На 7 февруари 1971 г. българинът от
София Георги се намира на гости на своята сестра Цветанка, която живее в Лос
Анжелис, Калифорния. Започват обиколка на цяла Северна Америка. Георги е
пристигнал едва преди месец и сестрата решава да заведе брат си на църква в
неделя. Те отиват в българската църква „Св. Георги” в града. Тук се случва
нещо, което силно впечатлява Георги и той го описва в своите пътни бележки,
които води докато е в Америка през почти цялата 1971 г.
Църквата „…не е голяма. Скоро била
продадена от руснаците на българската колония и била ремонтирана. Има самодеен
църковен хор. Жената на диригента е солистка. Тя пее „Отче наш”. Посещението е
слабо…”. Така описва Георги църквата, където се запознава със свещеника Антим
Енев. По думите му, той бил пристигнал от България преди 5-6 години. В София е
служил в църквата „Свети Спас”, а живеел в квартал „Овча купел”.
Свещник Енев служил и в Стилтън,
Пенсилвания, в макенодо-българската православна църква „Свето Благовещение”,
сочи справка в Том 2 на „История на българската емиграция в Северна Америка.
България мащеха наша – 1944-1989 г.”, на изследователя д-р Иван Гаджев. За
църковната община в Стилтън изданието споменава, че е „малка и десетки години е
била вън от епархията ни поради левите политически убеждения на някои от
нейните членове”.
Става ясно, че идвайки от България,
отец Антим първо е служил в църквата ни в Стилтън, в продължение на няколко
години, и едва след това е прехвърлен в българската църква „Св. Георги” в Лос
Анжелис, където се запознава с Георги.
Свещеникът кани Георги на гости. До
това обаче не се стига поради един напълно нелеп инцидент.
След службата, Георги и
придружаващите го излезли навън, за да се запознаят с други българи, които са
членове на дружеството към църквата. „…Един на име Топалов много настойчиво ме
запита, как са ни пуснали /…от България да заминем за Америка. - бел. ред./.
Той правил два безуспешни опита да му дойде на гости неговата сестра, но не я
пускали”, спомня си Георги в бележките му. В този момент сестра му Цветанка го
извикала, за да го запознае с други трима българи. Те бързали, защото трябвало
да пътуват до роднини. Така разговорът с Топалов бива преустановен набързо,
преди да е завършил. „..Той избухна и се скара със сестра ми. Тя му отговори,
че има време и ще се срещнем отново, а той отговори, че нямало нужда...”, пише
Георги в спомените си.
Този инцидент много го огорчава,
както самият той споделя в пътните си бележки. Той моли сестра си повече да не
го води при тези хора.
Случаят обаче се разплита едва
по-късно. Георги и сестра му разговарят и той споделя, че въпросният Топалов го
е разпитвал за това, как са ги пуснали от комунистическа България да пътуват до
Америка, при положение,че неговата сестра прави два опита и двата пъти й е
отказано да замине при брат си в Америка.
Едва тогава на Цветанка, сестрата
на Георги, й се пояснява цялата картина. Очевидно въпросният Топалов е
помислил, че Георги е комунистически шпионин, след като са го пуснали в
Америка! Иначе той не може да си обясни, как него са го пуснали, а на сестра му
отказват цели два пъти!
Така се осветлява един от
придобитите рефлекси на повечето наши сънародници в САЩ в годините след
налагането на комунистическата власт в България. Става дума за това, че родното
ни разузнаване постепенно започва да засилва интереса си към диаспората,
особено в САЩ. Така тези нищо неподозиращи хора отвъд океана, които пазят само
хубави спомени от родината си, изведнъж се оказват в центъра на един напълно
нездрав интерес от страна на политическите власти в София, които започват да ги
шпионират, как се съюзяват, какво си говорят, какви намерения имат и как
осъществяват връзките си с България.
Именно това е причината въпросният
Топалов да реагира така остро на Цветанка, когато тя вика брат си. Топалов
вероятно си е помислил, че така Цветанка прикрива своя брат, който вероятно,
според Топалов, е изпратен от властите в
София, за да шпионира в полза на комунистическото разузнаване!
Разбира се, истината е далеч
по-проста, защото става дума именно за това, че Цветанка бърза да заведе своя
брат при сина си, който живее близо до Лос Анжелис. Това обаче не е известно на
Топалов и той става невинна жертва на историческото време, когато шпиономанията
взема превес и се превръща в придобит рефлекс за самосъхранение, заради абсурдите
на комунистическата епоха.
Днес този случай може и да изглежда маловажно и дори
малко комично, но някога нашите сънародници в САЩ и българите в „стария край”
са живели именно така, в подозрения, в паника, в очакване на това, някой да ги
шпионира, защото тогава такива са били условията, такива са били реалностите и
за да не се повторят отново, те трябва да се знаят и да се помнят. Защото ако
днес шпиономанията е по-скоро екзотична странност, някога тя е била начин на
живот.
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент на вестник „България”
в София
1 коментар:
Защо триете коментари?
Публикуване на коментар