 |
| Снимка: СТОЯН НЕНОВ |
Негово Величество цар Симеон ІІ ни прие
в Двореца „Врана”, край София, където живее. Той беше любезен да отговори на
въпросите на екипа ни. Прояви жив интерес към вестник „България” и живота на
сънародниците ни в САЩ. Спомените му са толкова живи и истински, колкото и
желанието му да се срещне отново с негови приятели в Америка.
-
Ваше Величество,
понеже това интервю е за вестник „България”, който се издава от българи за
българи в САЩ, искам първо да Ви попитам, дали според Вас държавата ни се грижи
достатъчно за това да се интегрират емигрантите към проблемите на родината и
какво още може да се направи в тази посока?
-
Като толкова дългогодишен емигрант съм
наблюдавал всичко. Времената и контекстът бяха други, но да, винаги държавата
би могла да направи повече. С това съм съгласен, но също е важна и една фраза
от времето, когато следвах именно в САЩ, на Линкълн, който казва: „…Не какво
може страната Ви да направи за Вас, а какво Вие можете да направите за нея…”.
Мисля, че и там има потенциал за нашите емигранти и хора, които временно се
подвизават в чужбина, да приложат това, което са научили именно в родината ни.
Най-добре си е човек у дома, независимо от временни обстоятелства, настроения и
нагласи, но това е преходно. Особено сега, с наплива на чужденци отвсякъде в
много страни, това също е трудно, да се очаква, че навън ще сме много по-добре.
Да се привлече емиграцията ни, или българите, които живеят в чужбина, ами може,
но трябва първо да има условия тук, в България. Това е много важно и тук може
би е грижата на държавата да бъде по-пряко ангажирана, за да се създадат тези обстоятелства.
-
До каква степен
емиграцията ни е изиграла роля в това името Ви да остане в паметта на българите
по време на комунистическия режим в страната ни?
-
Аз доста обикалях нашите, тогава ги
наричахме колонии. Тогава изглеждаше безнадеждно положението да се върнем.
Всеки си мислеше, че един ден може би ще стане. Това не е виждането на други
народности. Не зная, дали ние не сме добри емигранти и си милеем всъщност вътре
за нашето, или е просто част от нашия характер. Много хора от по-младите биха се или ще се завърнат и ще
приложат това, което са придобили навън в страната ни и ще се развиват тук.
Разбира се има и хора, които ще останат в чужбина. Според мен не се интегрираме
толкова добре навън, има други народности, които не че се заличават като
народност, но те сякаш по-лесно се интегрират. Може би те са повече, може би,
но в нашия случай, мисля, че си оставаме твърдо българи и това е много хубаво и
заради това сякаш не винаги се чувстваме напълно приети в другата страна.
-
Общувате
ли с емиграцията ни в САЩ днес, намирате ли време за това?
-
Едно време се познавахме всички, защото
не бяхме чак толкова много. Сега емигрантите ни са много повече. Имаше няколко
хиляди българи в САЩ тогава, а сега са по няколко хиляди
на град. Тогава помня, как българите в Америка спазваха традициите, беше много
трогателно. Преди години, когато посетих Чикаго, кметът ме посрещна доста
официално. Тогава бяха поставени по улиците много български знамена. Аз много
се впечатлих, а някои от по-старите емигранти много се ядосаха, защото
знамената били с герба на народната република. За мен обаче беше по-важно да се
развява българският трибагреник, въпреки, че гербът носеше в себе си и петолъчка
– символът на комунизма.
-
Вярвахте
ли, че един ден системата в България ще се промени, имам предвид, че ще падне
комунизмът?
-
Лично аз не вярвах, дори се
самоизключвах. Дори се съмнявах, че децата ми ще видят една демократична
България, толкова бях убеден, че тази система ще надживее един човешки живот, а
тя се срина неочаквано бързо. Преди години в Калифорния изпратих целия архив на
цар Фердинанд, защото ми се стори най-далече от Съветския съюз. Именно там и
други българи са изпратили архивите си.
-
Може
ли да кажем, че сте бивш емигрант?
-
Да, така е до 2000 г., когато дойдох и
се настаних тук. Заради това казвам, че отечеството, мястото, където си се
родил всъщност те привлича и чувстваш, че си свързан с това място. Леля ми,
княгиня Евдокия винаги казваше: „Кръвта вода не става” и наистина има нещо в
тази пословица. Емигрантът е преди всичко един особен статут. Не че си
немил-недраг, но си аутсайдер, разбира се с някои изключения.
-
Как ще се реши
въпросът с престолонаследието и кой ще се яви официален глава на българската
царска династия?
-
Логичното и нормалното, а и приетото в
Търновската конституция, но и в семейната традиция на рода Сакс-Кобург е от
баща на син и то първородния. Така е и във всяко обикновено семейство, където
първородният син наследява баща си. Сега ние не сме монархия, така че можем да
говорим за пазител на традицията или съхраняване. Не можем да говорим за
престолонаследник, защото престол няма. Има и други модели, например в
Саудитска Арабия, където наследството върви хоризонтално, докато не се изчерпат
братята от едно поколение и едва след това се преминава към следващото. Това са
традиции, обичаи и разбирания, но логичното е да е по вертикала.
-
Какво
е за Вас историята?
-
Винаги се ядосвам, когато някои смятат,
че историята е нещо за изкуфели професори, а тя е основно, за да не повтаряме
едни и същи грешки за всеки политик, държавник, пък дори и гражданин. Така си
обясняваме много неща. Ако се гледа само от днес за утре, се създава хаос.
-
Коя
е последната книга, която прочетохте?
-
Това е една много тежка, но интелигентно
написана книга, която се казва „Левант”. Става дума за земите на Цариград,
Измир и Бейрут. Виждат се различните цивилизации и традиции. Вижда се, колко е
сложен този изток и колко уроци можем да черпим, ако Великите сили се бяха
съобразили с тамошните традиции, а не гледаха високомерно към възможни колонии,
които са пълни с квази-диваци. Винаги трябва да се имат предвид разбиранията и
начина на мислене на местните хора. Много от границите, които бяха теглени с
един молив бяха колосални грешки.
-
Нашите
сънародници в САЩ и читателите на вестник „България” с нетърпение очакват
срещата с Вас, макар и задочно – чрез това интервю, бихте ли се обърнали към
тях с няколко думи?
-
Да, разбира се, благодаря им. Помня и
хората, и срещите. В Америка съм посещавал много приятели. Всички те бяха и са
хора с чудесни, с истински патриотични чувства…!
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент
на вестник „България” в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар