семейството си, не рядко това се случва в чужбина, защото условията
са далеч по-добри, а заплащането – атрактивно, спрямо положените усилия,
знанията и уменията, както и опитът, който е придобит.
Така къщите, особено по селата, се опразват, като само
един пример за това е димитровградското село Ябълково, но селата из цяла
България са изпълнени с къщи-призраци, чийто наследници са отдавна в чужбина и
нямат дори и намерение да се завърнат някога! В същото време не им се иска да
продават имотите си, защото това са спомените им, които са останали
единствените признаци, че тези хора са българи и носят нещо българско в себе
си!
В същото това село Ябълково, захвърлено между
„комунистическата гордост“ на градската архитектура от сталински стил –
Димитровград и китното Хасково, в полите на родопския „първенец“ Аида, само
щъркелът се завръща, за да гнезди на купола на храма. Местните хора му издигнали
пилон, на върха на който поставили метален кръг, само и само щъркелът да се
откаже от гнездото си на купола на храма, защото така вреди на облицовката и
това вкарва влага вътре в църквата, а така се рушат стенописи. Щъркелът обаче има
друго мнение по въпроса и всяка година, въпреки издигнатия специално за него
пилон, който е поне сто пъти по-удобен за гнездо, изгражда дома за семейството
си именно на купола на храма, около кръста…!
При всеки повод, когато камбаната бие за добро или за
лошо, цялото гнездо на щъркела вероятно се тресе, но той предпочита точно това,
пред сигурния и далеч по-удобен пилон, който е само на няколко метра от
църквата, но това е неговата църква, неговият кръст, неговият дом…!
По Великден, когато се възвестява Светото Христово
Възкресение, камбаната бие тържествено в полунощ. Цялото село се събужда, няма
значение, кой е християнин, кой е мюсюлманин или друговерец, кой е атеист,
камбаната бие отривисто, за всеки, разкъсва мрака с голи ръце и бодро и
тържествено обявява празника поне на останалите живи в селото.
А празните и тъмни къщи отчаяно мълчат, техните
наследници са далече и празнуват Великото Христово Възкресение не в домовете
си, а в други домове. В дворовете на тези къщи греят лицата на вече
попрецъфтели нарциси, алени лалета, а люляците любопитно надничат над дуварите,
зад които няма нито детски глъч, нито подредени градини. Там са избуяли къпини,
храсталаци и коприва, а спомените отдавна са отишли на бунището, където изгладнели,
хърбави псета ровят за къшей хляб и някой изсъхнал кокал, сред стари снимки,
раздърпани дрехи и овехтели съдове…!
А прецъфтелите цветя, люляци и плодни дръвчета, обсипани
с бял и розов цвят са наистина най-красивите цветове! Дали заради контраста,
като онези, които растат край мръсните канали, дали заради нещо друго, но
именно тези люляци са най-китните, най-лилавите, най-кичестите, най-красивите…!
Те са сами, оставени на произвола на природата. Няма кой да ги чупи, а казват,
че люлякът расте толкова повече, колкото се кърши на пролет, когато разцъфти. И
може би заради това люляците от изоставените къщи надничат с изтънели стебла и
отчаяна надежда зад каменните дувари с посивели летви за гъвкавост в тях, надигат
се от дворовете си, където са пуснали корени, надявайки се някой да ги окърши,
за да избуят още повече следващата пролет, когато още повече ще се надяват
някой да ги забележи и така – всяка година, пролет след пролет – все
по-кичести, все по-тънки и с повече надежда…!
А в домовете на наследниците, заминали, или вече дори и родени
в чужбина, никой не живее от години, стихиите връхлитат скелетите на къщите и
ги оглозгват постепенно до голи стени и греди, докато ги съборят на земята.
След това бръшлянът и храстите ги прегръщат и постепенно всичко се превръща в една
могила, могила на забравата! И точно на тези места, цветята растат най-красиво,
като надгробни украшения на една предизвестена смърт, планирана със
заминаването и превърнала се в съдба с решението за трайна имиграция!
Всяка година в България умира по един средно голям град, хората
напускат и търсят по-добрия живот другаде, сочи статистиката за миграцията на
населението ни. Селата опустяха още преди години, когато страната ни се отвори
към света. Селата днес са като окичени със стара слава сенки– безлюдни и
прашни, лишени от бъдеще! Градовете ни очакват същата съдба. Хората бягат…!
Всяка година българи напускат родината си и тя остава
само в сърцата им…, а на новите им местоживелища, дали има щъркели, като тези в
Ябълково, дали и там има пилон за птици до църквата, дали там въобще има Великден
- …„български Великден“ и дали са толкова красиви нарцисите, лалетата и кичестите
люляци, дали ги има и там…!?
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент
на вестник „България“ в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар