ШПИОНОМАНИЯ ИЛИ ОБЯСНИМ РЕФЛЕКС ЗА САМОСЪХРАНЕНИЕ

На 7 февруари 1971 г. българинът от София Георги се намира на гости на своята сестра Цветанка, която живее в Лос Анжелис, Калифорния. Започват обиколка на цяла Северна Америка. Георги е пристигнал едва преди месец и сестрата решава да заведе брат си на църква в неделя. Те отиват в българската църква „Св. Георги” в града. Тук се случва нещо, което силно впечатлява Георги и той го описва в своите пътни бележки, които води докато е в Америка през почти цялата 1971 г.

Църквата „…не е голяма. Скоро била продадена от руснаците на българската колония и била ремонтирана. Има самодеен църковен хор. Жената на диригента е солистка. Тя пее „Отче наш”. Посещението е слабо…”. Така описва Георги църквата, където се запознава със свещеника Антим Енев. По думите му, той бил пристигнал от България преди 5-6 години. В София е служил в църквата „Свети Спас”, а живеел в квартал „Овча купел”.

Свещник Енев служил и в Стилтън, Пенсилвания, в макенодо-българската православна църква „Свето Благовещение”, сочи справка в Том 2 на „История на българската емиграция в Северна Америка. България мащеха наша – 1944-1989 г.”, на изследователя д-р Иван Гаджев. За църковната община в Стилтън изданието споменава, че е „малка и десетки години е била вън от епархията ни поради левите политически убеждения на някои от нейните членове”.

Става ясно, че идвайки от България, отец Антим първо е служил в църквата ни в Стилтън, в продължение на няколко години, и едва след това е прехвърлен в българската църква „Св. Георги” в Лос Анжелис, където се запознава с Георги.

Свещеникът кани Георги на гости. До това обаче не се стига поради един напълно нелеп инцидент.

След службата, Георги и придружаващите го излезли навън, за да се запознаят с други българи, които са членове на дружеството към църквата. „…Един на име Топалов много настойчиво ме запита, как са ни пуснали /…от България да заминем за Америка. - бел. ред./. Той правил два безуспешни опита да му дойде на гости неговата сестра, но не я пускали”, спомня си Георги в бележките му. В този момент сестра му Цветанка го извикала, за да го запознае с други трима българи. Те бързали, защото трябвало да пътуват до роднини. Така разговорът с Топалов бива преустановен набързо, преди да е завършил. „..Той избухна и се скара със сестра ми. Тя му отговори, че има време и ще се срещнем отново, а той отговори, че нямало нужда...”, пише Георги в спомените си.  

Този инцидент много го огорчава, както самият той споделя в пътните си бележки. Той моли сестра си повече да не го води при тези хора.

Случаят обаче се разплита едва по-късно. Георги и сестра му разговарят и той споделя, че въпросният Топалов го е разпитвал за това, как са ги пуснали от комунистическа България да пътуват до Америка, при положение,че неговата сестра прави два опита и двата пъти й е отказано да замине при брат си в Америка.

Едва тогава на Цветанка, сестрата на Георги, й се пояснява цялата картина. Очевидно въпросният Топалов е помислил, че Георги е комунистически шпионин, след като са го пуснали в Америка! Иначе той не може да си обясни, как него са го пуснали, а на сестра му отказват цели два пъти!

Така се осветлява един от придобитите рефлекси на повечето наши сънародници в САЩ в годините след налагането на комунистическата власт в България. Става дума за това, че родното ни разузнаване постепенно започва да засилва интереса си към диаспората, особено в САЩ. Така тези нищо неподозиращи хора отвъд океана, които пазят само хубави спомени от родината си, изведнъж се оказват в центъра на един напълно нездрав интерес от страна на политическите власти в София, които започват да ги шпионират, как се съюзяват, какво си говорят, какви намерения имат и как осъществяват връзките си с България.

Именно това е причината въпросният Топалов да реагира така остро на Цветанка, когато тя вика брат си. Топалов вероятно си е помислил, че така Цветанка прикрива своя брат, който вероятно, според Топалов, е  изпратен от властите в София, за да шпионира в полза на комунистическото разузнаване!

Разбира се, истината е далеч по-проста, защото става дума именно за това, че Цветанка бърза да заведе своя брат при сина си, който живее близо до Лос Анжелис. Това обаче не е известно на Топалов и той става невинна жертва на историческото време, когато шпиономанията взема превес и се превръща в придобит рефлекс за самосъхранение, заради абсурдите на комунистическата епоха. 

Днес този случай може и да изглежда маловажно и дори малко комично, но някога нашите сънародници в САЩ и българите в „стария край” са живели именно така, в подозрения, в паника, в очакване на това, някой да ги шпионира, защото тогава такива са били условията, такива са били реалностите и за да не се повторят отново, те трябва да се знаят и да се помнят. Защото ако днес шпиономанията е по-скоро екзотична странност, някога тя е била начин на живот.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София