НЯМА...!

Днес посетих мястото, където някога, преди почти четвърт век, имахме малка виличка, в тогавашното село Бистрица. Като си легнех вечер, от това място се виждаше директно "гъбата" на Витоша. Като дете бях убеден, че това е ядлива гъба! Вечерите бяха уникално красиви тук, защото нямаше ток, нямаше и вода...всичко беше някак истинско. 

Транзисторът - подарък от Америка, който вървеше с червени батерии "Никопол", хващаше само програма "Христо Ботев", където вървяха нескончаеми радио-театри, на които заспивах.

Сега на това място е построен "хотел", на груб строеж, но няма хора, няма ги терасовидните градини на дядо ми, белосаните камъни, няма я рекичката, която минаваше през нашия двор, отбита е нанякъде или просто е пресъхнала, няма ги вишните, няма ги анемичните розови цветя, които само тук съм виждал, няма ги кипарисите, няма ги малиновите храсти на баба ми, няма я старата барака, боядисана в зелено, в която спяхме, докато се строеше новата вила, неповторимият аромат на мащерка в тази "къща" го няма, старото алено червило на баба ми и големият й розов гребен от полицата до прозорчето и тях ги няма, няма ги розите, няма го големия камък, който ни беше маса, пейките също ги няма, изгнили са, няма го и "хладилникът" - вкопана дупка, иззидана с камъни, където никога нищо не се разваляше, даже и лятото..., няма ....нищо...! 

Ягодите тук бяха най-вкусните на света, но и тях отдавна ги няма...! Къщата на бай Христо-турчина от Нови Пазар и нея я няма, приятелчето ми Асенчо го няма, вероятно вече и той има деца, или пък дори и не е в България...! Светло-синята"Волга" на баба му също не е паркирана пред къщата им, която дори не познах, а бараката на чичо Сава вече е дом на диви животни, ако и те са останали...! Няма ги и стъпалата от каменни плочи нагоре, нагоре, нагоре, накъдето все бързах да стигна...! За къде ли съм бързал и аз...!?

Няма я даже и старата ни тоалетна-външна! На нейно място е израсъл най-високият бор!!!

Останала е само старата мушмула - на баира, от която си набрах малко плодове, които достигнах, входната врата на двора и входната врата на бараката, като сестри, да се пазят една-друга..., резето от едната все още е захванато за вратата, то къщата я няма, но резето стои на пост, сякаш там са затворени детството ми и всички спомени от тогава - уроците по География при другаря Фильов, испанският сериал "Синьо лято", "Васко да Гама от село Рупча", за които все бързах към София и ...всичко останало....!

"Хотелът" няма дограми, няма и посетители.... и се продава - на кого...?!

Тук няма хора, така, както имаше някога, когато печката гореше с пълна сила, бобът вреше благозвучно, дървата пукаха и през дупката на едното колело на печката огънят играеше странен танц върху белия таван..., а чичо Митко Ярловски-адвокатът се шегуваше, че ако не дойдем, ще ни изсипе тенджерата с боб във вратовете и ние винаги идвахме...! И до сега чувам думите към съпругата му - леля Бойка - "Хайде Боби, да папкаме...!". 

Сега наоколо има нови, красиви и огромни къщи, кафене, интернет, кабели за какво ли не, камери дебнат всичко, което се случва, а някога тук нямаше дори ток...! И сякаш беше по-хубаво, дали защото бях дете, или има и още нещо, друго...!?

Баба ми не дочака края на това място и си отиде още през 1990 г., а дядо ми си тръгна само веднъж от тук  и повече никога не се върна, чак до смъртта, си в края на 2002 г....! Днес - четвърт век по-късно, се върнах аз, защо ли..., какво търсех и дали го намерих...!?