 |
| Майкъл Колумбия в средата - София-1978 г. |
Някъде към края на 70-те и началото
на 80-те години на миналия ХХ век , в България пристига Михо от Ямбол. Той
живее в Америка, където от Михо, се е „превърнал” в Майкъл Колумбия и има къща
във Фресно, шестият по големина град в Калифорния.
„Майкъл решава да се развива в
системата на отбраната. Завършва военно училище и става военен пилот. По време
на Втората световна война той попада в ескадрила, която е била предвидена да
бомбардира София. Командирът му обаче разбрал, че той е с български произход и
го отписва от списъците за пилотите-бомбардировачи на българската столица.
Майкъл Колумбия е безкрайно благодарен за това, защото неговата съвест не би
позволила той да участва в нападение над собствената си родина, въпреки, че още
от дете той живее в Америка”. Това се казва в статия, публикувана във вестник
„България” през 2010 г.
Има обаче една друга история,
история, която касае посещението на Майкъл Колумбия в България някъде към края
на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, когато той идва в родината
си, за да свърши административна работа, касаеща наследство.
Впечатлението на Майкъл, който
достига чин полковник от американските Военновъздушни сили, за България е, че
от както е заминал за Америка, като дете, към 1978 г. в страната ни всичко се е
променило при това не към добро /!/.
Уви, защо се стига до едно такова обезкуражаващо
мнение на един българин, който няма причина да се отнася враждебно към своето
първо отечество, където е и роден!?
Майкъл посещава институции в София
и на едно от многото „гишета”, на които чака, му казват, че трябва да си купи
марки за документите. Той няма как да знае, за какви марки му е било казано и
решава, че след като така без обяснения и пояснения му се казва да си купи
марки, то той трябва да купи обикновени пощенски марки. Така и прави, купува
пощенски марки, но понеже не знае, какви точно, купува от всички видове. По
това време в България марките не са чак толкова много. Събира ги в един плик и
отива отново на гишето, където обяснява, че е изпълнил поръката и е купил марките.
Служителката приема плика, поглежда
марките и изпада в ярост! Започва да му се кара, защо е купил пощенски марки!
Майкъл Колумбия обяснява, че тя не му е казала, какви точно марки да купи,
заради това той е купил от всички видове, които е намерил, само че - пощенски
марки. Оказва се, че трябвало да купи държавни таксови марки, служителката
обаче не му е обяснила и той е купил не каквито трябва.
Разбира се, проблемът не е
неразрешим. Майкъл купува „правилните” марки и всичко се оправя.
Проблемът обаче е в отношението. Няма
как Майкъл да знае, какви точно марки е искала служителката. Сблъсъкът му в
действителността в България в онези години е мащабен почти толкова, колкото и
стресът, който изживява, когато разбира, че родината му се е променила от
времето, когато той е живял на това място. Детските му спомени са други.
Липсата на частна инициатива,
създаването на раздут административен щат е довел службите в страната до
състояние на атавистични структури, които имат за цел не да подпомогнат човека,
а напротив, да му създадат допълнителен дискомфорт.
Грубото отношение на служителите се
дължи от една страна на липсата на контрол, от друга – на зависимостите, които
са регламентирани от това, че „шуро-баджанашката” система работи с пълни
обороти – на различни работни позиции – по-високи и дори и по-ниски, се
назначават хора, които имат връзки и които са приближени на определени
ръководни партийни кадри. Така се стига до ситуация, в която държавата на
практика работи тромаво и е със затихващи функции. Това именно води до подобно
отношение на служителите, които нямат никаква мотивация да работят и да
обслужват клиентите внимателно и пълноценно, така, както е в нормалните държави
в онези години.
Майкъл Колумбия се завръща в
Америка и повече не вижда родината си. Той предпочита да живее далече и да
запази спомените си, макар и детски, макар и от преди много години, защото
тогава той помни България като една хубава страна, това е неговата родина, а не
онази от 1978-ма година…!
Условията на работа на държавните
служители постепенно се променят. Днес тази история може да ни изглежда
абсурдна, но някога, когато тя реално се е случила, абсурдността беше официална
държавна политика, която се следваше толкова стриктно, колкото и държавата
изглеждаше сякаш се управлява на автопилот.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник „България”
в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар