ПАИСИЙ – НА БУНИЩЕТО НА ИСТОРИЯТА – КАНЦЕРОГЕННАТА ПАМЕТ НА ЕДИН НАРОД…!

И настанаха едни времена, когато дори и Паисий, хилендарският монах, който буквално ни отвори очите за рода и миналото ни, беше изхвърлен на бунището, като някаква напълно ненужна вещ…! Това е оценката, или по-скоро-преоценката на историята, на съвременността ни, на днешното поколение…!

Една невинна разходка из поляните на едно китно селце, запокитено в покрайнините на Димитровград и Хасково, ни показва, какъв народ сме. Изоставените къщи наоколо са нещо напълно нормално и хората вече са свикнали с тях до такава степен, че не им прави впечатление, че в тях не живее  никой и те се рушат с всеки изминал ден и всяка нощ. Тухла по тухла стените поддават, дъските на покривите, проядени от дървояди и от влагата, не издържат на тежестта и рухват, заедно със старите керемиди и установените порядки...

След това нахлуват внезапно станалите платежоспособни роми, които посъбрали малко парици като портокалоберачи в Гърция, вече могат да си позволят да купят изоставените от собствениците им къщи. А те са изоставени, дали след смърт, дали след някаква разлъка или наложителна миграция.

Това има и друга страна, все пак поне има кой да купи тези къщи и те да продължат да живеят по някакъв нов начин.

Съдържанието на къщите обаче става непотребно. Вещите на хората, дрехите им, посудата им, снимките и спомените им, библиотеките им стават непотребни. Новите собственици, е поне някои от тях, нямат нужда от тези неща и е нормално дотолкова, доколкото „История Славяноболгарская“ на отец Паисий Хилендарски, или „Кървава песен“ на Пенчо Славейков, не попаднат на…бунището…! Разхвърляни са сред стари дрехи, канички за вода и мляко без чучури и дръжки, очукани чаши за кафе, стари музикални плочи на някога известни изпълнители от тогавашна Югославия, дори и една стара снимка на Стефан Данаилов, от времената, когато едва ли си е и представял, че един ден ще стане и политик..!

Тези две книги на отец Паисий и на Пенчо Славейков са реалната картина на България днес, на българите в България днес, на всички нас, искаме, или не искаме…! Това е реалността – изхвърляме историята си, миналото си, изхвърляме паметта си на бунището, защото нямаме нужда от нея. Преди години беше особено модерно да се казва, че няма смисъл от образованието, защото хората без образование са по-богати от тези, които са учили въобще нещо! И това наистина беше така. Така наречените „мутри“ – този така типичен социален феномен, предимно за България и за остатъците от отдавна вече бившия СССР, се оказаха новите бизнесмени в онези години, когато да си облечен в анцуг и да се държиш като подизпълнител на „шеста небесна канцелария“, беше начин на живот, при това доста доходен живот…!

На новите собственици на изоставените къщи не само в това село, а и в цяла България, не им трябва Пенчо Славейков, още по-малко пък Паисий Хилендарски…! На новите „собственици“ на България не им трябва образован народ, защото образованият народ гласува по съвест, а не като стадо овце…! 

Така и Паисий, и Пенчо се оказват на бунището, непотребни, излишни днес, когато да прочетеш „Изкуството да бъдеш БОГ“ в поне три части е по-ценно от това да прочетеш малкото книжле на Паисий…! Провокацията е по-търговска, традицията няма цена, но не защото е безценна, уви, а защото не се търси, не се и харчи…!

Търсенето определя предлагането, а не предлагането да определя търсенето, това е принципът на мисленето ни днес като народ-консуматори, обилно плюскащи стиропорена ширпотреба, целулозни новини и фейк-продукти във всички смисли на думата!

Да, този принцип е актуален, но за…домати, свинско месо, кервиз…! Когато обаче говорим за книги, при това за такива книги, не може да се съблюдава търговският принцип, просто някак не е уместно…! Както не е нормално и да се изхвърлят такива книги, не за друго, а защото е символно! Да изхвърлиш Паисиевата История на боклука е все едно да изхвърлиш самия себе си! Някак човек се самооценява по този начин, като се заявява като земноводно, което няма памет, няма род, няма история, няма ценности – то просто се появява, яде, дефекира, размножава се по инстинкти и накрая естествено умира...! Това обаче е цикълът именно на животните, а хората уж били най-висшите животни, ама уж…!

Въобще на бунищата днес могат да се открият много ценни неща, книги, снимки, спомени…! Хората изхвърлят какво ли не, когато става дума за неща, които вече не са ценни, за тях, но не и за обществото като цяло…! Така се губи обществена памет, така се поругава история, така се забравя, точно онова, което Паисий искаше да ни припомни, с неговата малка, но толкова голяма книжка, която някой сега толкова безрасъдно изхвърля на боклука!

Днес по бунищата наистина могат да се намерят уникални неща, които са част от националната ни памет, защото някой, или по-скоро някои искат да нямаме такава памет. Така на бунищата отиват истински уникати и ако човек попревъзмогне първоначалната си погнуса от боклука, може да попадне на истински съкровища…!!!

Какво обаче трябва да ни говори на нас жестът на това символно изхвърляне, жестът на тоталната забрава, самият акт на преоценката, когато нещо се оказва ненужно по силата на съвременните обстоятелства, само защото има нещо по-модерно, по-лъскаво, по-злободневно…!

Археолозите казват, че най-ценният артефакт при едни разкопки е дървеният…- не златото, не среброто, не нещо друго, а именно предмет от обикновено дърво…! Така и тези малки книжки, издадени в едни други времена, но напълно актуални и днес, са малки на обем и невзрачни на външен вид, но като съдържание това е нашата национална ДНК, от която явно някои днес въобще не се нуждаят…!!!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България“ в София