·
Репортаж
·
Гигинският
манастир празнува 200 години от възстановяването си.
Гигинският
(Църногорски) манастир „Свети Безсребреници
Козма и Дамян” празнува своята 200-годишнина от възстановяването си. Една
достойна годишнина, която си струва да бъде отбелязана подобаващо. Първото
нещо, което ни заварва почти до портите на обителта е обилен дъжд, сякаш за да
ни измие, да ни очисти от грехове и да влезем в Божия дом по-чисти, свежи и с
добри мисли. Пътят е насипан с чакъл, на места е доста изровен, но като за
планински път е добър.
Паркираме колите и се отправяме към
входа с чадърите. Влизаме и стоим на входа, сякаш за да се настроим да влезем в
манастира като свои.
Поздравяваме един отец, който стои
под навеса до Магерницата и зачакваме да спре дъждът. В тишината на летния ден
дочуваме православни песнопения. На един от дървените чардаци, в ляво, на
втория етаж, монаси и певци явно репетират…!
Песнопенията им са толкова красиви,
топли, присъщи на това място, че инстинктивно отваряме чадърите и се
приближаваме. Не намираме смелост да се качим по чардака към тях, но се
спираме, за да ги послушаме, защото песнопенията им са спонтанни, тихи, като
полъх на птица, която бавно прелита край ухото ти, за да те сепне, но и за да
ти достави духовна радост.
Манастирът е бил място за детски
летен лагер, бил е и комунистически концентрационен, трудов лагер, тук са
държани приближени на Двореца, след 9 септември 1944 г. Тук са пребивавали и
хора, които са били заточеници. Те са били концлагеристи от близкия лагер
„Богданов дол” и са идвали тук да секат дърва. Хората са били измъчвани и някои
от тях намерили смъртта си в тази местност. Заровили ги плитко и при обилни
валежи селяни намирали бели кости наоколо. Тихолъмком те били препогребвани, а
на хората било забранявано да говорят, в страх от разправа от властите по време
на комунистическия режим у нас. Това са истински неизвестни мъченици на вярата,
които остават безименни, защото няма кой да ги издири.
Като се има предвид, че властта в
онези години е изпращала хора на заточение, където свари и преместването им не
е регламентирано, а са ги пращали там, където имало с искали, едва ли някога ще
стане ясно, кои са хората, намерили смъртта си на това място, но пък от друга
страна, какво по-хубаво от това да умреш на място като това, което и след
толкова години, отново е манастир, който води началото си още от 11-12 век.!
Манастирът бил отдаван „под аренда”
на различни хора през годините, някои от които не са го развивали като духовно
средище, а са го ползвали именно като имот. Стига се до там дори, че по едно
време, в годините на комунизма, селскостопански животни са били „настанени” в
монашеските килии…! Ремонтът и възстановяването им, за да бъдат поне малко
годни за живот на хора, изисква много средства, нещо, което става едва в 1998
г. От тогавашните монаси сега там е само игуменът – архимандрит Евгений.
Последният „наемател”, който искал
да вземе Гигинският манастир под аренда за 50 години, бил ужилен от оса и умрял
още в двора на обителта. Така последната пречка за духовното възраждане на това
Божие средище паднала и днес Гигинският манастир е една от най-красивите ни
обители не само в региона и епархията, но и в цяла България!
Онова, което привлича вниманието ни
е, ароматът, защото това място ни посрещна с аромата си. Мирише на огън от
дърва някакъв много приятен аромат на
гозба, която явно се приготвя на огън. Не случайно в магазинчето на манастира
се продава книга за атонската кухня…!
Ароматът на огън, домашна гозба,
тамян и свежата чистота от дъжда, който междувременно е спрял, като е оставил
всичко наоколо още по-блестящо и чисто, придава неповторима пасторалност на
мястото.
Намираме манастира в един от
най-красивите му мигове, когато дъждът го е измил и го е направил като една
истинска перла, която да украси деня, деня, в който се чества възстановяването
му.
Църквата е отворена, това е старата
църква, новата е само за официалните църковни празници. Вътре в църквата няма
продавач на свещи. А свещите, те са истински, от восък. Самите свещи миришат на
вяра, миришат на истинско. Вярно, по-скъпи са но пък поне са свещи, такива,
каквито трябва да са. Никой не следи, колко пари пускаме в касичката за
свещите, но ние пускаме толкова, колкото пише. На входа се продават и други
неща, на които са написани цените и е указано ,къде да се пуснат парите за тях.
Никой не стои да продава, можем да оставим цената за това, което ще вземем,
може и да не я оставим, но това високо доверие ни задължава, не само, то ни е
вродено, когато вземаме нещо, плащаме за него толкова, колкото е написано на
бележката.
Вътре е изградено скеле. Църквата е
малка, а скелето изглежда я изпълва изцяло. Въпреки това е оставен подход към
иконите, към свещниците и успяваме да си запалим свещ и за здраве, и за упокой.
Разделяме се с Църногорския
манастир за пореден, но не за последен път. Духът, дъхът на манастира вече ни
липсва. Дъждът е спрял напълно. Вече сме по-чисти и си тръгваме от това свято
място с хубави мисли, малко по-добри и по-уверени в доброто.
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България” в
София
Снимки
на автора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар