СОНЯ-ЛУДАТА

Соня седеше на пейката зад старото училище на селото. Тя гледаше почти беизразно пред себе си и сякаш нищо не виждаше, но осезаемо присъстваше с внушителната си фигура. Напоследък беше доста понапълняла. Това беше и от болестта й, която така и никой не знаеше, каква точно е, но беше психическа болест, а и от това, че ядеше безразборно, когато и каквото й попаднеше. Хората в селото коментираха, че и това е от болестта й, просто не осъзнаваше, че е сита и постоянно усещаше, че трябва да се храни.

Соня беше дъщеря на баба Стефка. Двете живееха извън селото, в стара, почти порутена кирпичена къща. Баба Стефка гледаше овце, а Соня не правеше нищо, докато не се омъжи за Росен. Роди им се момиченце и всеки ден линейка от близкия град идваше с лекар, за да наглеждат детето, защото явно още от тогава беше ясно, че Соня не е с всичкия си! Тя обаче полагаше всички усилия, за да се грижи пълноцено за детето си и то порастна като добро момиче!

Росен успя да вземе дворно място до главния път, който минаваше през селото към града и там построи двуетажна къща, в която по-късно приютиха и майката на Соня. Той така и не успя да завърши напълно строежа. Мълвата в селото разнасяше, че един ден Росен се прибрал пиян, а той наистина си попийваше редовно и жена му, в знак на ярост, го бутнала, а той залитнал и паднал от терасата на втория етаж, където и до днес няма парапет и останал на място. С една дума, обвиняваха Соня, че си е убила мъжа, но така и не се стигна до дело, може би и защото жената не беше добре с психиката, или пък просто не беше  виновна за смъртта на мъжа си!

Соня помнеше всеки и всичко. Паметта й беше феноменална, защото знаеше имената на внуците на трети братовчедки на майка й, които дори не живееха в селото.

Сега Соня гледаше множеството пред себе си, съборът на селото беше впечатляващо събитие за нея, защото рядко можеше да види всички селчани, но и много други хора на едно място, да се веселят. Соня обаче сякаш не можеше да се весели.

Застинала усмивка на устните й издаваше някакво леко чувство за неудобство и дори може би срам, защото тя просто не се чувстваше на мястото си. Съборът е празник, хората излизаха с най-новите си и красиви дрехи, а Соня нямаше пари за това. Тя носеше предимно тъмни, разпуснати дрехи, а на краката си нахлузваше гумени галоши, с които караше през всички сезони.

Макар някои да твърдяха, че пенсията й не била малка, все пак, тези пари не стигаха за много неща, особено след като си плати сметките и си купи лекарствата.

-         Здравей Соня, как си?-попита я Нина, снаха на една от третите братовчедки на майка й.

-         Ааа, па добре съм, Вие сте тука, как е Вили?-попита Соня за сина на Нина. Гласът й беше равен, но загрижен, някак топъл и...нормален!

-         Добре е, ето го, тук е, при нас, дойде за събора и за рождения ден на баща си.-отговори Нина, като вече се упътваше към масата, на която семейството й се беше разположило, за да сервира напитки и храна.

Нина седна на стола си и дискретно се обърна към сина си Вили:

-Казват, че Соня била луда, ама май никак даже не е луда, виж, помни те и теб, а не те е виждала сигурно десет години! Дали да не я почерпя нещо за събора?-попита колебаейки се Нина.

-Да, и аз това си мислех, вземи й нещо за хапване и нещо безалкохолно.-отговори Вили.

Нина стана и се упъти към Соня, която все още седеше на близката пейка:

-         Соня, изчакай ме малко тук, искам да те почерпя...!-каза Нина и не изчака отговора на Соня, която покорно се съгласи.

Нина отиде до близката сергия и купи нещо за ядене, една чаша с безалкохолна напитка и питка хляб, които веднага подаде на Соня. Тя ги прие със същата онази тънка и едва доловима усмивка, която не можеше да се определи, дали е от смущение, срам, или нещо друго, което само тя си знаеше, но във всички случаи, тази усмивка оставяше силно впечатление като усмивката на Джукондата на Леонардо.

Соня постоя известно време, похапна, изпи на екс напитката си с трепереща брада, сякаш бързаше за някъде и след това сгъна найлоновата чинийка заедно с остатъка от храната и бавно се изправи. Тежко тръгна към изхода на двора на училището, където кметът на селото вече четеше своето слово по случай празника.

- Да ни е честит новият път, ...новите придобивки, ...бъдещето, ...инвестициите,...-звучаха думите на кмета от аудио-уредбата. 

-         Сигурно ще занесе от храната и на дъщеря си...!-поколеба се Нина, като деликатно поглеждаше към Соня.

-         Ами..., дъщеря й е при леля си в града. Ама защо й купуваш, тя постоянно яде, виж колко е дебела, а и дали въобще те познава,...луда е…!-почти механично изкоментира един от присъстващите.

-         Тя може и да не ме познава, но нали аз я познавам…!-отговори Нина. – А дали е луда, не знам, но според мен не тя е лудата в това село!-почти като на себе си каза Нина, докато гледаше след силуета на Соня, която бавно се отдалечаваше към къщата си, в края на селото, до главния път към града.