 |
| Снимка: |
„Няколко дни подред бях обсипан с
негативни коментари, защото си позволих да критикувам социализма в България в
годините 70-80. Тогава, доколкото си спомням, всички тихичко си негодувахме и
мечтаехме за един друг живот. Сега доста приятели ми обясняват, как тогава си
било всичко едва ли не чудесно”.
Това пише българинът от София Х. И.
– фейсбук-потребител, който в момента живее в Канада. Той споделя, че започва
да си мисли, че горните твърдения са може би всъщност на бившите правоимащи,
тези, който с горчилка си спомнят за тяхното сладко минало, когато с пълни шепи
се ползваха от облагите на комунизма, които бяха само за тях. Те пътуваха
свободно, пазаруваха от специални магазини, където обикновените българи нямаха
достъп, въобще живееха си прекрасно!
Други от приятелите на Х. И. пък го
обявяват за комунист защото по онези времена, кой е можел да замине да живее в
чужбина…!? „За похлупак бях изкаран и като таен агент на днешното управление”,
споделя софиянецът от Канада.
Ето това е моралната дилема на
много българи, които днес живеят извън родината, независимо от това, дали и
колко са натурализирани в държавите, които са ги приели като тяхна втора
родина.
От една страна ние, така нареченото
местно население, обикновено имаме претенции към онези наши сънародници, които
не живеят в родината. Ограничаваме техни основни права, понякога дори
прекаляваме в опитите си да внушим, че тези хора, които по различни причини
вече не живеят в родината си, едва ли не, не са истински българи. Оказва се
обаче, че в много отношения, именно онези българи, които са напуснали родината
си са по-българи и от нас самите, които сме в България.
„Знам точно кой съм и какъв съм - българин,
който живее навън и се опитва да ви помогне. Как…?????? Мисля,че ще трябва да си седнете
върху собственото си его и да се хванете за ръце един друг без значение, дали
си професор, заварчик, психолог, чистач, банков служител, полицай и всички
възможни други. Станете всички българи а не някакви фили.”. Това ни съветва Х. И.
Ако направим разбор на тези думи,
можем да видим една твърде позната „прозорливост”. Всъщност, точно това е
начинът, за да излезем от омагьосания и омагьосващия ни лабиринт на
спиралата, в която живеем и която се е
превърнала във второто ни ДНК. Нашите сънародници в чужбина, не мразят родината
си, поне така е в общия случай. Те са хора, които се опитват и реално
подпомагат свои близки в България – и финансово, и духовно…!
Колкото до „фили” и „фоби”, това
трудно се изкоренява от съзнанието, защото то е национална традиция. Тази
традиция от своя страна е исторически феномен, който е част от историческите
процеси. А както знаем, една страница от историята се прелиства тогава и само
тогава, когато е прочетена. Ако не е била прочетена преди това, то рискът от
повторения на грешки се оказва осезателен до нетърпимост.
„Ако чакате чужденец да ви оправя
държавата на зле е, тъи да знаете! Чужденци са всички останали освен българите.
Искрено ви пожелавам да намерите бързото решение”, казва още „канадския
софиянец”.
Думите му на някого може да се сторят
префърцунени и обилно залети с натрапчивия парфюм на емиграцията, но когато
истината е абсолютна, а тя винаги трябва да е такава, търсенето на квалификации
за нея обикновено издава безсилие.
„За мен животът е положителни
емоции. Аз от негативността избягах преди 40 години!”, завършва своя пост в
социалната мрежа, Х. И. от София, който понастоящем живее в Канада!
Негативността…, това е нещото,
което съпътства българите през последните години. Причините са много, но част
от основните са – безпътица, безработица, безсилие, безразличие,
безотговорност, безпаметност, безпричинност…! Всички тези думи започват с
представката „без”, която демонстрира силна липса на нещо важно, а липсата се
превръща в хроничен недостиг, който формулира национална безтегловност.
Тук е проблемът ни. Не искаме да ни
дават съвети отвън, дори и наши сънародници, които са станали емигранти не от
приключенски напъни, а по принуда. Не искаме да приемем, че извън нас, освен
лоши примери има и добри такива, които трябва да ползваме, защото опитът се
трупа, а когато той е натрупан, няма нищо по-хубаво и по-нормално от това
просто да го използваме, вместо сами да се подлагаме на ново, в много случи,
безсмислено трупане на нов опит, който може да се окаже и в грешна посока!
Много са хората като Х. И., които
живеят в чужбина и привидно за някои наши баш-национални ментори, ни дават излишен
акъл. Емигрантите обаче са достатъчно препатили хора. Много от тях здраво са
запазили националния си корен и са развили жив инстинкт за национално самосъхранение
в една относително чужда среда.
Да, светът се превръща в едно
голямо, глобално село, но това село все пак има отделни махали…! Та, когато
следващият път някой наш сънародник – емигрант ни посъветва нещо, било
персонално, или по-общо, не бива да бързаме удобно да си мислим, че едва ли не
България е започнала с нас и ще завърши нас…, твърде претенциозно би било да е така…!
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент
на вестник „България” в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар