Снимка: glasove.com
Позволявам си
публично да споделя своите лични
впечатления от починалия в петък-22 юни
професор дин Георги Бакалов, защото съм
бил негов студент и имам лични впечатления
от него като човек и историк-византолог.
Позволявам си това, не защото просто
искам да кажа, че го познавах, а защото
едва ли някой от неговите студенти преди
и след мен е получавал едно извънредно
право-правото да избере сам темата и на
дипломната си работа, и на докторската
разработка. Аз получих това право, защото
професорът ми вярваше. Говореше бавно,
тихо, с един невероятен и трудно доловим
финес на изказа. Не маниерничеше, просто
беше себе се, но в дух на благородник от
Босфора от онези времена. Говореше за
Византия-родината на Православието,
като за свещена империя. Много пъти,
докато го слушахме, забравяхме, че живеем
в ХХІ в. и се пренасяхме в юстиниановия
VІ в., при императрица Теодора, Комнините,
Константинопол и величествената
„Св.София“.
Професор Бакалов
умееше да ни накара да обичаме Византия,
защото той не просто беше византолог,
той беше жива част от самата Византия.
Когато трябваше да избирам специализацията
си като студент, трудно взех решението
да отида именно в „История на Византия
и балканските народи“. Страхувах се
именно от авторитета на професора,
защото присъствието му беше смазващо,
като историк, като специалист, като
негласен морален ментор. Реших се, защото
той ме убеди със силата на непредумишленото
убеждение. Заради него станах византолог
и днес се гордея с това, въпреки, че
„никой не се интересува от моя Прокопий
Кесарийски“...!
В амплоато ми
на журналист имах възможност да го
интервюирам. Задавах му въпроси за
Византия, за нейното влияние в
ойкуменето-тогавашният цивилизован
свят, което ойкумене е всъщност самата
ТЯ-Византия. Зададох му и един личен
въпрос, защо е написал толкова малко
книги? Сякаш книгите му не са ми достатъчни,
исках да прочета още повече от него,
защото имаше какво да каже. Той ми
отговори в типичен стил: „Всичко, което
съм написал е мислено и работено с
десетилетия. Мисля, че съм казал всичко
важно за Византия...“. Не му повярвах,
но вътре в себе си зная, че наистина е
написал и казал всичко, което заслужава
Византия.
Отиде си един
от най-ревностните радетели на родното
ни Православие и един от хората, които
наистина силно вярваха във „Византия
след Византия“. Днес ромейската империя
остава с един защитник по-малко в лицето
на нашия професор, но оставаме ние, дано
сме достойни, макар и да нямаме реалния
шанс да влезем в аналите на Георги
Акрополит...!
Поклон професоре,
дълбок поклон и благодаря, че съдбата
ни срещна...!
Венцислав Жеков
Няма коментари:
Публикуване на коментар