РАБОТАТА В ЕМИГРАНТСКИЯ ПЕЧАТ Е ВЪПРОС НА ЧЕСТ И ОТГОВОРНОСТ!

Снимка: Добромир Георгиев

През 2017 г. се навършват точно десет години, откакто пиша за вестник „България”. Казват, че на такива кръгли, макар и малки годишнини, човек си прави равносметка. Точно това си позволих да направя и аз, като не просто споделя моите впечатления от работата ми във вестник „България” като кореспондент в София, но исках и да споделя онова, което вестникът на практика наследява в САЩ от нашите сънародници през годините.

И все пак, личното е важно, защото човек пише за обективното, но от първо лице единствено число, макар и това да е невидимо, както изискват журналистическите правила днес.

Да пишеш за емигрантски вестник не е лесно, нито пък е въпрос да си запълваш времето. Напротив, да пишеш за издание, което се чете предимно извън България означава да си прецизен много повече от това да си журналист в България. В родината сякаш се размива новината, навън – тя кристализира, защото нашите сънародници търсят новината не просто така, а за да са наясно, какво се случва в България с техните семейства, близки и приятели в социума на днешния ден.

Журналистиката отвътре навън е такава, че тя трябва да дава кураж, да казваш истината, но с елемент на надежда, не да обезвериш хората, да ги информираш пълноценно, като в същото време им оставиш свободен дъх, за да могат да дишат докато те четат!

В този смисъл, писането за емигрантски вестник е и дълг, и чест, и отговорност, но е и такт…! И ако в родината можем да си позволим волности от сорта на това да предполагаме за нещо, а не да го назоваваме, когато то вече е факт, то в емигрантския вестник трябва да сме много по-на щрек за това, какво казваме, как го казваме, пред кого го казваме и кога го казваме.

Това не е цензура, това представлява предимно организационна, но най-вече етична норма на преценка. Да, новината е новина, но информацията не винаги е полезна. А ако едно нещо не е полезно, било то и информация, то тогава кому би било нужно…!?

Преди да започна да пиша за вестник „България” през 2007 г., познавах бегло историята на печата на емиграцията ни в САЩ. По-късно се запознах подробно с повечето вестници, издавани от емигрантите ни в Северна Америка.

Няма как да не започна с вестник „Народен глас” – емблемата на родната журналистика в емиграция. Това е вестникът, който поставя реалното начало, информацията тук е многопосочна, многопластова, прецизно подбрана за специализиран сегмент публика, полезна е, практична е и разбира се отразява съвременната модна тенденция за „таблоидите” в онова време. Форматът на вестника е голям, но това освен престиж, означава и повече поле за авторска изява.

На страниците на вестник „Народен глас” се води и полемика, и политически спорове, има и реклами, има и дискусии, има също и откровено жълти новини – с една дума – напълно нормален вестник, дори и от дешна гледна точка!?

Нека да споменем също и вестниците „Свобода”, „Български новини”, „Жило”, „Македонска трибуна”, „Работническа просвета”, „Българите в Детройт”, „Македония”, „Балканско сдружение”, „Трудова Македония”, „Работник”, Съзнание”, „Работническа мисъл”, „Борба”, „Български новини”, „Работнически новини”, „Нов свят”, „Работническа защита”, „Българан”, „Чесало” и други.

Някои от тях са по-ранни от споменатия вече „Народен глас”, като например издавания в Чикаго от 1902 г. вестник „Борба”, но така или иначе, „Народен глас” е най-дълго просъществувалият съвременен и балансиран вестник на емиграцията ни в САЩ. Постепенно се развива и кореспондентска мрежа, която отразява новините от общностите на българи в почти всички щати, където има повече сънародници.

Всички тези вестници имат своята позиция, политическа, етична, обществена. Някои от тях защитават „македонизма” като политическа платформа, други са откровено комунистически пропагандатори, трети са забавно-хумористични издания, четвърти са временни – по даден конкретен повод. Всички тези издания обаче са гласът на българите извън България, гласът на свободните българи, особено в годините на налагане на комунистическата диктатура в България, когато остава само въпросният вестник „Народен глас” – до 1948 г.

Тогава в него се изявяват и българи от България, които понасят и отговорнстта си за това, че са дръзнали да не се съобразят с директивите на комунистическата партия в България, като например юристът професор Г. П. Генов!

Аз също понесох преди време подобни критики за това, че „тъка на два стана” – за Америка и за България, за работата ми във вестник „България”, въпреки че, въпросният вестник е български и се издава за българи в САЩ! Ето че в изминалите десетилетия от времената, когато да четеш, а камо ли пък да пишеш в медия извън България беше нещо порочно, почти нищо не се е променило в съзнанието на някои хора, слава Богу, те са малко и са незначителни и като обществен фактор, и като някакви професионалисти!

Слава Богу го има и вестник „България”, за когото пиша с удоволствието от това, че казвам нещо полезно, за да се запомни, за да остане в съзнанието ни, за да ограмоти, когато и ако се налага. В крайна сметка медиите, включително и вестник „България” в САЩ имат мисия и тази мисия е обществото, българите да не забравят, освен да бъдат информирани…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

Снимки: Добромир Георгиев