Блогът на Венцислав Жеков: ХРИСТО ИЛИЕВ-ФРИЦА: ЕМИГРАНТИТЕ СМЕ ХОРА, КОИТО ТЪРСЯТ ЩАСТИЕТО СИ…!

Христо Илиев отново в България, след години!
Снимка: личен архив на автора.

Визитка:

Христо Илиев-Фрица е български емигрант, роден е на 9 май 1957 г. в София. От години той живее в Île-Perrot, Quebec, Канада. Емигрира, като рискува живота си! Предстои спомените му да излязат в книга. Христо описва себе си като пенсионер. Потърсихме го, за да ни разкаже за предстоящата книга, ще има ли такава, кога, какво ще опише в нея. Помолихме го също да открехне, поне леко, завесата на спомените си. Той беше любезен да разкаже любопитни детайли от битието си, както и да даде ценни съвети на онези, които ще поемат по нелекия път на емиграцията!

- Г-н Илиев, преди време започнахте да разказвате във фейсбук за преживяванията си и емигрирането от България. Предвиждате ли тези спомени да се превърнат в книга и кога?

- - Да определено, мисля да ги събера и подредя в книга. Усетих, че моментът за това е дошъл. Един ден случайно попаднах на една история за младо семейство и техен приятел, успели да се ,,измъкнат" от желязната ,,прегръдка" на съветския социализъм. След като прочетох статията, набързо прехвърлих спомените си на ум, и се оказа, че мога да припомня на много наши сънародници, как ставаше емиграцията за един обикновен българин тогава. Тук изключвам номенклатурчиците, за тях е ясно, те не си залагаха живота. Просто тогава ,,тате" или ,,мама" отиваха в БНБ /Българската народна банка/ теглеха необходимата сума от ,,развалените" долари и дететето прохождаше по широкия, изгнил капитализъм. Спомням си още в самото утро на демокрацията, как Тодор Славков, внука на Тодор Живков дойде да се крие в Канада по същата схема. Но това ще са детайли, който със сигурност няма да пропусна да опиша в книгата си!

- Как ще озаглавите книгата си за емиграцията?

- Тъй, като говорим за ,,книгата", сигурно ще я озаглавя по-същия начин по, който съм нарекъл и групата си във фейсбук. А тя се казва – „Плувецът в насрещни течения”. Ако е интересно за Вас и Вашите читатели, защо точно това име съм избрал, с няколко думи ще обясня. Когато всички кротуваха в България, аз имах смелоста и дързоста да пресека границата. Ситуацията беше такава - или пресичаш, или умираш, трети вариант беше почти невъзможен. Е, ние имахме щастлива звезда, която ни водеше на Запад!

- Кое Ви накара да вземете това решение и да напуснете България?

- Не мога да кажа, че едно или две неща са ме накарали да взема това решение. Още от ранна възраст покрай приятелките и приятели на майка ми се сблъсках със социалистическото лицемерие, после, като софиянец виждах, че чужденците, който посещаваха столицата ни не отговаряха на описанието, което пропагандата описваше и с която ни заливаваха тогава. За това мисля, че с времето, макар и едва деветнайсет-годишен, вече си бях изградил идеали и мечти, които за жалост разбрах, че в Народна Република България няма шанс да се реализират. Предстоеше ми и задължителната военна служба от две години. Когато получих повиквателното и чрез една роднинска връзка разбрах, че не две, а три години ще е моята служба, това беше капака, която преля чашата! Случайноста ме запозна с един младеж само две години по-голям от мен, който познаваше Балканите около град Петрич. Той ми послужи за ,,преводач" през границата. В бивша Югославия ще се окаже още по-трудно нашето бягство. Нямахме абсолютно никакви документи, освен старите зелени паспорти, който не можеха да ни служат за нищо освен да си навлечем неприятностите на тяхната милиция, което всъщност и стана. Но, както казах в началото, нашата ,,звезда" ни водеше на Запад!

- Разкажете ни накратко, къде спахте първата вечер от емиграцията си и с какво се нахранихте, какво помните от тогава…?

- Беше труден маршрут! Първо имахме само български левове и половин джоб златни накити. Първоначално имахме и валута, но още в България се случи така, че останахме без нея. Налагаше се да продължим само с ,,подръчни материали". Спомням си, че за да преспим в Скопие нелегално, учтивата рецепционистка ни олекоти с горе-долу половината злато, което носехме с нас! Но в такъв момент мисля, че ценностите са деформирани точно толкова, колкото и ние се деформиране, когато влезем в стая с криви огледала. Но, както се казва в такъв момент, средствата не бяха важни. Важен беше резултатът. Югославия ни отне точно тринадесет фатални дни, за да пристигнем полуживи в Австрия. Това е един период от моят живот много силно запечатан в съзнанието ми.

- Какво помните от тогава, кое ще Ви остане за цял живот в съзнанието?

- Първо спомням картината, която остана в спомените ми, когато на изгрев слънце се обърнах на българо-югославската граница и видях заснежените върхове на Пирин-планина, които оставаха зад мен, знаейки, че повече никога няма да мога да ги докосна. Изоставих и един много скъп човек за мен, това беше приятелката ми, която ме молеше до припадък да дойде с нас! Не беше по силите ми да рискувам и нейния живот, за себе си можех да рискувам, но за нея не можах! За да се разделим накрая и обещах, че един ден ще се върна да я взема. Чак тогава се целунахме и разделихме, за тринадесет фатални години. Тук ще направим пауза защото иначе няма да е интересна книгата!

- Какво не знаем за емигрантите ни по света?

- Мисля, че сме хора тръгнали по-света да търси щастието си. Едни го намират, други разочаровани се завръщат в родината. За мен обаче има огромна разлика от българите, напуснали България и заселили се в друга европейска държава и тези, като мен прелетели океани. Първите са сънародници, които са отишли временно, а вторите са за постоянно. Тук, в Канада аз за себе си и семейството ми мога категорично да кажа, че не сме друго освен едно канадско семейство.

Никога никой от нас не се е чувствал емигрант. Акцент в езика имаме, но това не прави впечетление на никой. Почти всички имат акцент.

- Какво бихте посъветвали хората, които биха поели по пътя на емиграцията днес?

- Ако ми позволите ще използвам момента, за да дам един полезен съвет на хората, които са емигранти от скоро, или това им предстои. Опитайте се да се омешате с околните, не ги отбягвайте, те няма да Ви потърсят сами, ако Вие не направите първата крачка! Поне френските канадци са така, после всичко става много лесно, те са любознателни, ще искат да им разказвате за всичко. Влезете ли в техния кръг, ставате част от тях. Стоите ли в страни, няма как да стане!

- И накрая да Ви попитам, защо носите прякора „Фрица” и прякор ли е това?

- Сравнително дълга е историята, но в общи линии, това е заради една войнишка каска, принадлежала на някой немски войник от втората световна война, намерена в изоставените бункери в квартал Слатински редут в София. Така бях посрещнат в Западен Парк, където израстнах по-късно.

Интервюто взе ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник ”България” в София