СМЯНА НА ПОКОЛЕНИЯТА

Снимка: www.cross.bg

Към 7 вечерта почти цялото село вече се беше събрало в двора на училището. Това беше един от онези дни, когато цялото множество излизаше на импровизирания мегдан, където празнуваха събора.

Данко също слезе в центъра на селото, за да участва в празника, за да почувства веселбата. Къщата му беше в една от крайните махали, а от там му се налагаше да слиза само за да пазарува хляб и някои други необходими продукти, които не можеше да отгледа в градината си.

Селото гъмжеше, почти всички селчани бяха излезли на празника, а гостите бяха поне два пъти повече. Глъчката се чуваше чак до махалата на Данко. Той се разходи из множеството, огледа всички с вроденото си любопитство, което понякога минаваше границите, но все пак беше в рамките на благоприличието и накрая седна на едни стол до свои роднини. Те вечеряха, а той отказа, защото му беше по-интересно да гледа, вместо да яде.

-         Бреййй, много народ е излязъл бе.-забеляза Данко.

-         Ами събор е, Петровден, нормално…, я виж кака Вета и тя е дошла, едва ходи, ама и тя на събора, без нея не може.-отговори му братовчеда Гошо, който беше син на сестрата на баща му.

-         Аха, ето я и Венетка, днес по обед опра, просна си прането и е тука…-облиза се Данко.

-         Абе стария кмет къде е, защо не го виждам?-поинтересува се Гошо.

-         Бе мани го бе, стария кмет, за какво ти е…!?-махна с ръка Данко.

-         Не бе, щото…-недовърши Гошо.

Тълпата се сгъстяваше все повече, наближавайки словото на новия кмет. Всеки се буташе, хем да види кмета, хем да чуе, какво ще обещае, та да знае после, за какво да се хване да го критикува!

-         Еййй, никой не познавам бе, само тук-там някой да ми е познат!-забеляза Данко.

-         Ами така е… – отвърна Гошо, - Поколенията се сменят, едни идват, други си отиват!

-         Бе как може така бе… - изнерви се Данко, - то пък бива, бива,….ама никой познат да не мога да видя….!

-         Е, ето го зета Васко…!-отбеляза вяла Гошо.

-         Е…, Васко, той да, ама никой бе, никой не познавам. Децата избягаха от селото, то какво и да правят тука. В праха ли да се зарият. Старите измряха, само нови, нови…не ги познавам…!-продължаваше да протестира Данко.

-         Новите са бъдещето…-подхвърли Гошо.

-         Бъдещето…, да, селото е живо, има хора, я виж какъв събор…пълно е..! Ама много нови бе, никого не познавам, ето сега този зад мен кой е, от къде е…, този бе, до кака Кина…? Как пък никого не познавам…!-кахъреше се Данко.

Кметът вече говореше. След това имаше фолклорна програма. Данко гледаше младите хора и им се радваше, радваше се и се чудеше:

-         Добре де, това сега го знам, това дете е на Златан, ама другите,….на кого са, от къде са, …много нови хора, никого не познавам, смени се селото, ей, никого не познавам вече…!

-         Абе нека бе, така ще живее селото ни, трябват нови хора.-отсече Гошо.

-         Е, така е, трябва да остане селото, това с младите ще стане, ето като това момче дето пее, …как хубаво пее…, бива го, пяло е в голямата зала в града, талантливо е! - радваше се Данко на племенника си.

-         Я виж Рени, това Рени ли е, лелее, колко е остаряла?-зачуди се Гошо.

-         Па тя е, кой да е, а този с черната коса, дето е до нея, кой е тоя?-чудеше се Данко.

-         От къде да го знам, сигурно е някой от гостите, или пък…знам ли. – предположи Гошо.

-         …Много хора бе, никого не познавам, много нови хора…, да е живо селото ни, да…, да е живо, ама вече никого не познавам…!-продължаваше да си мърмори като сън Данко, докато все по-задълбочено гледаше към хорото, което се виеше на поляната пред старото училище. А там сред танцьорите от ансамбъла, подскачаха и други хора, малки и големи и сред тях Данко отново не разпознаваше никого. Селото сменяше дрехата си от поколения, едни си отиваха, други идваха, така животът продължаваше…!

Докато постепенно се здрачаваше, по-възрастните се разотидоха. По-младите останаха да си допиват, а музиката все по-силно звучеше. До късно през нощта, дори и в крайните махали се чуваха ритмите.

Младите, бъдещето на селото, все още празнуваха събора, а старите, полегнали в хладните си стаи, отмаряха мълчаливо и бяха спокойни за бъдещето! Имаше млади хора, е, рядко си идваха на село, но идваха…