Преди няколко
години известен журналист попита в
предаването си по национална телевизия
един наш висш архиерей, защо Българската
православна църква няма свое
представителство в Брюксел, при положение,
че Русия, която при това не е член
на Европейския съюз, има представителство
на Руската православна църква там.
Архиереят говори около 10-15 мин. и на
практика не каза абсолютно нищо! Никой,
включително и водещият на едноименното
предаване, не разбраха, аджеба, защо
България няма такова представителство
в столицата на Европа. Именно за това
става въпрос, защо нашите митрополити
и висши духовници не говорят, или не
могат да говорят, от какво ги е страх,
или въобще, могат ли да говорят? Моите
най-откровени уважения към всички
служители на БПЦ, това все пак са нашите
духовни водачи в православието, но ние
искаме да чуваме гласовете им.
По повод въвеждането
на правила за „архондисване“, пак
същият висш архиерей заявява: „...Първо
за това се иска размисъл задълбочен, та
не можем да кажем, кога ще стане. Едни
работи са по-трудни за решаване, други
– по-лесни...“. И така, какво разбираме
от думите на духовния ни водач, в крайна
сметка ще има ли такъв правилник, или
няма да има...? Ами, нищо не разбираме...!
Ето какво казва той и по отношение на
гей-парада в София: „...Ох, не ме питайте
за лична позиция. Първо ще обсъдим, после
ще гласуваме на заседание. Ще гласуваме
декларация. Е-е-е, много е деликатно. Как
да ви кажа... Я си представете, че аз ви
кажа едно, пък то излезе друго...“. Нека
да се опитаме да разберем, какво ни казва
тук същият висш архиерей...ами, пак нищо
не ни казва! А как тогава ние да си
съставим обективно мнение, съгласно
православната ни вяра? Как да бъдем
добри християни, след като това очевидно
затруднява дори нашите митрополити...?!
На въпроса, кое повече
би затруднило вземането на решение на
Светия Синод, въпросът с „архондисването“,
или този за канонизирането на нови
светии, отново същият висш архиерей
отговаря вече традиционно: „Ох, вие ме
затруднявате“...! Не, Вие нас ни
затруднявате, нас-обикновените християни,
които гледаме от нашите духовни водачи
и когато те „ох-кат“ и „пъшкат“, тогава
ние крещим от душевна болка и безсилие.
Издигането на един
монах до висотата на митрополит и висш
църковник е офикия, сиреч-награда. Той
става такъв, защото е заслужил със
служението си в църквата. Когато се
избира нов епископ например, присъстващите
на церемонията викат „Достойн!“. Ако
дори само един извика „Недостойн!“,
архимандритът не може да стане епископ.
Може би заради това, хиротонисването
на нови епископи все по-рядко се извършва
в централни църкви, а става в затънтени
провинциални такива, където хората дори
не знаят, че ще се хиротонисва нов епископ
на БПЦ.
Изниква обаче въпросът,
„достойн“ ли е един висш архиерей,
който мрънка и не може да отговори на
важни и конкретни въпроси за църквата
и вярата? Според мен, не е...!
Няма коментари:
Публикуване на коментар