 |
Малките разследващи шпионите у нас
от „Задача с много неизвестни”!
Снимка: YouTube
|
Шпиономанията винаги е била неразделна
част от българската действителност преди демократичните промени у нас.
Тогава
се говореше, че всеки има поне двама, които го следят за нещо. Дори децата, в
игрите си в онези години, следяха хора по улиците, просто ей така, за
удоволствие, за разнообразие, за забавление….! Шпиономанията беше забавление, а
не порок, така се смяташе и така се приемаше! Дебнеше се, дали някой няма „нерелгламентирани”
връзки с чужденци, сякаш от това зависи националната ни сигурност, а според
властите тогава, тя зависеше именно и от това. Това се втълпяваше на децата още
от малки и така те израстваха със шпиономанията в съзнанието си.
Киното бше и си остава в някои държави
основният начин за политическа пропаганда и внедряването на определени идеи и
стереотипи на мислене в обществото. Киното е каткто забавление, така и форма на
масово възпитание. Именно заради това в киното също, при това драстично,
нахлува комунистическата пропаганда. Тя се и задържа там, най-продължително време,
защото черз киното тоталитарната партия, която и да е тя, постановява своите платформи и ги налага на
обществото в една или друга степен, като единствено правилният начин на
мислене, действие и живот.
Един от старите български филми – криминалето
от 1973 г. - „Игрек 17” е класически пример за това. Шпиони, преследване,
чужденци…! Заплахата идва отвън, внушава се, че обществото ни тук е перфектно,
чисто, неопетнено, едва ли не – идеално, а лошото идва отвън, чрез чужденците…!
Защо? Ами защото контактът с чужденци може да доведе до съмнение в идеалноста
на комунистическия строй, именно заради това, защото може да се получи
информация, която не е контролирана от тоталитарната пария, срастнала се с
държавната структура. Това плаши и ограничава възможностите на диктатурата за
всевластие, което пък поражда репресията да не се комуникира с чуждунци извън
социалистическият лагер на „спокойствие и сигурност”!
Във филма „Задача с мното
неизвестни” от 1977 г. отново става дума за шпиони. За такъв е набялязан „нумизмат”,
човек, окйто се итересува от колекциониране на монети. Децата – главни герои
обаче представят темата по един ироничен начин, като се предлага идеята, че
според тях нумизмат означава шпионин! Един изхвърлен боклук от една кола
внезапно поражда съмнение, боклукът се превръща в тайна, тайната се превръща в
шпионска игра! Отношението към чужденците е представено като към съмнителни
хора, ненадеждни, опасни, провокативни, контрабандисти, …в крайна сметка – „нумизмати”…!!!
Във филма от 1973 г. – „Деца играят
вън” отново темата за шпионите е актуална. Едно момиченце бива обиждано от
приятелчетата й с многозначителното: „жаба шпионска”…! Тя пък отвръща на удара с
почти сакралното обръщение: „фашисти!”…! Прокрадва се опит за реабилитация на
темата,като се продуцира известна ирония. Едно от децата споменава, че баща му
имал медал от маршал Толбухин – виден съветски военачалник, а другите деца със
смях отговарят, че имал медал от „булевард Толбухин” – главна пътна артерия в
София, която днес носи името булевард „Васил Левски”!
Още тук се появява и една нова за
тогавашната ни действителност дума – нудист – човек, който е на плажа без
бански. Тези хора, поради това, че се крият и по този начин не са напълно управляеми
и проследими от властите, с явяват опасност за властта. Именно заради това са
определени с обидно понятие – „нудисти”. Дори и днес има българи, за които това
понятие наистина звучи обидно, те дори бягат от такива плажове не заради друго,
а защото страдат от един посткомунистически синдром на някакъв съвършено
фантастичен, измислен и фалшив морал и фнатично-структурирана представа за „социалистическия
плаж” – жена дете, баща, където всичко е проследимо и няма как да скриеш
поведението си от властите, които и там те наблюдават по един, или друг начин!
Накрая стигаме и до емблематичния
български филм „Комбина” от 1982 г., когато шпиономанията за това, че някой
иска да напусне страната и иска да се снабди с долари, достига своя апогей. От
тук тръгва почти мракобесната ненавист на властта към онези, които искат да
избягат. Те са определяни като невъзвръщенци, като предатели, като безродници…!
Всъщност, това са едни обикновени хора, които просто искат да живеят по-добре. Това
е всичко, но то е твърде много за властта, която не иска да пуска навън хора,
за да не разгласяват подробности от „рая на комунизма”, тук в страната, с
неохота обаче се пускат и хора отвън, за да не би те да видят, нещо, което
тоталитарната власт няма да може да цензурира, когато то излезе навън като
позиция, статия, мнение, впечатление дори!
И все пак, българските филми от
онази епоха показват онова, което партията иска, но се пракрадват и нотки на
ирония, на самоирония, опити за представяне на истината, разбира се много
завоалирано и кодирано, защото просто опасностите бяха хиляди и почти навсякъде
в живота на човека в „рая на комунизма”…!
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент
на вестник „България” в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар